Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?

Мандалата, вероятно знаете, е рисунка, която изразява сложната същност на Вселената. Създаването на пясъчни мандали е древна традиция в будистката култура и за да може да я практикува, всеки монах минава през дългогодишно обучение. След като начертаят контурите на мандалата, монасите търпеливо и с необичайно старание ги запълват с цветен пясък. Понякога изработването на една пясъчна мандала трае със седмици, а веднага след като рисунката е готова, тя бива разрушена. Такава е традицията - песъчинките се изхвърлят на течаща вода под възторжените погледи на своите създатели. Разрушаването на мандалата се равнява по важност с нейното сътворяване и символизира преходността на всичко. За човек от Запада този акт на разрушаване изглежда кощунствен. Пълна лудост! В нашата култура не е заложено да пускаме. Ние събираме в музеи всичко, което е било преди нас, правим десетки снимки всеки ден, за да имаме спомените в джоба си, пазим детски дневници, първи кичури коса, сметки от ресторанти, когато сме били щастливи, билети за самолети, когато още не сме се мразели...

Аз особено силно не умея да пускам. С годините се научих да се разделям с материални артефакти на значимото, но все още влача няколко куфара с болезнени спомени и непростени грешки под аортната клапа. Трудно е пускането на неща, които вече са станали част от теб. Не са картини, които просто може да откачиш от стената и да изпратиш в музей. Ти си музеят за тях. Те са се сляли с ядрото на личната ти мандала и е трудно да разграничиш тях от себе си, защото отдавна вие сте едно. Ти и спомените, ти и грешките, ти и навиците ти да грешиш всеки път по един и същ начин... Трудно е да ги отстраниш от личната ти мандала, но тя също не е експозиция в музея. Личната ти мандала се подрежда и разхвърля непрестанно. Натрупват се щрихи, които вчера са я карали да изглежда перфектна, но днес са излишни. И идва време, когато е добре да ги откриеш и да ги пуснеш да си ходят. С пълното съзнание, че съществуването им е било точно толкова важно колкото и раздялата с тях.

Един от тези щрихи в моята мандала е наивността. Момичето, което вярва като куче на всеки, който му покаже залък хляб. Колкото и пъти да открива горчилка върху подадения залък, то продължава да очаква, че ето там, зад ъгъла, ще открие хора, които знаят как да не раняват. Време е да изпратя това момиче вън от контурите ми. Време е да пусна и заблудата, че хората не раняват умишлено. Имам цял арсенал от оправдания за тях. Нещо ги боли. Нещо им липсва. Не могат другояче. Не знаят, че раняват, но най-често – те просто са си такива. Толкова пъти съм упражнявала оправдаване за другите, че вече не зная как да им се ядосам. Най-умело, разбира се, оправдавах най-обичаните и точно те ми показаха къде зимува разочарованието. Дойде време да се разделя с някои наивни заблуди за хората.

Дойде време и да пусна погледа си от тяхното мнение. Какво ще си помислят за мен? Ами ако раня? Ако обидя? Ако не отвърна на очакванията? Важно е да не раняваме, задължително е да не обиждаме, красиво е да караме другите да се чувстват добре. Дотук. Защото мнението им е нещо различно. И то също няма място върху моята мандала вече. Ако някой желае да не ме хареса, той ще си намери причина. Ако някой не ме обича, той ще си намери повод да си тръгне. За щастие, обратното е също тъй вярно. Усилията да паснем в квадратчетата на другия са напълно излишни, ако сме по-големи от тях например.

Време е да пусна колебливата четка, с която чертая собствените си контури в мандалата. Неувереността, с която определям мястото, което ми се полага. Смехотворния страх от загубата на скромност. Аз съм това, което съм. Отърсвайки се от своята наивност, започнах да виждам по-добре под труфилата на хората и установих, че те също са това, което са – нито щрих повече. Хората умеят да шарят по картинката си ореоли, крила и доспехи. Те драскат безсрамно извън контурите си и поставят себе си нависоко в тежки, претенциозни рамки. Вече мога да погледна надипления „шедьовър“ и да видя шаблона. Никой не е повече от шаблона си. А тези, които наистина успяват да го надскочат, не го правят шумно и показно.

Всички имаме от всичко – и от хубавото, и от лошото, и от гения, и от ученика. Само нямаме съвършенство. Започнах да виждам хората такива, каквито са, а не такива, за каквито се представят. Успокоих тревогата за липсите у мен и вече се харесвам повече. Простих си неща. Разбрах защо съм била толкова невнимателна към сърцето си. Пак ще греша, защото оставям върху мандалата страстта и лудостта си, но вече няма да съм толкова строга към себе си. Успях да се видя през очите на хората, които наистина ме обичат. Започнах да им вярвам. И да рисувам по-уверено мястото си в картината. Като едно момиченце, което дълго е чувало само перченето на околните и най-после разбира, че това е просто шум. И този шум е единствената разлика между него и останалите. На 42 години то вдига глава и поглежда себе си с новозараждаща се увереност. Мандалата се е разместила... макар и плахо, но най-после цъфти.

Както казах, мандалата се променя постоянно. Как ще изглежда утре не зная. Но днес ще издухам от нея патетиката и силните думи. Грандиозните обещания и примитивната ревност също ще изпратя със следващия циклон. На вятъра ще дам и тъгите, пускали корени в мен през спомени и липси. Освобождавам се от съжалението, отърсвам се от илюзиите и редя наново. Всеки ден запълвам с нови цветове, опитвам нови форми, осмелявам се на различни завои и търпеливо се уча да се влюбвам в преходността. Уча се да се движа хармонично по нейните очертания, без да губя смисъл и надежда. Уча се да стъпвам здраво по вятъра. И може би най-после наистина ще разбера какво е летене...

Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?