Нямам търпение да обикна недостатъците ти


Преди харесвах хората по подразбиране. Очаровах се от тях незабавно – например някое шарено копче ми казваше, че човекът му е с весело сърце, или пък намирах силното ръкостискане за силен харектер. Очаровах се от хората още преди да науча имената им и все още ми харесва да се очаровам от тях. Да откривам светлото им, особено когато е покрито. Да скъсявам дистанции за минути и да раздавам кредити на доверие вместо визитни картички. Емпатията не ми е чужда, напротив, свръхстарателна съм в нея. Емпатията е аванс за отношенията ми с другите и доскоро вярвах, че това е чудесен подход. Доскоро...

Доскоро бях малка и наивно доверчива. Доверието е удобна житейска позиция, не натоварва, слага красив филтър на действителността. После обаче действителността пробива филтъра, счупва мнимите прегради и ти се озоваваш гол, без илюзии, насред цялата й грозна ръбатост.

През последните години си наложих вето на очароването. Колкото и да ми е приятно, му дърпам юздите, защото достатъчно пъти катастрофирах заради кривите му огледала. И макар винаги да съм го знаела, затвърдих този урок по трудния начин: хората сме обидно несъвършени. Хората раняваме задължително. И най-добрите от нас раняват. Дори тези, които обичаме някого, и тези, които сме нечий приятел, всички раняваме. Защото всички неизменно поставяме себе си на първо място. Колкото и да се стараем в обратното, винаги идва момент, в който ставаме нечие разочарование. След като няколко човека паднаха от пиедестала на съвършенството, който им бях построила, и се превърнаха в най-обикновени разочарования за мен, а аз спрях да търся оправдания за тях, се предадох пред този урок. Той ми отне от наивността и от добротата, от комфорта да имам доверие в хората и да ги идеализирам. Той ме лиши от лукса да откривам в тях свръхестествени качества и да не виждам, че всъщност те носят само най-обикновени такива. Този урок направи света ми малко по-прозаичен, защото изчезнаха еднорозите и приказните елфи, а някои образци се смалиха до клишета.

Но без този урок щях да остана да оцветявам детските си книжки още дълго време. И щеше много да боли всеки път, щом видя, че изрядно нарисуваният от мене принц не излиза от книжката и не скача на коня си, за да ме спаси от лошите хора. И щях да умирам още безброй пъти, щом красивият принц от беличките страници на моята наивност по невнимание пререже аортата ми. А той ще го направи - пак и пак, особено докато аз се надявам, че не е способен на това. Не и той.

Приех неудобната истина, че няма съвършени хора и че ударите са задължителни. Дори от онези, които те обичат... най-вече от тях. Приех я, но не и без условие. Щом ще има разочарования, нека има смисъл от тях.

Открих, че има нещо велико в идеята за несъвършенството. То е мярка за истинност. То е единствен критерий за любов всъщност. Всеки може да обича някой перфектен, няма по-лесно от това обичане. Всеки може да се отдаде там, където никога не е получавал шамари. Всеки може да се закълне във вярност към безгрешния. Обикни разочарованията си от някого и нека тогава да започне разговорът за любов...

И ето ме тук, малко обидена, малко уплашена, но пълна с нова надежда. Трудно ще е да стигна до другия бряг на мъдростта. Трудно ще е, защото твърде дълго се кълнях в перфектния и твърде усърдно упорствах, че моето ще е различно. Ами не е и няма да бъде. Моето ще бъде като вашето. Моят човек също като вашия ще ме влудява понякога. Ще ме кара да плача, да се тръшкам, да се затварям, да бягам, да бъда несебе си. Но ако имам късмет, след всичко това ще се връщам. И ще се смея, и ще прегръщам, и ще наричам себе си или пък него „глупави“. Ще забравям. И дори няма да има нужда да прощавам. Ще обичам простичко – в днешния ден, не във вчерашния. Ще обичам реалността, а не измисления образ. Ще обичам всеядно – и кусурите, и чудесата му. Нещо повече. Преди да го обикна, ще го огледам хубаво отвсякъде. Ще си навра носа във всичките му грозни недостойнства. Ще разуча всичките му слабости и грапавини. Ще го предизвикам да ме разочарова, да ме нарани, да ме уязви и отблъсне. След като се науча да го виждам истински, ще открия дали наистина мога да го обичам.

Вече имам нужда от истината. Имам нужда от разочарованието дори. Имам нужда да знам всичко за другата половина от себе си, за да съм сигурна, че никога няма да я лиша от разбиране. И тогава ще се влюбя в цялото – в очарователната опаковка, в уязвимата същност и в тъмните ръбове. Спирам да строя пиедестали, спирам да се прекланям пред тленни олтари, спирам да вярвам в детски приказки, спирам да се възползвам от слепотата си. Моето, както и вашето, ще бъде с кусури, разочароващо, понякога болезнено, друг път съкрушаващо. Едно единствено нещо не бива да спира да бъде – да бъде любов и да бъде мощна до безумие.

Нямам търпение да обикна недостатъците ти и няма да се посвеня да ти покажа моите. Заключвам очакванията си, затварям книжките и се оглеждам за несъвършенството. За да открия теб. За да откриеш мен. За да бъде истинско.



М.И.

Коментари

  1. Мила, поредният текст, който ме оставя безмълвна.Страхотно написано. Браво!

    ОтговорИзтриване
  2. От тук започва новата одисея - да намериш онзи, който ще разбира написаното, защото това се оказва трудното. Стискам палци :)

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря Мила, много е красиво!

    ОтговорИзтриване
  4. Честит имен ден, Мила! Пожелавам ти да бъдеш здрава и нека Архангел Михаил ти даде толкова вътрешни опори, от колкото имаш нужда и те подкрепи в намирането на всичко, което сърцето ти желае! Нека думите все така са твой съюзник и винаги да предизвикват отклик на любов и радост!

    Поздрави

    Иванова

    ОтговорИзтриване
  5. Ах,как дойдоха в точното време думите ти!Уникална и неповторима, вълшебна и реална! Прекрасна,Мила!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар