Дълъг списък от (несбъднати) мечти


Неделя е. Първият от много дни насам, в който нямам никакви планове. Днес това е най-трудната работа – да нямаш никаква работа. Осъзнаваш, че си забравил какво се прави, когато няма какво да се прави. Дните вече не са време, дните са програми. Разграфени и оалармени. Но толкова си свикнал, че не ти прави впечатление. Замисляш се чак когато дойде някоя неделя, когато програмата ти се е разпаднала и ти по една случайност не си успял да я замениш с друга.

Неделя е. Нямам планове, нито програма. Имах, беше грандиозна, но дъждът провали всичко. Останах вкъщи сама с детето и изведнъж започнах да чувам различни от обичайните мисли в главата си. Изненадващи мисли - малки удавници, които са оцелели някак под пластове програми, проблеми и срокове, изгубени в перманентното ми бързане, в старанието ми да върша по 100 неща в час и да ги върша перфектно. Боязливи мисли, но някак оцелели: къде се намирам в живота си, къде искам да се озова; какъв човек стана от мен, какъв искам да бъда; дали от толкова много бързане не пропускам най-важните за себе си неща... Странно е, нали? Това са толкова важни въпроси, а никога не спираме, за да се замислим над тях. Или пък нарочно ги скриваме под тревоги за проблемите в работата, във връзката, с децата, с килограмите, с парите и с приятелите. Скриваме ги под предтекст, че ежедневието ни изяжда всичко.

Качих се на стълбите към тавана ни – там, където се криех и приютявах бездомни котенца, когато бях дете. Седнах с чаша кафе и оставих тишината да разчисти в главата ми и да пусне всички затрупани въпроси. След малко те вече препускаха, напоени с новородени сили, към мен.

За какво мечтаеше, Мила, когато беше малка и се криеше тук?
Мечтаех да имам семейство и да създам уютен дом.

Успя ли?
Не съвсем. Още живеем сами с детето и пълноценното семейство ми липсва всеки ден. Всеки. Без изключение.

И какво правиш, докато чакаш това да се случи? Накъде вървиш?
Всъщност нищо не правя, наникъде на вървя. Чакам. Липсата ме прави слаба, лишава ме от желание за всичко друго.

Мислиш ли, че имаш време да не правиш нищо?
Туше!

В този миг в главата си чух звука от правата линия. Онзи момент, в който не си сигурен дали сърцето ти продължава да бие или звукът от апарата сигнализира за край на жизнените ти функции. Но сигурно още бие, щом усещаш как нещо го пронизва.

А мислиш ли, че имаш време за такива слабости?
Знам го. Знаела съм го във всеки ден дотук, но не съм искала да го чуя. Няма време за слабости. Ако искам семейство, не мога да го чакам да се случи. Мога да вярвам и да не се отказвам, но не бива да оставям живота да изтече в чакане, в липса и в слабост. Все си казвам: „Някой ден ще издам книга.“ И си знам, че някой ден ще го направя. „Някой ден ще бутна стената вкъщи и ще имам голяма стая, където детето ще тича, а аз ще танцувам, докато готвя.“ „Някой ден ще отида при Стаси в Сингапур, при Боян – в Истанбул, при Мила – в Брюксел, при Мария – в Единбург, при Надето – в Лийдс.“ „Някой ден ще се науча да правя пачуърк, да танцувам танго, да снимам по-добре, да готвя като Джейми...“ „Някой ден ще имам каравана и кафяв лабрадор отпред.“ „Някой ден ще отида до Мароко, до Индия, до остров Скопелос, ще се пусна по Амалфийското крайбрежие, ще стигна и до Куба.“ Колко е опасно да започваш нещо с „някой ден“! И колко е бил прав народът, който е казал, че временните неща са вечни. Как не обичам това! Какви страхливци сме хората! Мечтаем на мисли и думи, а не знаем как да направим истинските крачки към мечтите си. Оправдания – колкото искаш. Ретрограден Меркурий, Сатурнова дупка, валутен борд, стрес, депресия, безпаричие и любимото ми: „когато му дойде времето“. Но докато времето идва, времето си отива. Нямаме никакви гаранции, че ще имаме още време, но е напълно сигурно колко много време е минало. И е минало, защото ние сме го оставили да изтече в канала като мръсна вода. Пуснали сме години от живота си ей така, в инерция, в страх и в оправдания. Пуснали сме ги в чакане „нещото“ да ни се случи. Да бъдем щастливи. Да бъдем богати. Да бъдем оценени. Да бъдем обичани! А няма как да бъдем щастливи, ако не обичаме себе си, ако не ценим времето си. Ама всеки ден! Защото всеки ден е решаващ. И всеки ден е стъпка напред или стъпка назад. Малко хора имат куража всеки ден да правят по стъпка напред. А с чакане правим всеки ден по стъпка назад. Но чакането е по-лесно. То не коства почти нищо. А всъщност ни коства всичко. Коства ни живота и мечтите.

Не харесвам това, че започваме да ценим нещо, когато го загубваме. Не харесвам упойката на хубавите неща, които наивно взимаме за даденост. Този живот беше даденост вчера. Той е даденост днес. Но за утре гаранция няма. Кога ще го живеем? Кога ще полетим над обикновеното и ще се открием в смелостта си? Кога ще скъсаме синджирите на инерцията и ще последваме сърцето си? Когато вземем заплата, когато си намерим половинка, когато спечелим пътуването на мечтите си от бинго? Не! Всяко оправдание е равно на загуба. Всяко зариване на главата в пясъка е безотговорна страхливост. Всеки ден, отминал без да посегнем към някоя велика мечта, е прахосване на живот.

Уж не съм страхливка. Мога да скачам и без предпазен парашут. Мога да действам на мига, мога да взимам бързо и смело решения, мога да поемам рискове. Мога, а не го правя и това е престъпление към себе си. Престъпление е към детето ми, защото не го уча да бъде смел с мечтите си. Да, имам си идеалното оправдание – нещо основно в живота ми липсва. Сърцето ми куцука на един крак. Не виждам смисъл в нищо, ако то не е споделено с човека, когото обичам. Не обичам да се оправдавам. Смятам, че ако се стигне до оправдания, е най-добре да се пристъпи веднага към поправяне на грешките. 
 
...

В тази неделя нямам нищо за правене. Нямам планове за деня. 

А имаш ли план за живота?
Нали знаеш кой е най-прекият път до това да разсмеем Господа? Като му разкажем за нашите планове.

Чудесно оправдание! С годините си станала много добра с оправданията...
Както казах, мисля, че когато се стигне до оправдания, е най-добре да се пристъпи до моментални действия. Не зная дали до края на годината ще напиша книга, но днес ще я започна. Не зная дали ще бутна стената утре, но днес ще разпитам за майстор, който може да го направи. Не зная дали, ако замина за Мароко, няма цял живот да свързвам Мароко с безумна самота. Но ако не замина, може никога да не видя Мароко.

Не искам да се самонахъсвам. Не искам да изпиша едно кило мъдри сентенции, за да си докажа, че мога да разсъждавам. Не искам да си рисувам пухкави розови облачета и да си въобразявам, че от утре ще имам мъжеството да полетя към тях. Не искам да си обещавам нищо. Но и не искам един ден, когато погледна назад, да съм най-голямото разочарование за себе си. 

...

Ей така в една тиха и скучна неделя започнах да мисля за нещо различно от обичайното. Не за проблемите, които имам и не за онова, което ми липсва. Започнах да мисля за онова, което мога да направя, за да не мине животът по инерция и във вечно очакване. За да не свърши с дълъг списък от несбъднати мечти. 

А Любовта... на нея ще се доверя за останалото.


Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената".


Коментари

  1. Анонимен21 юли 2015 г., 7:06

    Мила Мила, толкова обичам как обличаш мислите ми в думички...Зададох си същите плюс още двайсетина въпроса на един мой рожден ден, сама, в Париж... След отговорите, които не ми харесаха, "срещнах" твоя блог...Комбинацията от двете събития /да, събития/ми помогна, нави, вдъхнови да променя всичко, да замина, да живея! Знаеш ли колко е прелестно да не си в графика на дните, а за усещаш с езика си вкуса на малките неща сега, не "някой ден"....Не може да си вдъхновила мен, а да не го направиш за себе си, знам, че щом вече почваш, ще го направиш. И двете знаем, че ще е приказно, но ти ще можеш и да го разкажеш красиво :)
    Лора

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, скъпа Лора!
      Пожелавам ти щастливо и (все пак!) споделено летене! :)

      Изтриване
  2. Мила, в голяма степен припознах себе си и мислите си ... непрекъснато си задавам въпроса дали това, което правя за постигането на мечтата си е достатъчно и дали е по най-добрия начин, както и дали не пропускам нещо ... Чудесен блог!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мисля, че щом правиш, щом се чудиш, щом не допускаш инерция и глухо пренебрегване на гласа на мечтата, е по-най-добрият начин! Благодаря ти :)

      Изтриване
  3. Всеки и все по-често е нужно да посяда на стълбите към тавана на собствените си мечти. Избора за движение нагоре или надолу е личен.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. ...да! И желая всеки да има смелостта да следва избора си!

      Изтриване
  4. Анонимен22 юли 2015 г., 2:21

    И как, Мила, как едно пътуване, или нов дом, или мечта, или... каквото и да е, запълва мястото на онзи човек, който никога вече няма да е до теб? Той е мечтата и той е празнината. А тя е вътре в теб и не можеш да избягаш от нея и на другия край на света! Жалкото е, че вече нямам желание да видя Мароко. Утешителното е, че не си единствения, който минава през това.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не, нищо не запълва тази празнина. Честно казано, въпреки написаното, аз продължавам да се надявам всяко изживяно да е споделено. Желая ти ново желание! Силно и сбъднато!

      Изтриване
  5. Здравейте Мила!
    Винаги уцелвате в десетката с всеки текст, защото идват от сърцето! Малко тъжно ми стана за мечтите. Аз все си мечтая за едно пътуване и накрая реших да го направя другата година въпреки че нямам в момента парите. Надявам се да мога да спестя част, а другата ще взема назаем. Смятам, че когато се вземе решение тогава идват обстоятелствата и случките, които подпомага мечтата да се осъществи. Любопитна съм какво ще стане. Тъкмо се бях размислила напоследък като Вас за мечтите и ако трябва да съм честна текстът ми донесе избистряне и даде лек тласък. Благодаря Ви! Пожелавам Ви здраве и подкрепа - небесна и човешка!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за всяка една дума!!!
      Благодаря от сърце! И желая да имате всичко ваше! :)

      Изтриване
  6. Здравейте Мила!
    Изключително съм благодарна, че съдбата ме срещна с вашия Блог. За себе си знам, че не мога да говоря на ТИ, на хора които не познавам лични, а и на хора, мои "учители" в живота! Нареждам Ви наравно с моите учители, защото от Вас черпя вдъхновението, във вас откривам себе си, Вие ме карате да мисля, да действам, да правя нещата без страх. Благодаря за прекрасно изписаните думи ... Благодаря, че отново докоснахте душата ми ... и ме накарахте пак да се замисля, а и да действам. Хубаво е да има такива неделни дни, както се казва за сверяване на часовника.
    Пожелавам Ви светлина и топлина в душата. Бъдете щастлива и продължавайте да творите, с което правите щастливи и нас, Вашите последователи :)
    Маги

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации