Знаеш ли как да обичаш тази жена?

Онзи ден чух по радиото една стара песничка на Браян Адамс - „Някога обичал ли си истински жена“. Пускахме я понякога, когато бяхме малки – беше от онези класики, на които момчетата се добираха по-близо до нас и успяваха да ни опипат. Макар че съм я чувала до втръсване, никога не съм обръщала внимание на текста. Сигурно защото още не съм била жена. Сладникава песничка е, но в онзи ден ме намери – като пъпчив тийнейджър, който се доближава до теб и те кани „на блус“. Виждала си го всеки ден, но той е бил момче като всички други. Сега ти шепне нещо в ухото и изненадващо става момчето, различно от останалите. Та и с песничката така - докосна ме. Дори успя да попие в очите ми и да ги изпълни с глупава, момичешка тъга.

Танцувайки с думите й, се сетих за разговора с приятел, който наскоро ми каза, че наистина не разбира жените. Всеки път, като се скарвали с приятелката му, тя го молела да си тръгне и да я остави сама. И той изпълнявал желанието й. После обаче ставало по-лошо и тя спирала да му вдига телефона с дни. Последния път дори му върнала отговор на едно от съобщенията да забрави за нея. Не издържал и отишъл да я чака пред дома й. Страхувал се, че така ще я разсърди още повече, понеже била безпределно ясна, че не желае да го вижда. Когато се появила, не само че не се сърдела, ами му казала, че трябвало да дойде по-рано. Че изобщо не трябвало да си тръгва. „Ама ти ме помоли да те оставя сама“, недоумявал човекът. „Когато те моля да съм сама, имам най-силна нужда от теб“, отговорила тя.

Сигурна съм, че той все още не разбира какво се е случило. И не само той. Каза ми, че познава мъже, които управляват с лекота империи, но не могат да разберат една жена. Нямам идея дали Браян Адамс сам е писал текста на песента си, или е била някоя жена, но в нея се съдържат някои симпатични отговори и за моя приятел, и за императорите. Обобщенията са наивни, но какво пък?!

За да я разбираш, трябва да я познаваш дълбоко отвътре
да чуваш всяка мисъл, да виждаш всяка мечта
и да й даваш криле, когато иска да лети...

Жената е ефирно създание, дом на нежността и грижата, университет по вричане, но има едно неприятно свойство. Тя очаква да знаеш какво иска, какво всъщност ти казва, казвайки ти друго, какво мисли и от какво се нуждае. „Ама аз как..? Невъзможно е“, дръпна се моят приятел. Приеми го, не се сърди. На нея й е трудно да ти каже, че иска да я прегърнеш, когато стане тъмно, защото никога няма да знае дали би я прегърнал, ако тя не го е поискала. За жената e важно да я усещаш и сам да пожелаваш онова, което тя иска за двама ви. Знам, не е много честно да ти се сърди, когато не успяваш да прочетеш мислите й. И изобщо не е лесно с тази твоя жена. В началото ще ти говори неща, които не мисли, само за да пробва вашата свързаност. Ще си тръгва, за да я върнеш. Ще те провокира, за да те види железен. Ще те влудява, докато не се увери, че не я пускаш лесно. Изобщо жената говори много, плаче много, иска много. Жената е турбина от емоции и объркващи послания. Жената е сила и слабост, хармония и лудост, да и не заедно – еднакво верни, еднакво непонятни.

В началото ще ти е трудно. Имаш да доказваш недоказуеми неща – че си силен, стабилен, че няма да отстъпиш и на крачка от тази любов. Но успееш ли да я докоснеш с усещането, че си там и няма да ходиш никъде, тя може и да спре да се сърди като малко момиченце. И да стане твоя сила и най-верен партньор.

Тогава й признай, че ти също имаш нужда от много. Няма да изглеждаш по-малко мъж само защото имаш чувства и се нуждаеш от нея. Напротив. Жената се влюбва най-дълбоко, когато мъжът й-скала потърси нейната сила.

Когато обичаш жена,
ти й казваш колко е желана
Когато обичаш жена,
ти й казваш, че тя е единствената...

Никога не казвай на жената, че има и друга желана жена. Никога! Никога! Никога! Дори да си мислиш, че няма по-добро от истината, ако ти обичаш, нека това е единствената истина. Всичко друго е егоизъм. Никога не ранявай жената със съмнения, че в мислите ти танцува второ момиче. Ако не можеш, по-добре я пусни, преди да скършиш цялата й нежност. Тя трябва да е единствена. Както ти си единствен за нея. Великолепен. Най-силен. Не й отнемай най-силния... и бъди сигурен, че никой силен няма две „единствени“ жени. Все едно да имаш две сърца, два живота или всичко да е в множествено число. Не може. Всичко в любовта си ти. Ако всичко в любовта е тя, бъди твърд и остани. Ако не е само тя, бъди честен и я остави. Защото, вярвай, зад ъгъла има някой, за когото тя може да бъде единствена. Никой не заслужава по-малко от това.

И когато можеш да видиш своите неродени деца в очите й,
тогава ще знаеш, че наистина обичаш тази жена.

Толкова е просто! Не знам по-добър тест за любов, ако изобщо любовта може да бъде подлагана на тестове. Щом виждаш в някого другия създател на своите деца, застани до този някой и не мърдай от там. Това е инстинкт, който продължава живота, върху който се крепи светът - вярвай му. Природата ни помага да се откриваме насред страхове и съмнения. Природата има своя божествен начин да ни говори за любовта. Ако ти виждаш в тази жена майката на децата си, пази я. Щом в мислите ти тя е майка, тя вече е майка наистина. Обичай я с внимание. Обичай я с грижа. Обичай я без размисъл, без страх. Обичай я до кокъл! Всяко друго обичане е илюзия, каприз. Пази това момиче от илюзии. Никога не позволявай да я стигат кухи надежди! Тя ще им се поддаде самоубийствено лесно, а ако ти я пуснеш да пада в море от надежди без бряг, дълго и мъчително ще е нейното давене.

Може и да не успееш. Понякога тя ще се губи, окаяна, в тъмното. В това време ще стиска зъби и ще внимава да не изглежда лигла пред теб. Но ден след ден сърцето й ще се превива в огъня и ще се деформира. Сърцето й, влюбеното, ще се гъне в съмнения, във въпроси и догадки защо не е достатъчна, защо не е всичкото ти. Защо сила като теб не може да спре удавянето. Очите й може да пресъхнат пред теб и да те излъжат, че тя е добре, но щом сърцето промени формата си, сгърчено и бясно, тази жена рано или късно ще полудее от болки. И ще започне да плаче и рита, да се задушава и бяга. Вероятно тя не иска да те нарани, не желае да те наказва. Тя иска да ти покаже само какъв размер е придобила болката й, за да я спреш. Вместо да си тръгваш, уплашен от болката, защо не опиташ с това:

Никога няма да те пусна!

Вълшебни думи. Разбира се, ако наистина я обичаш. Ако е въпрос на дълбока увереност в тази любов, а не на его и на реваншизъм. Трябва да си наясно със себе си, за да си наясно с любовта, която изпитваш. Понякога е трудно да пуснем някой, който ни прави по-значими в собствените ни очи. Трудно е да пуснем някой, който ни е обожавал и създавал усещането, че сме специални. Трудно ни е да пуснем някой, за да бъде щастлив най-после...

Тази жена може и без теб. Тя може да се пази и сама, тя може да лети сама. Ти не си крилете й – тя може да открие гориво за летенето си и в най-задънена отсечка. Защото тя е устроена да оцелява. Тя може всичко – достатъчно силна е да си тръгне от теб, да спре при някой друг, или просто да разчита единствено на себе си. Тя може да бъде цяла и сама, но е избрала обратното – да бъде цяла с теб. Затова не се затваряй, когато усетиш нейната необходимост. Това е добра необходимост – тя изисква, но също и дава. Не се колебай как да й отвърнеш – да си нужен е подарък, не тежест.

Ако я обичаш, пази я. Ако вярваш, че тя е твоето момиче, покажи й го. Днес е трудна ролята й – от нея се иска да покаже мускули в предните редици, но и да остане морската пяна, която облива с нежност кипежа на алфите. Затова днес тя е объркваща. Изглежда чуплива, но е жилава като стрък жито и силна като песента на чучулигата, която превръща тъмната гора в приказна сцена.

Нищо че те обърква. Нали си силен, нали обичаш? Ако наистина обичаш тази жена, лесно ще го разбереш по това, че при цялата противоречивост едно е ясно – ти не можеш да понесеш нещо в нея да боли. Безброй неща в нея болят, устроена е да попива целия груб свят. Ти може обаче да изземеш себе си от болката й. Оставаш и приемаш нейната обърканост като дар, или си тръгваш и признаваш, че наистина не знаеш как да обичаш тази жена...

Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници
или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".

Не зная много за любовта

Поканиха ме да говоря за любов. Каква ирония! Колко знае за любовта една жена, която на 40 години е сама? Не че не съм обичала, но колкото повече обичах, толкова по-малко разбирах любовта. Последния път й дадох всичко, а тя едва не ме уби. Може би я разсмя моята увереност, че я познавам, и реши да ме приземи, като първо ме поразхвърли от едната крайност до другата. От великанското щастие до всемирната тъга. От скута на Бога до юмрука на Дявола. От Ние до Безтеб.

Ще отида и ще разкажа на тези хора защо не знам нищо за любовта.

Когато бях малко момиченце, изглеждаше ясно и просто. Мислех, че знам всичко – любовта ми се привиждаше съвършена, бъдещето - също. Срещам го, среща ме и вече не сме аз и той, а сме ние. Перфектната форма – ние. В добро и в лошо, преди и след като смъртта ни раздели. Вярвах във всички „ние“ клишета. Вярвах безконтролно. Клишето „ние завинаги“ беше двигател. Машина за най-изящните илюзии.

Срещнах момчета, които приличаха на моето „ние завинаги“. Обичах красиво, получих и красиво обичане, както и камара спомени, за които понякога дори сама си завиждам. Вероятно можех да спра до някого от тях и да се потрудя да създам с него моето ние. Можех, но не исках компромис, не исках ние менте. Знаех, че когато моето ние се появи, няма да остави никакво съмнение, че е то. Ще бъде като изгряването на сочна, нова луна в замрялата утайка на нощта. Ще застане над всичко мрачно и непостоянно, ще освети пътя, ще застели с мъдро спокойствие.

Така и се случи... като изключим спокойствието. Беше по това време на годината. Появи се първо той, после и ние. Беше по-ясно и мощно от всичко, което съм очаквала. Беше красиво отвъд познатото. Бях виждала този мъж един път и нямаше причина да го видя отново. В първия момент не разбрах, че е любов, но бях сигурна, че не искам да го губя. Изпитах необяснимо желание един непознат да бъде щастлив, а аз да мога винаги да го виждам отнякъде. Може би е била любовта, но не я познах веднага, защото този човек беше невъзможен за моето ние. Любовта ни беше забранена. Не съм истеричен моралист, но не намирам забранената любов за по-вълнуваща и по-романтична. Чувствах се недосегаема за забранената любов, която и преди ме беше пробвала. Ето че и тази увереност беше разбита, когато срещнах моето ние.

Трябваше да бягам. Той трябваше да бяга също. И ние бягахме, но нашето ние ни застигна. Връзката ни беше забранена, но нищо не можеше да забрани на ние да се роди и да бъде по-силно и от волята, и от разума. Дори ние двамата не успяхме. Вече нямаше аз и той, имаше единствено ние. Въпреки забраната на обстоятелствата, въпреки морала, въпреки здравата мисъл, въпреки всички приятели, които се опитаха да ни спрат, въпреки неприятелите, които опитаха същото. Въпреки опустошителната болка, която в началото само загатваше какво ни очаква. Роди се от нас, които цял живот сме били чужди на срама. Роди се! Край. Начало. И двете бяха верни. Роди се ние, роди се ново всичко. Светът се обърна с хастара навън и заплака със силата на всичките си бездънни морета. Изгубиха се сезоните, настъпи безвремие, окапаха звездите, на небето изгряха нови сълзи. Синьото стана зелено, самолетите – хора с криле. Настана хаос в целия всемирен ред и вече нищо не можеше да бъде същото.

Да, хаос, невъобразим, апокалиптичен хаос и в същото време... грандиозна утеха. Сякаш най-после всичко си дойде на мястото. Аз - в ръцете му, той - в мислите ми, ние – толкова еднакви, в ангелски синхрон. Треперещи от влюбеност, объркани, но по-живи отвсякога. И вечността се сгуши в шепата ни, пълна с боровинкови сълзи.

Не зная много за любовта. Помня, че има странното свойство да придава и отнема смисъла. Прави го само с една дума, с един жест, с един знак в телефона. Любовта може всичко. Така си мислех. Но не стана така.
От самото начало знаех, че няма да е никак лесно, но не притежавах власт над събитията. А и това, което се случваше, беше твърде висок калибър, за да мисля, че мога да го контролирам. Доверих се на любовта да ме прекара през тежкото и да осмисли раните. Доверих се на всички невидими сили, които сочеха, че ми е дадено нещо свръхзначимо и нямам право да бъда страхливка.

Дълго премълчавах болката, за да не изплаша с нея нашето ние. Стисках сълзи зад клепачите и се преструвах на безгрижна. В действителност бях ужасена. Изживях любовта си някъде между Рая и Ада, между безумната надежда и банкрута на последните зрънца вяра. Дадох на тази любов смелостта си, търпението, което дори не притежавах, дадох й крилете си и цялата си нежност. Дадох й всички години на вярност към нея, единствената. Направих всичко, което тя поиска от мен и бях готова да стигна още по-далеч и да й се посветя до невъзможната крайност. Исках от нея само да изтрие срама и да ми позволи да принадлежа без забрана и без страх. Открито, не откраднато. С гордост, не със болка и със срам.

Тази любов ми даде много, само не и това. Тя ми показа какво е да си най-обичаната от всички най-обичани някога. Позволи ми да позная един необикновен мъж с мощни криле, добър човек със сърце колкото слънцето. Показа ми свят по-голям и по-красив от онзи, който обитавах без нея. Желание за живот, каквото притежават единствено лудите. Мисля дори, че ме научи на всичко, което днес мога и знам. Сякаш не съм била преди нея. Сякаш тя ме роди. Тя прекрои света за мен, натъпка ме с надежди, покатери ме високо, високо над сивото, помогна ми да вярвам, че съм птица... след което повдигна гърдите ми, извади сърцето ми и го смачка. Сякаш наказваше това сърце, че е цялото нейно. Тази любов ни предаде и двамата. Предаде цялата ми луда вяра в нея – вяра на дете в неговия Създател. Предаде наивността, с която се уповавах на силата й, и ме пусна на глупавите ми надежди да ме изядат.

Не зная много за любовта. Може би тя постъпи така с мен, за да ме научи на нещо, за да ме направи по-силна. За да ме накара да обикна първо себе си, а после нея. Не знам. Вече не говоря често с любовта.

След тази катастрофа се свих като наритано куче в тъмното. Поскимтях, поблизах рани. Полутах се между „да бъда или не“. Най-обичаната на света бързо се превърна в най-самотната. Повъргалях се в самосъжаление известно време, но разбрах, че това не е мойто и се изправих. Не зная много за любовта, но реших да й покажа, че колкото и да ме е смачкала, не би могла да промени онази част от мен, която й е посветена. Бий ме, обичам те! Лъжи ме, аз пак ще ти вярвам! Открих гориво в мисълта, че мога да бъда по-добра от самата любов. По-вярна. По-смела. По-истинска. Естествено, че не мога, но се натъпках с мантрите, разкарах сълзите и вдигнах глава към необозримото утре. Беше неочаквано лесно да отскоча от дупката и да се озова отново на пътя. Дори бях решила, че раните са се затворили и съм готова да обичам отново. Но когато външните рани се успокоиха, там някъде - в тишината на първите мигове след оцеляването, се обадиха вътрешните. И стана ясно, че те ще болят доста по-дълго, а аз ще трябва първо да ги излекувам, пък после да търся себе си отново сред птиците.

Не зная много за любовта. Все по-често откривам подаръци в болката, която тя ми донесе. Когато ми е необичайно светло на душата, си позволявам дори да вярвам, че това са подаръци за по-лекото ми утре.

През изминалите месеци бях като войник, завърнал се от тежко сражение. Като оцелял, който е бил толкова близо до края, че не може да забрави вкуса му, нито да се спаси от усещането, че нищо всъщност няма смисъл. Ветеран от войната, който пие уиски от 7 сутринта, храни се с жлъч и цинизъм и не допуска никого до себе си. Никой не може да го утеши и погали. Той не вярва на никого и най-малко вярва на нежности. Защото утре тези нежности ще бъдат нови рани.

Не зная много за любовта, но зная за себе си. Тези дни усещам, че вече не мога да подпирам сърцето си в тази инвалидна количка. Не мога да превърна трайно цинизма в начин на мислене, да се пазя от хората, да бетонирам любовта си към любовта и да кастрирам всички красиви представи за бъдещето. Сърцето може да е посчупено, но днес е като малко дете, което дори нахокано и разплакано, оставено самó в тъмното, се ослушва да разбере какво интересно следва след лошото. Не мога повече да остана тук и да си задавам въпроси за загубената битка. Трябва да си простя, че я загубих и да продължа към следващата. Има още толкова живот за живеене и толкова любов за даване! Ще отида и ще кажа на онези хора, че може да съм на 40 и да съм сама, но знам едно за любовта. Тя е в мен и дори понякога да не я разбирам, няма кой да ми я вземе. Раните още са пресни, но утре ще са мегафонът, с който ще крещя от любов. А с помощта на времето ще си върна и наивността и отново ще скоча в някой от онези грамадни, въздушни балони с илюзии, които ще ме отведат високо, високо над сивото.

Не зная много за любовта. Уж пораснах, уж ме боля, а все още вярвам в „ние завинаги“. То чака толкова дълбоко в мен, че изобщо не е било засегнато от битките. Смешно е, но ветеранът от войната губи играта от онова малко момиченце, което знае, че ще дойдеш и ще останеш. Едва ли има съвършена любов, но има любов, която не се нуждае от битки, от болки, от срам. Ще бъде просто и вечно. Ще се будим един до друг, ще разгръщаме всяка страница заедно. Ще обиколим този и още няколко само наши светове. И ще ценим... защото който е губил, знае да цени.

Винаги ще помня с хубаво онази любов. Тя ме научи колко чуплива е вечността и колко мощен мигът. Може би тя ме хвърли в бой, за да ме научи как се пази любов. Може би онази любов не можа да остане, защото по пътя се задаваш ти.




М.И.

photo@victorlyon69.tumblr.com

2017-о, ти си!

2016-о, тръгвам си от теб. Оставям ти страха и, моля те, не ми го пробутвай в куфара, докато гледам в друга посока. Страхът ми стана космополитен през тази година и се тревожа, че ако не прережа пъпната връв между нас още днес, утре ще бъде космически. Открих, че колкото повече пораствам, толкова повече расте и страхът. Като тумор, като ядрена заплаха за душата ми. Страх ме е от тероризъм. Страх ме е от земетресения. Страх ме е от агресия. Страх ме е от самота. От неразбиране. От скука. От себе си ме е страх, от непознатата ми лудост. Страх ме е от илюзии и от всички видове лъжи. Страх ме е от времето.

Колко е красиво времето, когато се чувстваш отгоре му. Когато си го обяздил и галопирате заедно през чудни места и моменти. И колко е зловещо, когато се чувстваш отдолу, в утайката му. Когато времето заплашва да те стъпче и помете, когато започва да обезличава мечтите ти...

Пускам този страх. Оставям го на теб, за да го претопиш в смешен спомен. Смешен спомен от годината, в която навърших 40 и взех да се плаша, че оттук нагоре ще е все по-трудно. Щом имам да вървя нагоре, трябва да се разтоваря от излишното. Освен страха ти оставям и носталгията, и празните думи, и перфекционизма, и прекалената сериозност, фалшивите приятелства, както и фалшивите надежди. Самотата също е страх. И нея ти я оставям. Тя беше дълго в главата ми, така и не се помирихме. Затова ти я връщам и влизам през новата врата без мисъл за нея. Тоест влизам и започвам наново, но вече без нея..

2016-о, тръгвам си, но не и без да ти благодаря. Когато с теб се срещнахме, аз едва се влачех от скопяваща духа ми болка. Днес, когато се разделяме, тази болка е овладяна. Образовах я. Научих я да ми бъде опора, а не пропаст. Позволих й да ми бъде броня, а не да ме убива.

Благодаря ти, защото прие да разтоваря при теб някаква част от наивността си. По-тъжна съм без нея, но по-малко уязвима. Благодаря ти, че ме припозна в търпението. Крехко е единството ни, но по-добро досега не бях имала. Благодаря ти, че ме срещна с нови хора и ми даде да ги заобичам. Благодаря ти, че ме събра с други начини на светоусещане – от това светът ми рязко забогатя. Благодаря ти, че наоколо имам толкова много хора, от които не искам да се отдалечавам. С години се лутах сред хората, но сякаш точно ти ме остави край най-добрите за мен. Благодаря ти, че съхрани уюта в дома ми, хармонията в приятелствата ми и приятелството с детето ми! Благодаря ти, че светът остана интересен за мен – като подарък, който мога да разопаковам, без да ми омръзне. Благодаря ти, че докато ми отнемаше доверието в толкова неща и хора, не докосна любимото ми безумие. Благодаря ти, че открих какво наистина искам да правя. Изобщо не ме е страх, че съм в самото му начало и още сричам азбуката. То е моето и няма как да спрем.

Благодаря ти за онези моменти, които мога да назова по място и по дата и които взимам със себе си като най-красивите ти сувенири. Защото годината не беше просто добра или лоша. Годината беше няколко много конкретни щастия. Те си имат своите точни координати, своята музика, своите символи, своите улици, своите продължения вероятно.

Годината беше в тези щастия и доста работа вътре в мен. Борба с болката, нейното укротяване. И знаеш ли, 2016-о, днес се чувствам като ученик, който си е свършил добре работата. Ти мина. Заедно с щастията и уроците си. Благодарна съм, но мисля от утре да се запиша в по-горен клас. Знам повече, но и искам повече. Искам година без страхове, без колебания, без празнота. Искам страхотна година, това е! Великолепна! Невиждана! 2017-а!

P.S. Тази равносметка ме върна към разговора с приятел, с когото почти в един глас си казахме, че все за някого 2017-а ще бъде щастлива. Дали ще сме ние, никой още не знае. Това си е лотария. Все някой ще изтегли печелившия билет. Докато продължаваме да играем обаче, имаме шанс. А какво е радостта, ако не шанс и надежда?

С надеждата да си необикновено щастлива, 2017-о, заповядай, добре си дошла! Ние отдавна сме в тази игра и още плащаме за билетчета..

photo: flickr.com/photos/allymarie

Нямам търпение да обикна недостатъците ти

Преди харесвах хората по подразбиране. Очаровах се от тях незабавно – например някое шарено копче ми казваше, че човекът му е с весело сърце, или пък намирах силното ръкостискане за силен харектер. Очаровах се от хората още преди да науча имената им и все още ми харесва да се очаровам от тях. Да откривам светлото им, особено когато е покрито. Да скъсявам дистанции за минути и да раздавам кредити на доверие вместо визитни картички. Емпатията не ми е чужда, напротив, свръхстарателна съм в нея. Емпатията е аванс за отношенията ми с другите и доскоро вярвах, че това е чудесен подход. Доскоро...

Доскоро бях малка и наивно доверчива. Доверието е удобна житейска позиция, не натоварва, слага красив филтър на действителността. После обаче действителността пробива филтъра, счупва мнимите прегради и ти се озоваваш гол, без илюзии, насред цялата й грозна ръбатост.

През последните години си наложих вето на очароването. Колкото и да ми е приятно, му дърпам юздите, защото достатъчно пъти катастрофирах заради кривите му огледала. И макар винаги да съм го знаела, затвърдих този урок по трудния начин: хората сме обидно несъвършени. Хората раняваме задължително. И най-добрите от нас раняват. Дори тези, които обичаме някого, и тези, които сме нечий приятел, всички раняваме. Защото всички неизменно поставяме себе си на първо място. Колкото и да се стараем в обратното, винаги идва момент, в който ставаме нечие разочарование. След като няколко човека паднаха от пиедестала на съвършенството, който им бях построила, и се превърнаха в най-обикновени разочарования за мен, а аз спрях да търся оправдания за тях, се предадох пред този урок. Той ми отне от наивността и от добротата, от комфорта да имам доверие в хората и да ги идеализирам. Той ме лиши от лукса да откривам в тях свръхестествени качества и да не виждам, че всъщност те носят само най-обикновени такива. Този урок направи света ми малко по-прозаичен, защото изчезнаха еднорозите и приказните елфи, а някои образци се смалиха до клишета.

Но без този урок щях да остана да оцветявам детските си книжки още дълго време. И щеше много да боли всеки път, щом видя, че изрядно нарисуваният от мене принц не излиза от книжката и не скача на коня си, за да ме спаси от лошите хора. И щях да умирам още безброй пъти, щом красивият принц от беличките страници на моята наивност по невнимание пререже аортата ми. А той ще го направи - пак и пак, особено докато аз се надявам, че не е способен на това. Не и той.

Приех неудобната истина, че няма съвършени хора и че ударите са задължителни. Дори от онези, които те обичат... най-вече от тях. Приех я, но не и без условие. Щом ще има разочарования, нека има смисъл от тях.

Открих, че има нещо велико в идеята за несъвършенството. То е мярка за истинност. То е единствен критерий за любов всъщност. Всеки може да обича някой перфектен, няма по-лесно от това обичане. Всеки може да се отдаде там, където никога не е получавал шамари. Всеки може да се закълне във вярност към безгрешния. Обикни разочарованията си от някого и нека тогава да започне разговорът за любов...

И ето ме тук, малко обидена, малко уплашена, но пълна с нова надежда. Трудно ще е да стигна до другия бряг на мъдростта. Трудно ще е, защото твърде дълго се кълнях в перфектния и твърде усърдно упорствах, че моето ще е различно. Ами не е и няма да бъде. Моето ще бъде като вашето. Моят човек също като вашия ще ме влудява понякога. Ще ме кара да плача, да се тръшкам, да се затварям, да бягам, да бъда несебе си. Но ако имам късмет, след всичко това ще се връщам. И ще се смея, и ще прегръщам, и ще наричам себе си или пък него „глупави“. Ще забравям. И дори няма да има нужда да прощавам. Ще обичам простичко – в днешния ден, не във вчерашния. Ще обичам реалността, а не измисления образ. Ще обичам всеядно – и кусурите, и чудесата му. Нещо повече. Преди да го обикна, ще го огледам хубаво отвсякъде. Ще си навра носа във всичките му грозни недостойнства. Ще разуча всичките му слабости и грапавини. Ще го предизвикам да ме разочарова, да ме нарани, да ме уязви и отблъсне. След като се науча да го виждам истински, ще открия дали наистина мога да го обичам.

Вече имам нужда от истината. Имам нужда от разочарованието дори. Имам нужда да знам всичко за другата половина от себе си, за да съм сигурна, че никога няма да я лиша от разбиране. И тогава ще се влюбя в цялото – в очарователната опаковка, в уязвимата същност и в тъмните ръбове. Спирам да строя пиедестали, спирам да се прекланям пред тленни олтари, спирам да вярвам в детски приказки, спирам да се възползвам от слепотата си. Моето, както и вашето, ще бъде с кусури, разочароващо, понякога болезнено, друг път съкрушаващо. Едно единствено нещо не бива да спира да бъде – да бъде любов и да бъде мощна до безумие.

Нямам търпение да обикна недостатъците ти и няма да се посвеня да ти покажа моите. Заключвам очакванията си, затварям книжките и се оглеждам за несъвършенството. За да открия теб. За да откриеш мен. За да бъде истинско.



М.И.

photo:elephantjournal

Когато няма любов

Когато няма любов в живота ти, може да има от всичко друго, то не е достатъчно. И е обикновено. Не че „обикновено“ е лошо, но не е и необикновено. Живееш, усмихваш се, нанякъде крачиш, нещо градиш, но животът прилича на график, а графиците са черно-бели и бедни на чудеса. За много хора подреденият, планиран живот е благословия. Аз също обичам да подреждам, но повече обичам чудесата. Моят план е как да оцелея, докато няма любов в живота ми.

Засега се справям. Мърдам все още. И по няколко пъти на ден изпитвам вина, че нещо ми липсва. Не е позволено да се започват изречения с „когато няма любов в живота ти“, нали? Такива думи те правят неблагодарник и глупак, защото не ти стига цялата останала любов, която извира отвсякъде. Как не оценявам това, което имам, а мрънкам за онова, което нямам? Кой ми дава право?! Знам ги всички клишета. Автор съм на половината. Те не позволяват да бъдем слаби, но и не запълват празнотите. Така че майната им на клишетата днес! За малко искам да звуча като себе си, не като тях.

Този текст можеше да се казва „Винаги има любов“ и пак щеше да е верен, и пак щеше да е мой. Но точно днес не искам да пълня с хелий позитивизма си. Не искам да си окачам усмивката на събирач на клишета и да виждам в сянката на пълната луна обещание за наближаваща радост. Искам да напиша текста „Когато няма любов“, а пък нека утре не е верен! Днес съм уморена да крия недостатъците на настоящето. Уморена съм да ги облекчавам със „знаци“ от бъдещето. Уморена съм да се вглеждам в добри предчувствия, летящи по две пеперудки и „о, няма случайни неща!“. Днес не вярвам в сънища, знаци, късметчета, четирилистни детелини, зодии и падащи звезди. Днес не вярвам във видения за бъдещето. Вярвам само в реални случвания. И съм малко ядосана на онова сбъдване, дето дълго кръжеше по ръба на перваза ми, но така и не посмя да влезе. Прогнозата за времето, горските феи и детелините твърдяха, че следващият циклон ще го довее в дома ми и аз седях нащрек до прозореца, смешно нагиздена с позитивна нагласа. Дадох му години от живота си ей така, защото трябва да се вярва... Когато разбрах, че това сбъдване няма намерение да влиза, затворих прозореца и се прибрах вътре.

Сега нямам нито очаквания, нито предчувствия, но поне не съм вече нащрек. Безопасно и спокойно е. Понякога сивичко, понякога омърлушено, но не е драма. Ставам и обличам което падне от гардероба, излизам и без особено вълнение избутвам някакъв ден. Въпросът е да оцелея и днес. Да оцелея, без да има любов в живота ми. Да не губя смисъл и да не губя себе си в морето от цинизъм и прагматичност, което е животът без любов.

Откакто няма любов в живота ми, станах цинична. Аз – бившата романтичка, създателката на розовите очила. Някой бил щастливо влюбен... дайте му 2-3 години, ще се оправи. Друг намирал живота за прекрасен... този е улучил антидепресантите. Трети бил искал нещо, бил имал мечта, вярвал, сънувал, усещал... млъквай! Думите не значат нищо – те са звуци без история, без бъдеще. Ако искаш нещо, направи го, не приказвай. Ако обичаш някого, дай му, не обещавай. Ако си готов за приключения, скачай, не рисувай дирижабли. Животът наистина е прекрасен, но понякога е кучка. Мечтите са работа. Вълнението е заслуга. Любовта е действие. Старание. Бачкане. Раздаване. Смелост. Вярност. Риск. Безумие. И всичко. Всичко, но не и думи. Ако си готов само на думи, ходи ги нашепвай на някой еделвайс високо в планината. На него може и да му бъдеш полезен – тук, на земята, думата ти спира да диша в края на сричката.

...а харесвах думите, влюбвах се в тях. Откакто няма любов в живота ми, думите са преоценена стока.

Откакто няма любов, няма и сияние. Как да обясня сиянието, което се явява само когато дойде любов? Виждаш го още рано сутрин в небето, по което сиянието пълзи във формата на нетърпение за всичко, което предстои. Сиянието ти прави път да си доизмислиш небето. Сиянието опакова целия свят и прави живота по-жив. Сиянието те движи, то те определя. То се промъква в начина, по който дишаш, докосваш, изговаряш обикновеното и постигаш невъзможното. То е и в човека, когото обичаш. Всяко негово действие се случва в сияние – от протягането на ръката му в тъмното до начина, по който си връзва връзките на обувките.

Липсва ми тази магия – да виждам през сиянието. И всичко да е по-красиво, и да вярвам, че е по-добро. Откакто няма любов в живота ми, се изпълних със съмнения към хората. Липсва ми чистотата им, липсва ми да им вярвам, липсва ми да се възхищавам от тях. Станала съм толкова обикновена, че чак не искам да знам. Изпълнена съм с подозрения, с мен си играят разочарования, намират ме лесно и умората, и страхът, и безразличието. Когато няма любов в живота ми, ме няма мен. Има само някаква социална единица, жестоко еднаква с цялото множество сгърчени души, които живеят прилежно лишени от вълнение. А те ме плашат. Ужасявам се от равния живот, от любовта на навика и удобството, на компромиса и премълчаването. Има хора, за които да има при кого да се приберат, е достатъчна любов. Всеки поставя сам своята летва – по-нагоре, по-надолу, по-към все-ми-е-тая. Аз моята съм я забола доста високо. Ако е гарга, да е рошава, ако е любов, да е любовище. Трудно ми е да няма на кого да давам, кого да очаквам, пред кого да треперя. И нека не хвърляме презрението си върху думата „трепет“. Това е красива дума. Може би понякога ме прави слаба, но точно в тази слабост откривам живота, който си струва.

И не че само животът в любов си струва. Мога да видя смисъла и в сбръчкан кестен, изтъркулил се насред кучешко лайно в парка. И в детския кикот, и в наивните очи на лабрадора ми, и в чашата червено вино, и в някоя песен, с която сме се намерили в метрото. Мога. Но когато ми липсва човекът, с когото да споделя тези дребни, величествени смисли, ми е бедно. Абе сакато ми е някак. Сякаш съм създадена, за да живея с два крака, с две ръце и с него, само че него го няма.

И тук слагам точка на текста „Когато няма любов“. Защото иначе няма да съм аз, а това няма да е моят текст. Сега ми е празно и бедно, но открих една мисъл, която дори новопридобитият ми цинизъм не може да спре. Мисълта, че да си сам и необичащ има едно мъничко предимство – това, че любовта тепърва предстои. Някога, не знам кога. С някого, не знам с кого. Но ще дойде ден, в който ще ме намери чисто ново вълнение и бебешки розова надежда за бъдеще. Отново ще опознавам някого, отново ще се старая, ще мога да давам, да съчинявам небета, да треперя и сияя. Един ден ще обичам отново и целият свят ще се обърне откъм хубавото. Един ден, който предстои... само когато няма любов в живота ти.




М.И.

photo@elloquant.tumblr.com

Когато някой ти открадне лятото

Сангрия, пясъци, изгреви и залези, купони до зори, сбъднати мечти и други ала-бала... Клише до клишето. Не се ли преувеличава малко тая работа с лятото? То може да бъде и тъжен сезон, кво толкова. Изобщо не си длъжен да му се радваш, ако си сам и не ти е добре от това, ако нямаш планове с никого, ако нямаш никого с планове. Даже имаш право да си бесен на лятото, ако пак не е прочело красиво подредените желания в тайния ти дневник. И това не те прави мрънкащ депресиран лигльо. Не си длъжен да бъдеш щастлив само защото слънцето грее ниско, а вълните се разбиват красиво в почернелите ти колене. Не си виновен, че сърцето ти е в черупка от тъпа празнота, докато всички сентенции на всички Паулу-Коелювци гласят, че твоето щастие зависи само от теб. Те са прави – Паулу-Коелювците. Но щастието не може да се насилва. Лятото – също. То е такова, каквото е. Някои хващат пътя сами в изследване на света и самотните щастия, други са обмислили добре семейната почивка и сега стягат семейните куфари и качват семейните членове – усмихнати и безгрижни, в семейните коли, за да разпределят семейния бюджет от Слънчев бряг до втория ръкав на Халкидики. И както първите могат да бъдат щастливи или нещастни, така го могат и вторите. Нищо не е такова, каквото изглежда. За всекиго лятото е различно. За теб също ще бъде различно... Може би догодина. Може би още догодина няма да си сама. Или пък ще си сама, но няма да ти пука. Или пък ще си сама, но изобщо няма да си самотна. А сега ги пусни тея сълзи да размажат морскосинята ти спирала и прати Коелювците на кифлите им. Лятото не те задължава да си щастлива. То може да бъде най-красивият, но понякога е най-самотният период в годината. Както Коледа, както рожденият ти ден. Не е загуба на лято, ако не можеш да танцуваш точно сега. Може би е печелене на опит, а може би е печелене на време. А може би е нищо, но е твоето нищо. За което те черпя с още едно клише: „Единственото постоянно нещо е промяната.“

Преди няколко години се влюбих в непозволения мъж. По дяволите, но и той се влюби в мен. Никога не съм предполагала, че лятото може да понесе толкова тъга. Да си сам и необичан, може да е тъжно, но да си сам, а пък обичан, е непоносимо. Никога не съм вярвала в невъзможните любови. Тия Ромео и Жулиета ми се струваха такива лигльовци. Как така невъзможна любов бе, хора?! Любов ли е – всичко е възможно! И кой ви дава право да умирате, когато някой ви обича?!

Пораснах с още няколко години и с още няколко торби с болки и разбрах как така. Костваше ми три тъжни месеца юли и три от месец август и ето ви още едно клише, но да, благодарна съм за тези три тъжни лета. Умирах и гледах умиращ любим десетки пъти, докато накрая не се оказа, че може да се живее и така. Че има живот и след болката. Че има любов въпреки невъзможността. Че има любов и след любовта. Че има лято след лятото.

..някой ми беше откраднал лятото. По жесток и безмилостен начин ми беше дръпнал от ръцете любимия сезон, сякаш дърпа сладолед от ръцете на дете.

Затова си нарисувах лятото наново. Не вярвах, но се получи красиво. Спокойно, различно, посвоему възхитително. Пуснах и себе си в него - сама, но не и необичана. Без планове, но не и без посоки. Без никакви очаквания, но напълно убедена, че лятото ми тепърва предстои. И как само ще танцувам тогава!

photo@pinterest.com

И смехът ни събира на топка от любов...

40... Четиридесет. Четиресет. Четирийсет. Дори не знам как се пише, а ги навършвам след няколко дни. Спомням си, че в последния ден, преди да навърша 30, ме налази паника: „Никога повече няма да съм на двайсет-и... Никога повече, дори и за малко.“ Този път паника няма. По-скоро има нетърпение. Някаква смела надежда, че на четиресет-и най-после ще се успокоя. Че ще заглуша писъците на малките липси. Че ще видя сметката на постоянното безпокойство. Че ще започна да махам нехайно с ръка за неща, които нямат значение. А повечето неща нямат значение. Изобщо иска ми се малко нехайство. Да видя какво е непукизъм. Лукса да не се тревожа за онова, което не зависи от мен.

Иска ми се, но знам, че няма да стане. Твърде много мисля, наблюдавам, допускам, попивам, отразявам. Любопитна съм. Чувствам. Енергоцентрала от чувства съм. Ако замерят нивата на емоции в мен, сигурно ще ме заградят с оранжеви конуси и знаци „Високо напрежение. Опасно за живота!“ и ще забранят достъпа до мен. И за мен! Мен обаче заграждения не ме спират и макар да съм се пържила неведнъж, се случва отново и отново да се ровя във високото напрежение. За 40 години така и не се научих да се пазя. Дори не успях да харесам предпазливостта. Същото диване съм, каквото бях и на 10 – с вечно ожулени колене, и на 20, и на 30 – с вечно ожулено сърце. Мънички неща жулят... не са ме мъчили някакви грандиозни драми, слава Богу! Всяка неравност жули, когато нямаш броня. Като се добави лудостта ми, не виждам как мога да се лиша от тревогата. Няма как с тази емоционална турбина в мен да легна по гръб върху живота и да го оставя да ме носи по течението си, а аз да бъда просто... във ваканция.

Предполагам, че равносметката е задължителното клише на 40. А пък и на 40 вече не се пазя от клишета. Ако бях уникална, клишетата сами щяха да се пазят от мен. Ама аз съм най-обикновена и те ме намират, но на 40 това вече не ме притеснява.

На 40 не се притеснявам и от нищо във външността си. Прекрасно е да се чувстваш добре в кожата си, но самочувствието не се крепи върху дълги крака и стегнати гърди. То е в степента на осъзнаване на важните неща, в тежестта на опита, в способността ми да проявявам благородство и търпение, да се променям, да вниквам, да прощавам, да се забавлявам, да творя и да обичам.

Въобще на 40 външните белези не значат нищо. Обичах няколко много красиви момчета, но след първоначалното вълнение от техните осанки, които се носеха почти божествено над всичко и всички, винаги оставаше да ме вълнува само онова, което те носеха вътре. И днес се влюбвам директно в онова, което е вътре. Ако моето „вътре“ и нечие друго „вътре“ са добре заедно, ако им е неразделно и вълнуващо, губя представа за всички глупави детайли.

На 40 миналото няма същото значение както преди. Не пазя самолетни билети, празни бутилки, касови бележки, пожълтели бижута, избелели писма. Не хербаризирам цветя и усещания. Не вдигам цели музеи на отминали истории. На 40 носталгията е овладяна. Музеите са затворени. Миналото не е дупка, която ме дърпа назад, а основа, от която виждам по-добре напред.

На 40 все още умея да уча. Колкото повече научавам, толкова повече празноти откривам в „образванието“ си, затова продължавам с ученето. Всеки ден. На 40 знам, че добрият учител не е задължително по-голям или по-знаещ от мен. На 40 всеки може да бъде учител.

На 40 прекомерното старание ми се струва нездраво. Не драпам както преди и твърде малко неща искам на всяка цена. Услужливо ме застигна клишето, че истински важното се случва спокойно и че само животът може да бъде на живот и на смърт. Защото на 40 вярвам в съдбата. Все още не разбирам защо създава някои бъркотии, но поне вярвам, че тя си знае. Имам й доверие. И си давам по-малко зор да се бъркам в делата й.

На 40 не се сърдя като преди, по-трудно се обиждам и почти не се учудвам. На 40 все още се бунтувам, но мъдро. Ясно е, че хората не сме перфектни, а светът е шарен и непредвидим. Затова и планове не правя както преди. Нито строя пиедестали. Чакам, наблюдавам, адаптирам се, приемам.

На 40 интуицията е страховита сила. Играчката, без която не мога. Понякога си сменяме ролите и аз ставам нейната играчка, но играта трябва да е забавна, нали? На 40 ми е важно да се забавлявам. Не в онзи олигофренски смисъл на гулай и бездействие. Мога да се забавлявам, докато боядисвам стените вкъщи, докато пазарувам картофи, докато седя сама със себе си, а ми се иска да съм с някой друг... Чувството за хумор е мощно обезболяващо, затова гледам да имам винаги по една доза подръка.

На 40 вече не вярвам в старостта. Тя може да надхитри тялото, но не и духа.

40 е само цифра. Отдавна не броя годините, калориите, връзките. Бях и дадох каквото можах, без да го броя и преброявам. Растях, обичах, надявах се, вярвах, раздавах, приемах, учих се, плаках, смях се, променях се и пак обичах. Експериментирах и флиртувах с промяната непрестанно. Понякога тя беше лошичка към мен, но отдавна вече не броя и болките. 40 е само цифра. Не зная на колко съм. Днес например съм на 9.

Някакви екзистенциални терзания се опитват да ме накарат да сбръчкам чело от време на време, но кремът ми за лице е прекалено скъп, за да им позволя да ми образуват бръчки. Не че се плаша от бръчки – бръчките от смях са украшение! С бръчки от смях жената остарява като катедрала, а не като барака. Няма да ревна и при вида на поредния бял косъм. Нося същите дрехи като преди 20 години, но съм се лишила от излишните суети. Все още танцувам боса в кухнята и пея високо в колата, но вече не се притеснявам, че някой може да ме види и да ми се смее. Мнението на другите вече не е толкова важно, но пък се научих да чувам по-добре мнението на важните.

Някъде прочетох, че на 40 жената си знаела цената. Ами не, аз не си знам цената. Всъщност нямам цена. Безплатна съм за важните ми хора, а за останалите съм ненужна. И на 20 си нямах цена, и на 40 нямам. Липсва инфлация, а също и промоция. Може да съм старомодна, но не се продавам. Затова пък мога да принадлежа. Мога да разменя „аз“ срещу два пъти по-ценното „ние“. Мога да се слея, мога да се разтворя, мога да се конструирам по нов начин в него. Мога да се трансформирам в половината от едно по-добро цяло. Не защото не съм цяла и сама, а защото, когато обичам, ставам по-добрата версия на себе си. На 40 мога да се смея с глас и в собствената си компания, но все още си представям, че някой е с мен. И смехът ни събира на топка от любов.

На 40 съм топка от любов. И нямам търпение да стана безотговорно щастлива жена на 40. Скандално влюбена. Гръмогласно смееща се. Жена без възраст. Чувстваща, пулсираща, по-жива от всякога.

М.И.

photo@philchester.com

Това май прилича на щастие

Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com