Това май прилича на щастие

Питат ме защо не пиша напоследък. Пиша, но само в главата си. Ако знаете каква купчина от хвърчащи листове съм заформила там. Не ги събирам, не ги озаглавявам, не ги пазя, свободни са да тичат след вятъра. Писаните думи ме товарят напоследък. Отварям стари страници от този блог и се учудвам каква тежест съм успяла да стоваря тук. Натъпкала съм това място с толкова сериозност, чак малко ме е срам. Но всяко нещо с времето си, казват. А времето зад мен беше такова. Нещата изглеждаха по-сериозни, отколкото ми се иска. Странно, защото днес помня само лекото и хубавото, сякаш друго нямаше. Единствено думите седят тук и ми напомнят за някакви болки. Забравих за болките и щом забравих за тях, ми олекна. Толкова ми олекна, че всяка по-категорична дума днес звучи фалшиво.

Затова не пиша напоследък. Твърде ми е безгрижно, за да се грижа и за думите. Наблюдавам живота и му намигам, когато и той ме погледне. Не го записвам, не гоня нищо, не искам нищо, нищо не ми липсва. Това много прилича на щастие, но не се наемам с толкова сериозни твърдения. А и щастието е ангажимент. Все едно да вървиш по тънко въже с кристална чаша върху главата си. Ако чашата падне, падаш и ти. А пък толкова трудно си закрепил тази чаша отгоре си, толкова си инвестирал за единия й блясък, че краката ти треперят от ужас колко дълго ще успееш да я задържиш. Ами да, тя е красива, ценна е, доставя ти удоволствие, дори прави ореол над главата ти. Би била перфектната спътница, ако нямаше този недостатък да пада и да се чупи лесно. И понеже на 40 знам много по-добре отколкото на 20 колко чуплив е кристалът, ми коства още по-сериозни усилия да го крепя върху главата си. Страхувам се да го имам, защото се страхувам да го загубя. А аз малко се уморих от усилия и от загуби. Иска ми се просто да се порея над нещата. Да си похвърча безотговорно над бита и над сложните въпроси. Да ходя по въжета, но и да скачам в реки, да тичам бясна и гола по плажа, да поемам в неочаквани посоки. Да се смея, ето това искам! А пък кристалната чаша, ако харесва моята компания, нека се търкаля безгрижно наоколо. Ще внимавам да не се спъна в нея. И тайничко ще я обожавам.

Толкова години пиша за любов, че сигурно се чудите как така днес искам да тичам сама. Не искам сама, но го мога. Любовта пак си е тук, тя винаги чака да ми се качи на главата. Различното е, че днес не потъвам в дълбокото й неизвестно както вчера, нито имам нужда да я вадя оттам с тежки думи. Даже, ако някой ми даде да хвърля някакви любовни зарчета, ще си я пожелая мълчалива. Ще си я пожелая тиха и просто устроена. Като врабче. Като жълт балон. Като шепа бонбони в джоба. Любовта ми днес няма нужда от думи. Всъщност тя е станала странно търпелива. Не хуква наникъде, без да я повикат. Не пише гръмки текстове и не слуша тежък джаз. Хванала е ритъма на времето и не бърза да го изпреварва. Готова е на щуротии, но вече нищо не е на всяка цена. И тя като мене се рее. Шляе й се и за първи път от години не гони никаква цел.

Ами да, годините опростяват нещата. Ако някога съм искала да докосна звездите, днес ми стига да се събудя в топло омачкан креват и, протягайки се, да докосна нещо оставено за мен – тениска, книга, чорап, изрезка от вестник. После да се изхлузя мързеливо изпод завивките и да открия, че масата в кухнята не е такава, каквато я оставих снощи. Не, не искам бележки върху хладилника, нито откраднат люляк във вазата. Не искам поезия, романтика и сладки клишета. Това не е любовта, която искам. Искам тя да се рее над мен и да не ми дава да залитам от страх по въжето. Искам да прави нещата простички. Ръце. Сутрини. Мръсни чинии. Споделена безметежност. Мъркаща котка. Детска беля. Черно-бял път. Цветни облаци. Пясък в палатката. Спукана гума. Сандвич във вестник. Късно кино. Закуска на пазара. Влак. Еднакви кецове. Ключ. Искам любовта да има ключ от дома ми. Да има своя чаша в кухнята ми. Пък нека я оставя немита. Със забравена глътка кафе. Ще стана, може да измърморя нещо, докато я мия, но няма, и ще тръгна за работа. Изпила съм само глътка кафе, но ми стига. Животът е толкова простичък.

photo@blackswandive.tumblr.com

Ако трябва да дам само един съвет на детето си

Eдин ден синът ми, който имаше задача от театралната школа, в която играе, ме попита: „Мамо, ако трябва да ми дадеш само един съвет, какъв ще е той?“

Няма по-трудни от въпросите на децата ни. Първосигнално на майката в мен й се прииска да отговори: „Да бъдеш мъдър!“ Обаче това не е особено мъдър съвет. Мъдростта идва с опита, с раните. Мъдростта е тъжна, ако дойде още в детството. Затова се сетих за „Да бъдеш добър!“ Но достатъчно ли е да бъде добър? Голата доброта е уязвимост. Искам да е добър, но искам и да е силен, любопитен, щур, сърцат, открит, стремителен. Всъщност искам той да бъде много повече от мъдър и добър. Затова му казах: „Бъди изключителен!“

Бъди изключителен във всичко, малкият!

Бъди изключително добър! Да бъдеш добър не означава да подадеш дясната си буза, когато ти зашлевят лявата. То означава да простиш и да бъдеш достатъчно добър към себе си, за да напуснеш хората и местата, които те раняват. Напускай всяко нещо, което те провокира да не си добър. Бягай от негативни и мнителни хора. Не се увличай по конспиративни теории, не се подавай на внушения, в които доброто ти сърце не намира себе си. Не бъди близък с арогантни, с нахални, с интриганти, с хора, които лъжат и манипулират. Бягай от завистници. Не се задържай край онези, които всяват страх у теб - търси тези, които виждат и живеят в силата на светлото. Бягай от снизходителност – търси чистота. Надменните съдници са излишни в живота ти. Добрите хора знаят как да критикуват. Те го правят с внимание към чувствата ти, без да оставят у теб усещането, че си недостоен, че си дефектен. Когато се отдръпнеш от всички ненужни, остани изключително добър с останалите. Не забравяй и себе си. Нас ни учеха, че е егоистично, но то е всъщност първата стъпка към това да се научиш да обичаш.

Достоен си за всяко добро, но нито едно добро не е даденост. Всеки ден заслужавай доброто. Помни, че нищо не идва даром, а ако дойде, предай нататък. Не чакай добро за доброто ти и въпреки това го прави. Защото няма излишно добро. За да си изключителен, надигни глава и прогледни отвъд тясното кръгче около себе си. Радвай се на успеха на другия, споделяй доволството му, вдъхновявай се от таланта му, учи се от грешките му и черпи надежда от успехите му. Научи се на щастие за другите – това ще те направи по-щастлив човек от повечето други.

Бъди изключителен в малките неща, в малките моменти! Не ги пропускай, цени ги, празнувай ги. Бъди благодарен за всеки миг лекота. За всяка топла дума, за всеки жест, за всяка необикновена среща. За всяка загуба, която ще те отведе към нещо важно за теб също бъди благодарен. Вярвай! Вярвай в добрата причина за нещата и бъди изключителен в тази вяра! Ще те мислят за наивен, за глупав, не обръщай внимание. Не пропускай голямото значение на малките неща.

Понякога няма да можеш да преценяваш хората и ще раздаваш обичта и доверието си на такива, които може изневиделица да те стъпчат. Ако знаеш колко пъти ми се е случвало. Хората са слаби, затова злоупотребяват с добротата. Някои направо я ненавиждат. Ти не я напускай заради тях – не си личи, но добротата е сила. Никога не позволявай някой да те убеди в обратното. Не губи силата си, умножавай я! Ще допускаш да те раняват, защото съм те учила да бъдеш доверчив, но не се страхувай от болката! Научи се да растеш от нея и да я превръщаш в мъдрост. Болката изпълва някои хора със злоба и желание за мъст. Други – с дълбоко разочарование, подозрителност, боязливост. Като майка трябва да те науча да си предпазлив и да подхождаш със здравословен скептицизъм. Така трябва да учат майките, но аз... Аз искам да си изключителен! И когато срещнеш дявол в човешки образ, да повярваш в доброто, което носи. Ако той въпреки това те рани, усмихни се. И забрави за него! Аз мисля, че няма лоши хора, има само нещастни и самотни. Вероятно те е наранил заради собствената си слабост, затова пожелай му сила и си тръгни. Може да ти се прииска да бъдеш нечия промяна и спасение, но не жертвай и частица от добротата си за някой погубен. По-добре си тръгни, добротата ти ще послужи някъде другаде. Напускай без злоба, без омраза, напускай с прошка и с твърдост. Бъди изключителен и в лице, и в гръб към хората!

Показвай уважение дори на тези, които не го заслужават, но никога не бъди сервилен. Търси в себе си разбиране към всекиго и към всичко, бъди благосклонен и търпелив, но не бъди ненужно снизходителен. Бъди великодушен, но не бъди мекушав. Оказвай помощ и бъди покровител, но не подчинявай ничия слабост и не се опивай от ничия нужда.

Бъди изключителен във всяко нещо, с което се захващаш, и се захващай с всяко нещо, в което гориш. Не се бой от това горене, напротив – използвай го, докато трае. Надграждай и не спирай да учиш! Каквото и да постигнеш, никога не изпадай в самодоволство. Винаги може повече. Рискувай! Върви с широка крачка и с широко отворени сетива. Промяната е твой приятел, но ти я превърни в съюзник. Направи същото със случайно явилите се идеи, с неслучайно срещнатите хора. Вслушай се в случайността и дай шанс на малкото да порасне голямо. Дай шанс на себе си. За всичко, което ти хрумне. Наистина няма невъзможни неща.

Бъди водач! Не началник, не главатар. Не ти е нужна власт на документи. Заслужи авторитет и бъди вдъхновител! Не се сливай с тълпата, отличавай се от нея! Бъди новатор! Вярвай на клишета, но не ги употребявай, а измисляй нови. И да ти казват, че няма такава дума или че твоята идея е абсурдна, не слушай, а опитвай! Полагай начала! Измисляй нови думи, прокарвай нови пътища и се бори за своите идеи, особено за абсурдните. Дори да не си гениален, мисли като такъв! Не приемай теореми на готово. Допускай невъзможни гледни точки. Ничие чуждо мнение не трябва да е последното ти мнение. Попитай всички, на които вярваш, постави своето мнение до техните и позволи на интуицията си да избере кое е правилното. То е правилно за теб и това ти е достатъчно.

Бъди изключителен и когато се проваляш! Не се проваля само този, който се е страхувал да опита. Поставяй грижливо грешките под краката си – в началото няма да ти е комфортно, но ще видиш как един ден грешките ще те издигнат да виждаш от по-високо. Превърни ги в най-силното си оръжие на успеха, в най-здравия си трамплин. Падай, ставай, продължавай и никога не спирай, никога не тръгвай назад! И никога не бъди краен. Да си смел не е равносилно на това да си безумен. Дръж се за тънката линия между противоположните крайности. Играй си с тях, но не ги подценявай. Просто бъди по-добрата крайност!

Не пропилявай нито един ден от живота си в посредственост! От начина, по който пиеш кафето си, до начина, по който взимаш гиганстски решения, бъди изключителен! От събуждането сутрин до срещата със сънищата вечер бъди изключителен! За някои хора слънчевата светлина се измерва единствено с прогнозата за времето. Забрави прогнозата! Влюби се във времето! И го виждай по свой собствен начин. Никой друг няма твоите очи и твоето усещане за времето и за света. Навън може да е мрачно, сиво и тихо, но ти да видиш цяло шествие от шарени светлинки в уличните локви и един духов оркестър край шахтата. Никой друг няма твоя свят. Затова, ако искаш и твоят свят да бъде изключителен, виждай го като такъв!

Можеш например да кръщаваш времето. Аз кръстих днешното утро Мария. Днешното утро роди за мен една силна надежда и постла покривите с вяра. Днешното утро ме прегърна майчински със златната светлина в края на хоризонта и с крехката птичка върху отсрещния комин. Не ме питай защо, но днешното ми утро беше Мария. Ти сам кръсти своето. Или му наречи звук. Или го събери в рамка от нежност и безумие. Или го пропътувай с влака до Лисабон. Твоето утро е само твое. Никоя прогноза за времето и никоя дата в календара няма как да го предвидят. Бъди изключителен и то също ще бъде.

Не бъди дребнав, макар че следващите ми думи ще ти се сторят дребнави. Не излизай рошав от вкъщи. Не ходи раздърпан, омърлян, безличен. Уважавай тялото си, но не защото съдели за книгата по кориците. Уважавай го заради себе си. Обличай го с дрехите, които те изразяват, и се грижи за него. То ще те носи през годините, то ще търпи заедно с теб трудните моменти и ще трепери от вълнение пред чудесата. И да не ти пука за модата! Модата е за хора без въображение. Ако така ти харесва, облечи риза за 3 лева от секънд хенд и панталон за 200 лева от бутика на някой засукан французин. Бъди над модата, над снобите, над чуждите критерии. Бъди изключителен до копчето на вътрешния си джоб. Но най-вече внимавай с обувките си. Не питай защо, просто бъди!

Ако ти е трудно да разбереш за какво ти говорих дотук, не се тревожи. Един ден ще срещнеш Любовта и всяка дума ще придобие ясно съдържание. Целият ти живот ще се роди наново и ще вземе формата на смисъл. А ти ще вдишаш както никога преди. Пораснал и смален, силен и слаб, жив и възкръснал. Веднъж срещнал Любовта, всичко друго ще започне да изглежда незначително и в същото време възможно. И ти никога повече няма да можеш да живееш без Нея. Затова единственият възможен начин да обичаш е да обичаш като никой друг. Ти сам ще откриеш как. Запомни само, че любовта е раздаване. Не даване, синко. Ще даваш на децата си, на родителите си, на приятелите си, на изкуството, на вселената. В любовта ще се раз-да-деш! Ще се раздадеш като комат хляб и топла супа за бедните. Като подслон и одеяло за бездомните. Като кръводарител за нуждаещите се. Като спасител за давещите се. Като човешки орган за умиращите. Дай всичко на Любовта! Премини всички граници, стъпчи всички страхове, пребори всички предразсъдъци и не спирай, докато... всъщност няма докато.

Направи света по-добро място, по-красиво. Обичай като звяр, обичай като никой друг! Бъди изключителен в любовта, дори да си съвсем обикновен във всичко друго. Когато откриеш своето момиче, стисни го здраво в ръцете си и никога не го пускай. Пуснеш ли го, не си чул нито една дума от това, което имах да ти кажа. Не бъди обикновен, бъди изключителен!

М.И.

Нарисувай края, ако можеш

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш и върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен самолетче. Можеш да ме изпратиш надалеч или да се качиш до мен и да продължим заедно. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Светлината, теб, следващата страница. Можеш и да пишеш върху мен. „Обичай се”, написа ми скоро. „Обичам те”, нарисува ми на улицата... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случва.

Пиша ти всеки ден, а това е рядко. Мисля за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мисля за нещо друго. Пиша ти не със сърцето си. Пиша ти самото сърце и всеки ден ти го пращам на части. Ден след ден сърцето изтича щастливо в думите и си търси мястото. Не точно при теб... то мисли, че при теб няма достатъчно място за него. Но пътува към теб, търси теб, само теб, където и да си, то тича по безкрайно дългия път на любовта ми. Когато е наблизо, не го изпускай. Хвани го, ако можеш. То е цялото любов, няма да те нарани.

Пиша ти, за да го пазя. Сгъвам го в страниците и това го пази от равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да браня вечността. За да дам още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз ти пиша сърцето си.

А ти ще ми нарисуваш ли живота? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към теб. Докато сенките са красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай ми пътя, по който стигнахме толкова високо. Толкова високо, че около нас има повече ангели, феи и духове, отколкото можем да видим. Нарисувай ми живота, докато аз ти пиша всеки ден безкрая.

Нарисувай ми дневник на безкрая. Нарисувай ни, ако можеш.

...

Любов,

Пиша ти, за да ме имаш за последно върху хартия. Ако искаш, можеш да ме сгънеш и да направиш от мен счупено, ръждясало самолетче. Можеш да ме запратиш надалеч или да се качиш на друго самолетче и да отпрашите в посока, която ще изтрие моята диря. Разбира се, надалеч. Близките разстояния са само за телата. Можеш да ме сгънеш и да ме пъхнеш в някоя дебела книга. Подари я на деца без обич или на старци без време. Подари я на някое тъжно място. И да знаеш, че винаги ще чакам там. Всичко друго, но не и светлината, не и теб, не и следващата страница. По-добре е да забравиш всичко с мен. „Обичай се”, написа ми някога. „Обичам те”, казах ти, когато се откъсвахме... Пиша ти, за да повярвам, че такова обичане ни се случи.

Пишех ти всеки ден, а това беше рядко. Мислех за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато мислех за нещо друго. Днес умирам за теб във всяка секунда, във всяко действие и докато се правя, че живея нещо друго. Пишех ти не със сърцето си. Пишех ти самото сърце и всеки ден ти го пращах на части. Ден след ден сърцето изтичаше щастливо в думите и си търсеше мястото. Не точно при теб... то беше право, че при теб няма място за него. И въпреки това то пътуваше към теб, търсеше теб, само теб, където и да беше. То, малкото, тичаше с надежда по безкрайно дългия път на любовта ми. Да се смеем много беше възможно. И беше наблизо, но ние го изпуснахме. Хвани следващия самолет, следващия смях, следващата любов, можеш. Всичко беше любов, а толкова ни нарани.

Пиша ти, за да запазя спомена за тази любов. Сгъвам я в страниците и със сърцето ми продължаваме в равно, обикновено и празно туптене. Пиша ти, за да се извиня, че не се преборих за вечността. Не дадох още време на безвремието. Пиша ти, защото един ден няма да ни има, но споменът за тази любов ще остане в написаното. Някой друг ще я преживее като своя и ще я отнесе нататък. Някъде, където дори нашият свят няма да го има, тя ще намери ново сърце. И някой ден, когато всичко е съвсем тихо и ясно, новото й сърце може да открие в нея спомен за нас. За това как ти рисуваш със светлината и как аз погребвам сърцето си.

А ти ще нарисуваш ли живота си? Хвани го, докато е целият любов. Докато сърцето ми пътува всеки ден към вятъра и го моли да опъва платната на твоята светлина. Докато сенките са все още красиви, а слънцата – много повече от едно. Нарисувай пътя, по който ще стигнеш толкова високо, колкото аз те обичам. Толкова високо, че около теб ще има повече ангели, феи и духове, отколкото аз ти показах. Нарисувай живота си и го извърви в любов и безвремие. А аз ще изчезна в безкрая.

Нарисувай ми нашето сбогом. Нарисувай ни края, ако можеш.

Извярвахме ли всичко?

Идва Коледа. Онова време от годината, в което всички дружно оглупяваме и започват да ни се привиждат пророчества и чудеса. И се задръстваме с очаквания. Всяка година – едно и също. Надига се коледният дух от буркана, поизтупваме някоя и друга вехта надежда и избухваме като по команда в извънредно вярване. Отвсякъде щръкват знаци от съдбата и тръгваме да ги ловим като побеснели. Сами си съчиняваме късметите и с доволство им вярваме. Вярваме, че така ни се е паднало. Накрая събираме всички късмети, знаци и чудеса в пазвата и поемаме напред бодри и уверени в блаженството, което ни предстои. Вярваме, че било какво било, през следващата година ще е друго. Все едно съдбата прави намаление по Коледа.

Обичайно аз съм в първите редици на оглупяващите по Коледа. Редила съм десетки текстове за коледното чудо и за силата на вярата, и сигурно един ден отново ще ги редя. Но тази година съм пас. Извярвах се, а чудо не видях.

...

Коледните ми текстове от последните години бяха пълни с добри духове, всеопрощаващи ангели и плашещата увереност, че в чувала на Стареца има нещо съкровено и за мен. В чувала имаше великолепни подаръци за мен. Подаръци, които нямам представа с какво съм заслужила и за които благодаря всеки ден, всеки. Онова, Голямото, обаче, за което написах безброй писма, все още го няма. Но аз не съм дете и няма да се тръшна, насълзена, пред елхата. Годината зад мен беше красива. Писах. Пътувах. Учих. Грижих се. Обичах. Бях обичана. Открих нова сила. Прескочих няколко тъмни петна. Нямаше чудо, но продължавам. Приключението си струва.

Тази година продължавам без очаквания и без коледен текст. Ако има чудеса, нека се случат без думи. Няма да остържа нощвите на надеждата, за да напиша поредния балон с топъл въздух, който ще обещава летене, а ще донесе падане.

Тази Коледа ще си я измисля различна. Тя ще бъде нова и неочаквана. Там, където е празно, ще нарисувам птица. Там, където е сърдито, ще ушия усмивка. Там, където е студено, ще завия с някой спомен. И вместо пред камината ще посрещна Коледа пред палатката. Ще пусна пясъка да погъделичка врата ми и ще рия с краче за някоя красива кралска мида. Ще седна на скалите, за да чуя морето ми. Ще скоча от дървения кей, за да стана част от синьото. Ще се сгуша между две копринени дюни, за да уловя шепненето на рибарите. Ще направя салата от домати на поляната и ще опека една камара палачинки, нека има за всички! Ще събера букет от лавандула и ще пия сангрия по средата на реката, където рибките са пораснали толкова много! Тази Коледа няма да нося пуловер с еленчета и няма да готвя пуйки и сарми. Тази Коледа ще прибера всички пуловери и ще сготвя миди. Ще ги полея със зелено вино от Португалия и ще ям с ръце, по тънка бяла рокля, с боси крака с мидени гривни около глезените.

Тази Коледа няма да си купя коледна звезда, ще си купя минзухари. Няма да вадя зимните чинии, нито свещниците с ангели и елени. Ще запаля всички лампички за къмпинг, с които се сдобих през лятото, ще напълня кошницата със сладоледи на пръчка и ще си направя пикник на покрива. Няма да пея коледни песни, ще си пусна старите грамофонни плочи. И няма да изпратя китайски балон във въздуха, а ще напиша със син тебешир върху Млечния път: „Продължавам!“

Тази Коледа няма да се увивам с топло родопско одеяло, заслушана в тишината на коледните улици. Напротив, ще строша тишината и ще си направя карта на света – онзи, по който искам да мина, а после ще планирам най-щурото пътуване. И коледна елха няма да купя, защото искам да си я нарисувам, искам да си я нанижа от мъниста, искам да я сготвя във формата на целувчена торта. Толкова листчета с едно и също желание оставих край елхите през миналите години, че вече се чудя къде похабих вярата си.

Тази година на Коледа подаръците са забранени! Ако искаш нещо да ми подариш, спри болката за кратко.

Тази година няма да подарявам и аз. Няма да правя заря над Родопите. Няма да тичам до митницата, няма да опаковам цялата себе си. Ти толкова пъти показа, че няма да ме вземеш... Тази година няма да има елха, коледни песни, коледни текстове и коледни чудеса. Тази година просто ще вляза в черквата и ще благодаря, че ни има. Че имаме дом, здраве, трапеза и сили да я напълним с вкусове и красота. Ще благодаря, че обичам.

Тази Коледа ще е различна. Нова, първа и рождествена. И нищо че харесвам старомодната Коледа. Пак няма да си дам най-хубавото от празника - онзи весел момент, когато на Бъдни вечер се ровим в хляба като малки тържествени кокошки в търсене на парáта, скрита от мама. Нито пък онзи притихнал момент, когато всеки признава нещо на себе си, загледан в пламъчето на свещта. Нито моя много личен момент, когато всички легнат, а аз отправя очи към безкрая. Това е моята Коледа. Не лампичките и елените, не коледните щолени и базарите. Само онзи тих миг – безмълвният ми разговор със Силата над мен. Докосването ми до смисъла на празника. В онзи миг между нощта и утринта на прага на Чудото всяка година докосвам надеждата. Това е онзи мъничък момент, когато аз съм момичето на Исус, а Той е толкова близо до мен, сякаш съм част от Рождеството.

...

Тази година Коледа е тиха и честна. Знаците са измишльотина, късметите – хабене на целулоза. Оставам притихнала, за да чуя истинския глас на тази нощ. И не е инфантилно клише онова, което чувам. Не е банална история за прераждане.

Историята е за нас, които и тази година сме тук, и тази година сме живи, празнуваме. Историята е за всички нас, които в шумотевицата от проблеми и пренапрегнати мечти не чуваме, че в днешния ден се ражда отново нашият шанс за начало. Има ли начало, има всичко – и прошка, и план, и надежда, и обич. Има ли начало, има сила за чудо. Защото чудото не расте по елхите и не се крие в късметите. Чудото е нашият начин да вярваме. Дори и тогава, когато изглежда, че всичко вече е извярвано.

М.И.

photo@frolic-blog.com

И така е добре

Простите неща. Трябваше да извърша всевъзможни опити да живея сложно и да се старая прекалено, за да открия, че няма по-съвършена форма от простотата. Мисля, че идеята за простите неща изкристализира с възрастта. Когато бях ученичка, стаята ми преливаше от постери, снимки, изрезки, надписи, картини и висулки по стените, камъчета и мидички по рафтовете, бележки за спомен из чекмеджетата, цветни дневници под леглото. Днес всичко е бяло, снимките са грижливо подредени в едноцветни албуми, най-красивите картини нося вътре в мен, а дневниците ми се готвят да бъдат публикувани след кратка редакция, при която изтривам всичко ненужно от тях. Имам необходимост от чистота и скромна подредба на най-важното. И от едно кътче, в което да пиша и да нижа мъниста, както и малко по-малко очаквания към външния свят.

Ремонтът вкъщи не беше единственият през последните години. Ремонтът вътре в мен тръгна неусетно, а вече започвам да виждам, че не е козметичен ремонт и че след него ще бъда съвсем различна. Оглеждам се в белотата на стените в мен, прокарвам пръсти през почистените рафтчета и нищо от какафонията преди не ми липсва. Разтребих от сложни отношения. Хора мрачни и трудни за мен, натруфени с претенции, изисквания, самочувствие на съдници. Отношения, белязани с условия, вина и неразбиране. Изчистих се от тежка ревност, от тежка слабост и от убийствена невъзможност. Изчистих се от всеки, който можеше да бъде с мен при някакви условия. Няма условия, ако има приятелство. И още по няма условия, ако има любов. Не съжалявам за нито една раздяла. Най-тежките ме обогатиха. А и да съжаляваш за миналото е сложна работа, обременява. Както казах, пó харесвам простото живеене. Прощаваш. Забравяш. Учиш! Продължаваш.

Изчистих се от илюзии. Сигурно на тяхно място съм посяла нови, времето ще покаже. Подозирам, че човек като мен, който на единия си крак винаги е с чифт криле, не може да функционира без илюзии. Но опитвам да мисля простичко. Опитвам да не мисля за времето в бъдеще време. Да не планирам. Да не насрочвам. Да бъда тук, днес, цяла. Мечтите още ги има, но са като гердан от мъниста, който ме радва няколко часа, обаче никога не заспивам с него. Мечтите са играчка и внимавам да не им придавам по-сериозно значение. Да не давам да ме разклащат, да не позволявам да ме дърпат от най-ценното ми, от моето днес. Има само днес и това е най-простото сложно нещо, което научих. Живот без сантименти, без планове, без фантазии, без удобни заблуди. Да живея в настоящето – висш пилотаж за човек, омъжен за емоциите. В някои дни ме бива, в други залитам в някое сложно чувство. Но се уча. Правя малки крачки в тази стегната униформа на войник от ротата на днешния ден. Допускам единствено семпли желания и реални мечти. Днес ще пиша този текст и ще майсторя картички за Коледа. Утре ще опитам новата рецепта на Джейми и ще науча кучето да дава лапа. Уикенда... Той е твърде далеч. Дали ще бъда щастлива? Що за въпрос?! А дали ще ми уври добре телешкото?

Обладана съм от идеята за простотата. Тя ме научи да не драпам за щастие. Да не го търся, да не го планирам. Да не го чакам под формата на някой, който ме обича. Да не се питам дали заслужавам повече отколкото имам, да не се чудя защо нямам, което го нямам. Простотата е в това да бъда богата с толкова, колкото ми се полага в момента. Без въпроси, без мерилки, без очаквания. Без истерията, че това, което е в момента, може да изчезне.

Когато спрях да меря щастието, се изчистих и от ненужното старание. Открих, че старанието е първата, но сигурна крачка към маниакалността. А страдах от всякакви ненужни старания - не можех да изляза от вкъщи, ако всичко не е подредено по конец, имах нездравословната нужда да бъда харесвана от всички и още по-абсурдната - да угодя на всекиго. Открих, че никога няма да харесам дома си, ако харесвам само неговата изрядност. Открих, че същото важи и за хората. Приех го и с това приех и нехаресването. Постепенно спрях да виждам петното от вино върху покривката и разхвърляното бюро на сина ми. Спря да ми пука какво мислят за мен всички. И започнах да харесвам повече нашия дом. И себе си между другото.

Открих, че на почти 40 години ми е по-приятно да живея, отколкото ми е било на 30 или 20. Не че животът стана по-прост, напротив. Просто аз не искам да го живея вече сложно. Уморих се да минавам сложно и през важното, и през маловажното. На 20 не можех да изляза навън без грим. Дори имах тригодишна връзка с момче, което никога не ме видя без молив и спирала. Старанието ми да бъда перфектна за него стигаше дотам, че нощем се будех и нагласях косата си по няколко пъти върху възглавницата така, че да бъде красива на сутринта. Днес ми харесва да бъда без грим и го правя именно пред мъжа, когото обичам. Усещането да съм желана с рошава, сънлива коса и гурели в очите е по-истинско от онези детински опити да бъда перфектна. Не искам да бъда перфектна, искам да бъда обикновено момиче, което се буди рошаво до своето момче. Веднъж мъжът до мен се беше взрял в лицето ми и аз изпитах силно притеснение. Попитах го: „Гледаш ми бритона ли? Недей, моля те, постригах го накриво” и смутено заоправях кривия бритон. А той ми отговори: „Изобщо не съм го забелязал. Гледам ти очите, красивите...”

Постоянно се търсех в сложното и никога не си повярвах, че аз просто съм хубава за него. И винаги ще бъда, независимо дали смачкам косата си във възглавницата или удавя чертите на лицето си в разтекла се спирала. Никога не си повярвах, че няма нужда да извършвам геройства, за да му докажа, че го обичам. Той го знаеше, а геройствата ми само натоварваха допълнително съвестта му...

Някои хора бъркат простото живеене със страхливото и удобно живеене. Еми, не. Обикновено най-простото решение е най-смелото. Най-простият отговор е най-храбрият. Често те вади от зоната ти на комфорт, но пък пренарежда светове.
- Не, не мога да бъда с теб. Твърде сложно е, прости ми.
- Да, твърде сложно е, но оставам с теб. Обичам те!

Простички отговори. Еднакво честни. Силни, решаващи. За предпочитане пред всяка слабашка проява на обичане.

Да живееш просто е доброта. Да обичаш просто е благодат. Дълго бърках добротата с угодия за всички. Не, добротата е да бъдеш чист, открит, съзерцателен, разбиращ, даващ, благодарен, деликатен, щедър. Добротата е всичко, което не ранява умишлено другите. Добротата е вяра в другите. Любов към себе си. Добротата понякога е да раниш, но да не подмамиш. Добротата е в истината. Добротата е в това да обичаш без условия, без съмнения, без остатък.

Всъщност днес стените на стаята ми са бели, но тук-там още се мотаят сенки от миналото и надежди за бъдещето. Хубавото е, че вече не се вслушвам в звънеца на вратата, нито в чудото на утрешния ден. Не че не вярвам в него, напротив. Но по-силно вярвам в чудото на този момент – чудото на приемането, на простичкото приемане, че и така е добре. Че това ми стига.

Стига за днес. Утре – повече.

М.И.

photo@slumberdesigns

Ние сме това, което сме научили

Мина още един 15 септември. Откакто се помня, за мен това е денят, на който започва новата година. Начало. Старт. Пълен напред. Сгъваме отворените дрехи и се напъхваме в затворените. Градът отново се изпълва с хора, училищните дворове – с глъч, зимата се настанява по витрините. Работният ритъм се забързва, сърдечният – също. Много начала, с настъпването на които неизменно си пожелаваш нещата, които ти липсват, и промяната, от която имаш нужда. Силен и бодър си като сочно септемврийско утро, десетки надежди изпълват ума ти и дават тласък на желанието ти на живот.

Винаги съм обичала училището, защото то ме връщаше към приятелите ми, към ежедневие, пълно с толкова шарени емоции, че частта с ученето беше само леко неудобство. И макар да обичах всички 12 години в училище, най-ценните знания, които получих, не бяха написани в учебниците, а изплуваха от самия живот. В немската гимназия имахме култов учител по география. Преди няколко седмици Грегъри беше уволнен и няколко поколения негови ученици се вдигнаха на бунт в негова подкрепа. Грегъри е легенда. Той имаше нереалистични изисквания към нас. Още помня болката от възпалените ми очи в края на една учебна година, когато денем и нощем кълвях учебника по география и картата на България. За Грегъри и това не беше достатъчно. Той не беше доволен от знанията на никого. Съществуваше заплаха да те скъса, дори да си научил материала наизуст. Най-вече тогава. Да, влязох в университета с шестица по география, но това не е най-ценното, което взех от Грегъри.

Малко преди края на срока в девети клас той заплаши, че ще ме скъса. Не ме притесняваше двойката. Напротив – предпочитах я пред тройка и четворка. Притесняваше ме чувството, че не постъпват справедливо с мен. Защото бях прилежна и не заслужавах да бъда скъсана. След неговата заплаха си тръгнах от училище с премрежен от бяс поглед, стиснах зъби, за да спра унизителната влага върху лицето си, и се зарекох, че няма да му позволя да се подиграе с мен. Седмица по-късно имах възпаление на очите и дори да исках, не можех да чета повече. Но докато крачех към училище, минути преди Грегъри да ме изпита финално, ме обвзе вселенско спокойствие. Осъзнавах, че съм направила всичко по силите си и че това е по-важно за мен от неговата оценка. Ако ме беше скъсал, неправият щеше да е той.

Грегъри ми писа шестица. Не се зарадвах, защото, както казах, вече бях получила нещо по-добро от тази шестица. Когато излязох, по-големи от нас ученици разказваха на двора, че всяка година той прави децата луди, а накрая на всички пише високи оценки. Не ме беше яд, че съм учила и че съм разболяла очите си, защото бях получила удовлетворение. И урока, че когато желая нещо, трябва да го желая от себе си. Винаги ще има външни фактори, но силата да бъдем по-големи от тях е вътре в нас. Оценката на Грегъри вече нямаше голямо значение, защото измежду находищата на лигнитни въглища и районите с най-развито коневъдство научих и това, че най-благата оценка може да получиш от себе си. Вече не помня на каква височина се намира гара Аврамово (ако изобщо още я има), но помня лекотата, с която ме бяха изпълнили положените усилия и възпалените очи.

Моите учители са ми дали много, много повече от онова, което са ни преподавали. Уроци, различни от онези, залегнали по план в учебната програма. Когато дойде време за влизане в университет, по ред откачени причини реших да уча Икономика. Тогава г-жа Джалева – учителката ни по литература, ми се разсърди: „Правиш грешка, но знай, че каквото и да учиш, ти един ден ще се занимаваш с писане!“ Тогава не я разбрах, но е факт, че нямам нито един работен ден като икономист. Пиша и работя с думите още от втори курс в Икономическия. Джалева преподаваше литературата вдъхновено. Но най-ценното, което взех от часовете й, беше знанието, че не мога да избягам от себе си и от онова, което ми е дадено. Много пъти ме е било страх от неизвестността и от риска, чувствала съм се неуверена и слаба, но повече никога не избягах от даденото ми по пътя. Мисля, че дори да избягаш, то ще те догони. Съдба ли е, писано ли е някъде, ангелите ли го пращат, не зная. Но ако си намерил себе си в нещо – дали е дарба, чувство или желание, не го заобикаляй. На това ме научи Марта Джалева.

Ние се променяме, учим и се явяваме на изпити всеки ден. Докато сме деца, усвояваме мъдрост и знания механично. Затова и не вярваме на родителите си и често се заричаме, че няма да станем като тях, а когато пораснем, разбираме колко прави са били и се превръщаме в техни копия. Ученето не свършва на прага на учебните стаи и далеч не свършва на изхода от детството. Именно там влизаме в истинското училище и минаваме през най-важните си уроци. За тези дисциплини никой няма тапия, а най-объркващото е, че няма план, правила, подточки, формули и ясно разграфени карти. Всеки търси и доказва своите собствени истини. Всеки чертае сам своята карта със спирките, върховете и местата с най-добри находища на ценности. Често се губим в тези търсения, в десетки въпроси без отговори. Губим се и падаме, и искаме да избягаме от училище, да се скрием поне за малко на някоя най-обикновена детска площадка, но когато свърши училището, вече е невъзможно да избягаш от училище. Докато не пораснем достатъчно, че да започнем да се наслаждаваме на изпитите. И да превръщаме онези, на които ни късат, в най-мощните си двигатели. Ние сме това, което сме научили и онова, което сме готови да научим още. Ние пораснахме не с учебниците, а с изживяванията, с опита, с обичта на учителите и родителите, които разбраха и битките, и паданията ни. Пораснахме под строгата показалка на провалите си и в нежния скут на всички моменти, когато не се отказвахме.

Докато на този 15 септември гледах сина си как крачи след училищното знаме, потръпнах при мисълта колко много има да учи. И да искам да му помогна, уроците са процес, въпрос на време, пътувания, срещи, болки, опити и лична воля. Те не може да бъдат прочетени, не се преподават и постоянно се променят. Надявам се синът ми да има учители, които ще му покажат истини извън учебната програма. Учители като Марта Джалева, които ще го накарат да осъзнае в какво е неговата сила и колко е важно да я пази и следва. Надявам се да срещне хора, които ще го вдъхновяват да търси доброто във всичко и да знае как да се пази от лошото. Защото на това го уча, откакто се е родил. Ще се опитам да му разкажа и нещо, което разбрах чак на прага на своите 40 – материалът от днес може да има съвсем друг смисъл утре. Вярвала съм безрезервно в истини, които животът след години ми разкри в друга светлина. Оттогава съм постоянно нащрек. Внимавам в какво се заричам и какво обещавам. Някои уроци съм записала с неизтриваем маркер, други – с мек молив, който утре мога да изтрия. Не вярвам в крайности, вярвам в крайности с нюанси. Не вярвам в категоричности, вярвам в способността на всяка категоричност да се изменя. Не вярвам в абсолютното добро, нито в абсолютното лошо, вярвам в стремежа към доброто и в несъгласието с лошото. Не вярвам в обещания, вярвам в действия. Не вярвам в натиска, вярвам в свободната воля на ума и на сърцето. Не вярвам в оценките, вярвам в напредъка. Не вярвам в йерархии, вярвам в любовта. Но вярвам, че за тези истини моето дете трябва да мине поне през няколко изпита.

... 

Мина още един 15 септември. Винаги съм го чувствала като ново начало. Не зная каква е програмата за първия, нито за втория срок, не зная по какво ще ме изпитват и кой ще ми преподава, но съм сложила нови затворени обувки и една много по-голяма чанта от предишната година. Надявам се уроците да влязат в нея по пътя на доброто и любовта и съм готова да бъда силна, прилежна, съобразителна и вярваща, за да заслужа добра оценка накрая.




М.И.

Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс

Викам й Феята, но тя има много имена - поне по едно за всяко от многобройните й лица. Обича да казва, че в нея живеят по няколко „женки“. Трудно ми е да й правя описание, защото всеки епитет и всяко сравнение няма да са точни за нея. Ако са точни за едната й „женка“, няма да са точни за другата. Във всяко нещо е по своему необикновена. Даже „необикновена“ звучи твърде обикновено за нея. Шашава е. Великолепно шашава. Тя си е тя и няма друга такава. Каквото и да напиша, умножете го по 100, разделете го на 4.735 и му сложете по две пера от фламинго и ¾ от котешки мустак в края – така евентуално ще получите представа за мерките на тази щура личност. Но едва ли. Щура, ексцентрична, забавна, шеметна, гласовита, секси, Феята не се побира във формули и не остава незабелязана никъде. Дали купува кафе от будката, или казва „добър ден“ на шофьора в маршрутката, тя го прави по забележителен начин. Зашеметяваща е енергията, която оставя след себе си. Разточителни са чувството й за хумор, талантът й да превърне черното облаче в цветно петно, от което да бликнат конфети, непоносимостта й към кахърното живеене в ниското, към неистинските хора и непотърсените мечти. Разточителен е оптимизмът й, разточителна е грижата й към другите, разточителна е страстта й към живота. Обича да казва за себе си, че е богиня и всяка друга би ме подразнила с това, но не и тя. Феята е родена на Коледа и винаги съм подозирала, че това не е случайно. Великанска, монументална жена. По-скоро женище. Стихийна в своята емоционалност, категорична в начина, по който крачи с малкото си тяло и гигантски дух. Винаги на висок ток, винаги в ефектна одежда, но без грим и без преструвки. Тя е това, което много жени се опитват да бъдат в своята женственост. Има даже отгоре. С твърд характер, напета осанка, колоритен речников запас, енергичен дух, в същото време тя притежава чувствителност, по-фина и чуплива от порцеланов ангел. Хората рядко го усещат. Ако го усетят, не им се вярва. Как е възможно нахаканата, перната в устата супермацка да носи фина и чувствителна душа?! По-вероятно е да чуете, че е опасна мъжемелачка и брутален непукист, отколкото да ви кажат истината. А истината е, че Феята е романтично създание. Влюбена е в любовта. Посветена й е до крайност. И я отстоява с цената на всичко. Наистина всичко.

Не че не съм я виждала да й е тежко. Не че не съм я виждала да страда. Преди време животът й претърпя грандиозна промяна и тя остана сама. Случвало се е на много от нас. Но не съм виждала такава ответна реакция на самотността. Сърцето й ронеше сълзи на разочарование, нощем се страхуваше да спи сама в квартирата си, но сутрин... Сутрин всичко започваше наново и тя заглушаваше воплите на своите рани, риташе страховете си отзад и излизаше от дома си, изричайки гръмко: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше убедена, че любовта я чака зад ъгъла и че най-доброто предстои. Беше си я „поръчала“ и си я чакаше. Беше си поръчала и какво да е момчето – искаше го висок, много висок, с хубаво тяло, с разкошен глас, широкоскроен, добър, умен, отговорен и... „да има топки“. Не че не разбирах желанието й, но няколко пъти се осмелих да й намекна, че на нашата възраст трябва да можем да правим компромиси с някои неща. И че ако й се падне така описаното неземно същество, но не е чак 1.90 м висок, не е зле да не изпуска шанса си с него. Не! Феята беше категорична. Тя не просто вярваше, тя сякаш знаеше какво я очаква. „Не ме интересува, искам го висок, много висок!“

През последните години зад ъгъла я причакаха всякакви същества. На моменти тя се объркваше, че това е Той, и се поддаваше на нуждата си да обича. Мисля, че дори за кратко обикваше някои от случайните минувачи на нейната улица, но никога не я видях да принадлежи. А нейният висок, неземен половин се бавеше. На моменти я усещах как се уморява да го чака. Друг път се ядосваше и тропваше с малкия си крак. Дори заплашваше, че търпението й ще се изчерпи. Страх ме беше да я попитам кого заплашва, страх ме беше и че някой ден ще излезе от вкъщи и няма да извика никога повече: „Здравей, Любов!“ Страх ме беше, че ще започне да минава с наведена глава зад ъгъла, без очакване, без вяра, без чудото, в което беше убедена. Страх ме беше, защото я обичам. Но и не ме беше страх, защото я познавам. Феята не би могла да крачи с наведена глава. Дори да й се наложи да пълзи с поглед към земята, тя ще вика ден след ден: „Здравей, Живот!“ И с кокетна усмивка ще доближава ъгъла, напълно уверена, че нейната любов е някъде там.

По същото време вселенско отчаяние беше хванало мен за гърлото. Безпътица. Проклятието на непозволената любов. Знаех, че ако избягам, ще умра на мига, а ако остана, ще умирам бавно и дълго. Не виждах ни път, ни спирка. Никакво спасение. Честичко ми казваха: „Я се стегни!“ Не можех да се оттърся от усещането, че същите хора биха казали и на умиращ да се „стяга“. Други ме съветваха: „Откажи се, избягай. Спаси се. Намери си резервен билет и дим да те няма!“ Приятели, загрижени за мен, и добри хора. Може би никога няма да ги боли като мен, но и никога няма да полетят толкова високо. Чух и най-приятелското: „Умирам от страх за теб. Каквото и да решиш, стоя зад теб.“ И аз умирах от страх. Виждах само безнадеждност, чувах само самота... или поне щеше да бъде така, ако не беше моята Фея. Тя единствена всеки ден ми повтаряше: „Докато ти не се откажеш, съдбата няма шанс!“ Тя вярваше безрезервно, че пътят, по който с този мъж сме тръгнали, ще отведе не само мен и него, но и всички замесени, в едно по-добро Утре. Тя не ме баламосваше, тя искрено и дълбоко вярваше, че има причина да ни бъде дадена толкова трудна любов и че тази причина ще се окаже добра за всички. Не ме оставяше да падам. Видеше ли ме да клякам от болка и умора, започваше да ми разказва смешни или вдъхновяващи неща, скачаше и купуваше вино, мента, шоколад, идваше с мен до вкъщи и казваше, че няма да си тръгне, докато не види очите ми сухи, четеше ми хороскопи (само тези, които щяха да ми харесат), намираше, създаваше и тълкуваше знаци в моя полза и за мое успокоение и всеки ден, ама всеки ден успяваше да ме накара да се усмихна. Казваше, че е посипала любовен прашец върху нас и че не ни позволява да се отказваме. Затова я нарекохме Фея. Историята ни изглеждаше напълно невъзможна и единствена Феята не мислеше така.

В същото време тя продължаваше да чака своето високо и перфектно момче и продължаваше да излиза всеки ден от дома си под ръка със своята повеля: „Здравей, Живот! Здравей, Любов!“ Беше преди година, когато животът й отговори. Любовта наистина я чакаше зад ъгъла. Буквално там. Срещна момчето на ъгъла пред дома си и то се оказа високо, много високо, както и всичко друго, което си беше поръчала. Докато пиша това, тя избира обувките си за тяхната сватба. Ами да, в петък сме на сватба. В петък ще видя нагледно как животът казва на Феята и нейното високо момче: „Здравейте! Имате ли други поръчки?“

Вероятно тя е права и съдбата не се отказва, докато ние не се предадем. Само че ние с моето момче никога не „поръчахме“ любовта ни като възможна, а щастието ни – заедно. Тази любов беше колосална и едва ли някога ще ни напусне, макар че ние отдавна я напуснахме. Тази любов беше толкова необичайна, че тя не можеше да роди нещо нечисто, нещо, което да боли и други хора. Тази любов беше толкова парадоксална, че ни позволи дори да се откажем от нея. Така че, мила ми Фейо, колкото и да ти се иска да видиш и нас забързани към изричането на клетвени думи, ние такава поръчка никога не сме правили. Единственото, което бяхме поръчали, беше след края всички да сме цели и когато открием причината да ни бъде дадена толкова трудна любов, да сме спокойни, че е било за добро. Вярвам, че ако е за добро, съдбата никога не се отказва.




М.И.

 

Текстове на Феята може да прочетете в нейния личен блог: https://kekso.wordpress.com/

Нашето лято е само един път

Фотографии: Красимир Андонов за Eat Travel Loove

„...на кравайче свито времето да спи...”

Лятото е хамак. Венец на главата на момиче. Дървен кей. Домашна лимонада. Пясъчен дворец. Бебе в леген на тревата. Шарен пояс. Сапунени мехури. Прости мисли. Къси изречения. Песъчинки в леглото. Лунички. Коса съхнеща под слънцето. Топла кожа. Солена кожа. Докосване на топла кожа под хладни чаршафи. Кошница за пикник. Любов в купа сено. Цъфнал трендафил. Човекът с латерната в Стария Пловдив. Вечният гайдар в Несебър. Рибарска лодка. Каравана. Таратор. Брускети с босилек. Мента с тоник. Боса нова. Фадо по безлюдни улици. Картичка от гръцки остров. Падащи звезди. Рапан, който ми носиш от дъното. Радио на батерии. Варене на сладко. Карти под асмата. Черги в реката. Прясно козе сирене. Розови домати. При баба и дядо на село. Улична глъч до късно. Лятото е безкрайност. Л като любов и Ято като полет. Безвремие. Без бряг.

Лятото е още тук. Носи се из малките улички като аромат от печени чушки. Може би идва от ей онова балконче с червени мушката. Дребничка баба в басмен пеньоар е седнала на дървено столче на балкона и цял следобед се гледат с чушкопека и с капналите от жега гълъби, накацали по простора ѝ. От чушките ще затвори десетина буркана – два-три за нея и дядото, другите – за децата. Снахичката обича пържени чушки с доматен сос. Ще вземе да ѝ направи после, ако не я боли много главата от силното слънце. А малкият си облизва пръстите от бабиния миш-маш. Ушите му плющят, на баба сладкото момче! Да беше взела още няколко килца, та да има повече за детето. Ще прати дядото. Къде ли се е дянал в тази жега старецът, пак да го мисли.

Под балкона минава банда дечурлига. Тръгнали са с топки, прашки и скъсани на коленете панталони да вилнеят по дворовете. От сутринта ги гонят из квартала. На едното място обраха джанката, на другото дразниха кучето на партера, на третото опитаха да скрият умрял плъх в пощенската кутия на домоуправителя. Шумни са. Безгрижни. Защото лятото тича с тях във формата на лепенки по лактите, развързани гуменки, одрани от клони лица. А ваканцията – тя е сладка като захарен памук. Като кофичка с малини. Като водно колело. Като куче, което пуска лига и диша тежко под някоя дебела сянка.

Лятото е топъл тротоар. И кротки стъпчици по него. През есента стъпките се ускоряват, през зимата стават тежки, през пролетта подскачат. Само през лятото по клавишите на тротоара се свири с края на пръстите. Без бързане, без врява. Сандали с две преметнати каишки се разминават с елегантни мъжки мокасини. Котка пресича улицата и върви царствено по тротоара. После се качва на оградата на стара кооперация, за да наблюдава как капят черниците в двора. Вечер някой си полива цветята и по топлия тротоар се стичат капчици, а луната изгрява в средата на неподвижното небе и до полунощ вече е изтрила мокрото от паветата.

Лятото са отворени прозорци. Жужене на комари и разговор между щурци. Неподвижни пердета. Звук от вентилатор. Само една нощна лампа и няколко свещички. Стоя вкъщи и надничам в отсрещните отворени прозорци. Младо момиче по бяло памучно бельо лакира ноктите на краката си в омачкан креват. В съседния прозорец майка ѝ налива бира на нейния татко, който майстори нещо върху масата по хавлия. В апартамента до тях прегърбено бабче обръща бурканите, които е затворило този следобед. Котката ѝ дреме с полузатворени очи на перваза. Студентите от следващото прозорче са си поканили приятели. Момче с карирана кърпа на главата прави коктейли на кухненския остров, а две от момичетата – боси, по къси панталони, подреждат домати с босилек върху препечени хлебчета. Някой дрънка на китара. Друг слага разноцветни сламки във всяка от коктейлните чаши. Трети реже грамадна диня на плота, а момичето до него вдига косата си на кок и се заема да пали чаени свещи. След малко ще започнат да танцуват, а още по-късно на тъмното балконче ще излязат двама за ръце и дълго ще опитват с устни най-сладкото от лятото. Когато се разотидат в малките часове на деня, улицата ще се събуди за кратко от прошепнат смях и приповдигнати стъпки в тъмното.

Притварям прозореца, за да чувам по-добре сладкото като пъпеш фадо и заставам пред гардероба. Вътре ме чака моето лято. Отварям вратичката, за да го намеря. Първо измъквам няколко ката дрехи, пет-шест дамски чанти, един куилт и на дъното е той – сакът за пътуване. Моето лято е сакът за пътуване. Всеки път, щом го докосна, трепвам като при допира на някой особено вълнуващ мъж. Отварям с тържествено внимание ципа, на дъното се търкалят два челника и гуменките за катерене. Тъмното на сака ми бързо се запълва с всички видове синьо – небесно синьо, морско синьо, моряшко синьо, мастилено синьо, ученическо синьо, турско синьо, синьо-зелено, синьо и бяло райе, синьо на бели точки, синьо под бели цветя, синьо и синьо в едно... Сакът заживява отвътре. Хвърлям и два балсама с аромат на смокини, една стихосбирка, фотоапарат, два обектива, джобно тефтерче. В страничните джобове мушкам торбичка с подправки, мятам куилта отгоре, прикрепям сламената шапка отстрани и почти цялото лято е в ръцете ми.

Пъхам се в хладното на леглото си и загасям нощната лампа. Заспивам бързо, нетърпеливо. Сънувам леко. Сънувам красиво. Провинциално градче някъде из Италия. По калдъръмените му улички се озовавам по средата на истинска лятна фиеста – поли на волани флиртуват с бели панталони от лен, чаши с просеко танцуват с отблясъците от улични фенери, дайрета се надвикват с китари, нощни пеперуди крадат чужди сърца... Времето е спряло, дори дишането се проточва като разговор между двама стари италианци, решени да се надпреварват в разкази за любовни похождения... Клаксон. И не е сън. Отново клаксон. Вече е утро. Скачам с неотворени още очи. Под прозореца ме чака той – моето лято, моята есен, зима и пролет. Изтичвам по стълбите, отварям външната врата и го вдишвам – чисто нова реколта въздух. По-ранен от този сутрешен час, по-кристален от чаша с лед, пълен с очакването за дълъг, златен ден. Зад волана ме поглеждат същите очи – ранни, бистри, игриви, пълни с очакването за нас.

Нашето лято е път. И кола, претъпкана с нашите си неща. Палатки, спални чували, лодка, щайга с плодове и зеленчуци, хладилна чанта с вино и сладолед, няколко фотоапарата, тента, сгъваеми столчета. Нашето лято са боси крака в колата. Боси стъпки в гората. Мокри стъпки в пясъка. Устремени стъпки към върха на планината. Нашето лято са поля със слънчогледи. Безкрайни редици лавандула. Жътва. Светулки. Лястовици. Нашето лято е спирка пред бащината къща. Отдавна обитателите тук живеят само между своите паяжини, но споменът е още жив. Споменът... С мама и татко идваме след море, а дядо чака отпред на дървената пейка. Направил е пълнени чушки и крем карамел – ухае цялата улица. Толкова съм малка, че си удрям челото в кухненската маса. Дядо ми показва пиленцата на двора. Някой вари лютеница в съседната къща. Подават на дядо купичка да опита внучето от лютеницата. В това време пиленцето ака в ръката ми. От кикота ми разливаме цялата лютеница по белите гуменки. Нашето лято е разкази за детството. Нашето лято са праскови, купени по пътя. Милион спирки, за да бъдат снимани пътища, хора, птици, шарен живот. Нашето лято е родопска чешма. И зряла диня, която се стича по брадичките ни. Нашето лято е плуване в ледени вирове. Водопади. Мостове. Костенурки, които отместваме от пътя. Диви зайци, които подскачат пред колата. Нашето лято е онзи момент, в който откриваме мястото си за нощуване. Нашето лято е моментът, в който превръщаме парчето полянка, сянката в гората или скритото между две дюни в дом. Нашето лято е когато огреят фенерите и свещите ни. Когато си налеем първата глътка вино. Когато започна да режа розов домат върху дъската. Когато той ми набере букет от полски цветя. Когато събуем сандалите си пред палатката. Жабешкият хор отсреща. Пукащ двигател, който изстива. Пращенето на дървата в огъня. И целият космос отгоре. Звездите ни, които светят като малки копченца върху огромно табло за управление на космически кораб. Нашето лято е сладко пътуване в космоса. Безкрайност. Безвремие. Любов и безбрежност.

Нашето лято е само един път.

М.И.


*из „Лято“ на Миряна Башева