Една ръка, която да ме дръпне от тъгата



Бях на 8, когато се влюбих в момче със сразяваща усмивка – Н. Казаков. Един път се гонeхме из квартала и аз успях да му избягам по стълбите на стара кооперация на улица „Солунска“. За да не се ядоса или натъжи, че едно момиченце го е надбягало, му извиках от последния етаж: „Н., обичам те-e-e!“ Бях сигурна, че го обичам, защото Н. Казаков ме караше да се чувствам различно. Откакто го познавах, всеки ден беше наситен с особен възторг. Когато се събуждах сутрин, изпитвах нетърпение животът да започне. Когато влизах в училище, потръпвах от вкуса на очакването. Да го видя, да нахлуе армията от калинки в хранопровода ми, да пусна отново сърцето в бързата лента на онзи ролер костер, който единствен можеше да го изстреля толкова високо... А когато излизахме от училище вечер и уличните лампи осветяваха въздушния танц на снежинките, аз ги виждах не като снежинки, а като сбъдващи звезди. Целият свят беше по-чуден, по-обещаващ, по-мек и красив, защото имаше едно момче със сразяваща усмивка в съседния клас. И аз си мислех, че го обичам. Тогава не знаех, че калинките са всъщност допамин, а ролер костерът е най-обикновен белтък със скучното име невротрофин.

Така сбърках любовта, когато бях на 8. Така продължих да я бъркам и през следващите 30 години. Яви се вълнение, а аз си казвам, ето, любов е. Някой ме гледа топло и прегръща силно, а аз съм сигурна, обичам го. Някъде ми е по-добре от другаде, аз отсичам: от любов е! Имаше и любов. Не може да е нямало. Имаше любов без причина и без грешка. Имаше любов без съмнения. Любов, която пазя и днес за един или дори за двама. Но сякаш имаше повече шум отколкото сътворяване. Повече страст отколкото осъзнатост. Повече любов към обичането отколкото същинско обичане. Виках от къде ли не „Обичам те“, но по-лошото е, че го виках на кого ли не. А обичането много пъти избледняваше в края на ехото и ме оставяше все по-плаха пред въпроса какво е всъщност любов. Започнах да разбирам, че в химичната реакция между двама няма още любов. В нуждата да запълниш вика от самотата също я няма. Обстоятелствата, наредени привидно перфектно и удобно за теб, не са задължително знак за любов. Момчето от мечтите (а някои приличат силно на него) може да е добър, умен и красив, но пак да не е твоята любов. Може да ти крещи от тавана на света „Обичам те“, може да го вярва дори, но думите не са любов, а вярването не е достатъчно, за да живеем по каноните, нали? Кое е тогава любов?

Днес знам повече кое не е любов. Преминавайки през минно поле от изкусителни заблуди, започнах сякаш да разпознавам фалшификатите.

Едно момче наскоро ми каза, че любовта по същество е една и съща. Както обичаме детето си, така би следвало да обичаме и родителите, и партньора. Мисля, че е прав, само дето такава любов между партньори е утопия. Утопия, в която явно аз за съжаление вярвам.

Както вярвам, че да раняваш любов не е. Има начин да избягаш, без да покажеш гърба си. Без да посееш бодли по пътя, по който някой обичащ ще опита да те стигне. Без да хвърлиш отрова в градината му от божури. Без да вземеш със себе си ключа от мечтите му.

Когато ни боли, намираме за свое право да отвърнем с болка. „Нека да види какво ми е“ е перфектен довод. Кой може да те съди, щом и теб те е боляло?! А кой може да прекъсне размяната на болки и да открие нова врата за двама, през която няма място за ранени?

Не зная какво е любов, но зная, че любовта няма нужда от болка, за да бъде. Любовта няма нужда от невъзможност, за да е възможна. Любовта не идва през условия и не задържа страхове. Да поддържаш нечие сърце на системи от фалшиви очаквания любов не е. Не е любов да си безчувствен пред нечии викове и да ги заглушаваш с крясъците на собствените си нужди. Не е любов да заспиваш до някого с обещание, а на сутринта да излизаш от надеждите му с лъжа. Не е любов да си толкова обикновен, че да позволиш някой да бъде зависим от твоите слабости, от твоите обстоятелства, от теб. Не е любов да люлееш нечий навик, да подпираш нечие удобство, да приспиваш с фантазии нечии криле. Не е любов да си верен по задължение, да си нежен по график, да те има, защото иначе ще има друг, а това ти се струва непоносимо. Не е любов да отнемаш нечий въздух, за да дишаш ти. Нито е любов да дърпаш на каишка неуверения, влюбения или отстъпчивия. Не е любов самозаблудата, че си нужен някъде, където не си с цялото си сърце. Не е любов калкулирането на чувствата, жертвите и слабостите. Не е любов да лъжеш себе си и другия, че и толкова ти стига, когато през дупките от липсите навява смъртоносна зима.

Може да не обичаш и пак да го правиш с любов.

Правя се на заспала. Съмва се и усещам, че ще тръгваш. Преди три години умирах, когато той ме оставяше по съмване. Днес очаквам именно това от теб. Топъл и щадящ си, но не съм готова да те сбъркам със любов.

Спрях да бъркам любовта с пръсти, които прекосяват кожата ми и предизвикват пожари. Спрях да я бъркам с красиви думи, които носят моето име и с акорди, които стрелят право в миокарда. Спрях да я виждам в сълзи, да я чувам във въздишки и да я вярвам на думи. Започнах да забравям нощите, в които не заспивам сама. Нощите, в които целият свят заспива под моето небе, под моите звезди, защото някой ги е откраднал от Вселената за мен и ги поднася в ямката на врата ми. Започнах да забравям, че има нощи, които приличат на несамота.

Правя се на заспала. Пускам те, върви си. Рано ми е за следващата грешка. Още не се е съмнало... Няма любов в намачканите чаршафи и в кожата с аромат на някой друг. Няма любов в топлината, която ще се превърне в студено, празно петно, след като хлопнеш външната врата. Няма любов в нуждата ми да се окажеш този, на когото ще дам ключ от дома си. Този, на когото няма защо да крещя, че обичам - ще е достатъчно да бъде вярно. Този, когото няма да убеждавам да остане - той просто няма да си тръгне. Този, който е до мен и е равен на утопия.

Правя се на заспала. Тръгваш и аз слизам от ролер костера. Не ми трябват лунапарк и звезди. Една ръка ми е достатъчна да ме изведе от тази бърлога на тъгата и да ми покаже най-после какво е любов.



Моята книга "Хартиена лодка в открито море" може да купите и оттук.
Ето повече за нея и за операцията ми от безлюбов...

Ще чакам да ми пишете на страницата във Facebook
когато прекосите този океан от 265 страници.

Благодаря, че ви има!
Ваша Мила

1 коментар:

Бабо, нали няма нищо страшно?

Когато написах, че всички сме като малки хартиени лодки в открито море, не подозирах, че само няколко месеца по-късно бурята ще е толкова...