Да те носят на ръце или да се носиш на криле





Казаха ми да кажа „да”. Това е лесно. Хората постоянно говорим лесно. Обещаваме лесно. После ни е трудно. Защото „да” обикновено изисква промяна, усилие, жертва. Трудно се мърдаме, трудно се борим и току излъжем и себе си, и другите с някое неорганизирано в сърцето ни „да”. Затова предпочитам да почувствам „да” вместо да го изговарям. Да почувствам възможността. И своята сила да превърна думите във възможности, в повече от едно „да”. Защото вярвам, че нищо добро не се е случило, без някой да е почувствал „да”.

Бях ученичка, когато веднъж ме спря една циганка пред „Шератон” и с целия си ученически акъл останах да чуя какво бъдеще ми е предписала. Следната информация слезе по космическата й фуния: „Голямо щастие тъ чака, момиче. В чужбина ша живейш, три дечица ша имаш. Мъжът ти ша е заможен госпоин, ша ви заведе в некоя хубава държава. Той ша тъ обича повече отколкото ти него. Нема да си влюбена в мъжа си, но ша го уважаваш. Заможен госпоин, слушай мъ. Ша ви издържа, на ръце ша тъ носи. Нема да трябва да учиш, нема да работиш цел живот. Пази са от приятелки обаче, много ша ти завиждат.” Нареди още някакви пророчества, но аз блокирах при мисълта за господина и нашите три деца, плод на уважение, но не и на любов.

Оставих й паричките си за закуска и тръгнах без посока. В координатната ми система беше настъпила грандиозна суматоха. И падна такъв рев, че се размазаха всички прави чертички по картата ми. Домашните бяха безсилни да ме успокоят и ме оставиха да изсипя проблема в пет пакета носни кърпички. Когато шокът премина, заспах като бебе, уморено от рев и със сухичък памперс. Дойде утрото обаче и бебето се разплака с нова, наспана сила. И понеже домашните бяха още по-безсилни пред наспалите се сълзи, заведох сълзите при приятелка. Тя ме изслуша, погледна ме с нескрито изумление и каза: „Мила, ти си луда! Как можеш да плачеш за живот, за какъвто повечето момичета мечтаят. Да не учиш, да не работиш, очевидно и мъжът ти ще е богат. Ще живееш в чужбина, ще имаш три деца и ще бъдеш обичана, а няма да се мъчиш да обичаш. А щом ще ти завиждат, направи сметка колко добре ще ти се наредят работите. Веднага казвам „да” на такъв живот! И къде, по дяволите, да намеря тази циганка?!”

Вкамених се. Казах „не” и си тръгнах. От приятелката и от перспективата да имам „живота-мечта”. Казах „не” на примирението и на сълзите също. И когато дойде време да се учи за професия, дадох всичко от себе си. Не ме разбирайте грешно. Не съм еманципирана, няма капка кариеризъм в кръвта ми. Ако имам три деца и съм убедена, че ще им бъда по-ценна вкъщи отколкото в редакцията, веднага ще извикам „да”. Колебанието не би било и мигновено състояние. Но още тогава – неопитна жертва на подивели хормони, аз имах друга идея за родителството. Още тогава мислех, че най-доброто за децата е родителите им да имат и свой живот, и свои интереси. Добрият родител не е родителят, който знае как се прави супичка и как се мери температура. Той знае и това, и много повече. Той създава неща, опознава хора, взима решения, трупа опит и неспирно расте пред очите на детето си. Той е щастлив човек – щастлив и със задълженията си на родител, и с онези неща, които са само негови. Родителят е пример и като такъв негово задължение е да бъде щастлив.
Освен това прекаленото взиране в малките създания ги задължава. Ако си добър родител, мислех тогава, а същото мисля и днес, ще успяваш да бъдеш до децата си точно толкова, от колкото те имат нужда. Затова никога не си представих, че ще мога да бъда пълноценна в най-важната си роля – тази на родител, ако съм само и единствено родител. Учих и започнах да работя още във втори курс. И мечтаех, когато имам деца, да мога да им показвам всеки ден, че работя не само за тяхното щастие, но и за своето собствено.

Скоро след срещата с циганката срещнах и любов. Смутните времена в България ни изпратиха да търсим радост в чужбина. Открихме различни неща в тази чужбина – радост също, но доста повече нерадост. Открихме какво е да бъдеш чужд за всички заради написаното в паспорта ти. Открихме какво е да нямаш мама и татко да ти избършат сополите и да ти дадат пари за закуска. Открихме носталгията и липсата на ясни координати по пътя – тоест открихме безпътието. Когато момчето до мен реши, че неговото място не е в чужбина, аз изпитвах съмнения. Защото ми звучеше като „не”. Като падане. Като примирение. Но казах „да” и това беше по-силният отговор, който можех да му дам. Не от уважение, от любов. Прибрах се обратно в България с него и опитах да не съжалявам за казаното „да”. Когато се разделихме, отново казах „да”. Беше горделиво „да”, но и за него не съжалих, защото макар да дойде с примирение, дойде от любов. Вярвах, че всяко „да” от любов носи в живота още повече любов.

Сещам се понякога за предсказанията на циганката и макар че отдавна не им вярвам, те сториха едно голямо добро за мен – зададоха координати на моя маршрут. От онзи момент знаех точно какво НЕ искам. Ако все пак така беше писано, щях да го живея така. Но не и да се примиря, не и да кажа „да” на течението. Не и да се откажа от мечтите си.

Задължението да бъдем позитивни вече е толкова моден аксесоар към живеенето, че като всяка мода ме кара да съм подозрителна. Думите на моята приятелка тогава бяха именно такъв позитивизъм. Но моят позитивизъм е скроен другояче. Щото много пъти съм виждала как „не” може да бъде по-положително от „да”. Като моето „не” на космическите предсказания на циганката. Като това „не” да имам приятели с неприемливи чувства. Не, никога не останах край човек, гледащ на мен през завист.
А най-доброто ми „не” беше „не” на съмнението, че мога да имам повече от уважение. Така и не спрях да вярвам в мъжа, с когото не само децата ще си направим с любов. Мъжа, с когото и чиниите ще си купим с любов. И друго свое „не” обичам - моето „не” на това парите да са критерий за човек. Два пъти съм казвала „не” на мъже, които искаха да купят уважението ми. И ще го кажа още колкото пъти се наложи. Когато казвам „да”, е само от любов.

От думите на циганката най-много ме подразни гордостта, с която предрече, че господинът ще ме носи на ръце. Запушена ли й беше фунията да не види, че аз съм момиче, което иска да лети до своя мъж, а не да бъде носено като птица със счупени криле. ДА, да лети.




photo@rosie_hardy

Коментари

  1. Много силни крила ни трябват за самостоятелните полети. И много смелост! Но пък зная, че само те имат смисъл!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не съм се отказала от споделените полети. Даже силно вярвам в тях :)

      Изтриване
  2. Само това"да", което е казано с любов, носи любов... Прекрасно! И ти летиш!:)

    ОтговорИзтриване
  3. Хареса ми! Ако казваме "Да" на любовта, само тогава летим

    ОтговорИзтриване
  4. Прекрасно е!Имате невероятен талант!Открих Ви вчера и реших този талант да дава страхотен старт на всеки мой ден :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. А пък Вие давате страхотен финал на този мой ден! Благодаря :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации