Операция от безлюбов

 

Беше миналата зима. Лют студ навън – от онзи, дето хапе по лицето и свива пръстите в юмрук в джоба. Въздухът е кристален, небето – аквамарин – чисто като детско обещание. Студът е лют, но и сладък, защото ме връща в детските зими. Защото ей сега ще се скрия от него и ще шурне топлината в кръвта ми. Защото топлината е най-сладка, когато идва след ей такъв студ. 

На малка софийска улица е нейният офис. И тя изглежда малка, но никак не е. Седи на гигантски диван от розов плюш и стреля без предисловие: „Мила, аз четох блога ти и искам да ти предложа да станеш наш автор.“ Не крия, била съм на подобни срещи и преди, но никога, никъде и никой не беше толкова голям от креслото си. 

Още в онзи момент разбрах, че ще проработи. Вирея най-добре на място, където няма съмнения, колебания и скрити изречения. Край хора, които са категорични, че ме искат. Тръгвам след онези, които не запълват времето с празни приказки и сложни обяснения. Рядко е чак толкова сложно. Искаш ли – може. Разбира се, че не важи само за издателите. 

И започна дълъг период на сериозна работа. Миналата зима рядко вадих носа си навън. Всеки ден се прибирах вкъщи и сядах да пиша и редактирам. Текстовете в „Солунска 16“ само на пръв поглед изглеждаха готови да бъдат публикувани в книга. Когато ги събрах на едно място, открих, че някои от тях са верни и днес във вида, в който са били писани някога. Други звучаха захаросано и наивно, особено от гледна точка на днешната ми „мъдра“ препатилост. Трябваше да сваля от тях глазурата и да ги почепря с парченца цинизъм, за да изравня температурите във времето. Трети имаха нужда от пълна промяна. Обръщане с хастара навън. Преосмисляне, пренаписване, преврат на собствените ми мисли и убеждения. Трябваше да родя тези текстове отново, като в същото време съхраня историята им. Не защото не съм била честна, когато съм ги писала, напротив. Но аз съм момиче, омъжено за емоциите, и ми е трудно да разказвам настоящето отделно от емоцията за него. А често уроците не са в емоцията, а в самата история. 

И така. След като от висотата на своята категоричност Катя Антонова покани мен и моите текстове да създадем книга, аз се заех да ги подготвя за нещо толкова голямо. Да ги изчистя от пяната, от летливата емоция, от никому ненужната наивност. През миналата чудна зима съблякох много от своите истории от тяхната приповдигнатост и ги разказах такива, каквито впоследствие доплуваха до мен като уроци. 

Сякаш пренаписах миналото. Беше терапевтично. Добавих нови текстове и нови уроци, завинаги се лиших от непотребни стари думи, а после подреждах всичко дълго и мъчно. Беше като литературно лего – с безброй малки парченца и без упътване какво трябва да се получи накрая. Като в житейското лего – винаги се получава това, което сам си сглобиш. Резултатът зависи от твоето въображение, от твоята съобразителност, от твоето търпение и от твоята лична любов към играта. 

По книгата имаше още много работа. Редакторът Лили Добрева пое тези текстове, без да ги познава, без да ме познава, и още в първия ден ми написа: „Мила, само да ти кажа, че чета книгата ти вкъщи, и гърлото ме стяга на моменти. Чета я с любов и душа. Поправям само там, тъдето нещо ми нарушава "потока", а то е малко.“ Мисля, че Лили беше първият човек, прочел тези текстове, защото му е дадено да ги прочете, а не защото е открил цитат в социалните мрежи или пък познава мен или блога ми. Лили, която е фин и умен човек до мозъка на редакторския си перфекционизъм, ми инжектира първата голяма надежда. Освен нея по книгата работеше безумно талантливата Антонина Георгиева. Не познавах Антонина, но познавам себе си и знаех, че ще бъда свръхвзискателна по отношение на оформлението. Красотата е ценност с огромна тежест за мен, а като ревнив към текстовете си автор бях сигурна, че няма да ги пусна да плават, без някой да е усетил правилно посоката им, без да е нарисувал красиво платната им. И ветровете също. Антонина също не познаваше преди това мен и текстовете, но бързо и безшумно се срещнахме в това плаване. 

Чудесата продължиха. Когато попитах Слави Ангелов дали му се снима видео по книга, той прие веднага. После обаче ангажиментите и на двама ни станаха толкова много, че едва смогвахме да изговорим всичко по работа, какво оставаше да сгъваме хартиени лодки. Премиерата наближаваше, в разговорите ни се прокрадна думата „бърн аут“ и аз няколко пъти му предложих да се откажем от това снимане. Той дори не ме чу. „Тази събота да се видим на езерото с лилиите?“, каза Слави между няколко срещи, между тежки снимки и на косъм пропуснати срокове. В събота преди премиерата ние се срещнахме да снимаме видео за книгата, която се роди именно там – при езерото с лилиите. Слави нямаше как да знае това. То просто се случи. На мястото, където започна онази трудна любов, която исках да затворя завинаги в книгата, по най-лекия и красив начин заедно с него направихме това видео. Благодаря на Лу и на Ивака за помощта. Четиримата заедно затворихме една вече ненужна врата, която скърцаше на вехто... 

Мога да разкажа много за седмицата, в която „Хартиена лодка в открито море“ се пръкна. За операцията, която беше блокирала всичките ми мисли и узорпирала всички страхове. За щастието, което изпитах, когато, едва отворила очи от упойката, доктор Ходжаджиков ми подари най-добрата новина! За грижите, с които ме занесоха в облаците синът ми Андрея, мама и татко, приятелите ми, колегите, целият екип на издателство „Будлея“. Катето ми се обаждаше всеки ден. В началото на седмицата предложи да отложим премиерата, докато се възстановя. Когато разбра, че няма да излезе на глава с мен, не спря да се обажда, но вече ме питаше дали съм щастлива. Колко човека ни се обаждат всеки ден, за да ни питат дали сме щастливи?

В онази седмица се случи много повече от щастие. Седмицата започна с операция в „Света Анна“ и завърши с операция в City Stage. Мисля, че никога досега не бях поемала любов в такива дози. До мен стигнаха нереални думи и писма, изумителна подкрепа, втрещяващо внимание. Когато в петък излязох на сцената, за да представя „Хартиената лодка“, видът на онези 300 човека, гледащи в мен с обич и светещи очи, ме шокира. Беше невъзможно цялото това да е за мен. Беше изключено да съм го заслужила. Говорех на автопилот и просто очаквах да свърши. Да се събудя и да се засрамя, че в съня си съм поискала толкова, толкова много! Така и не се събудих от тази операция. Операция от безлюбов. Тежка операция, надълбоко...

...

Винаги съм знаела, че ако един ден имам книга и я представям пред приятели, няма да чета от диванче, няма да анализирам и ще гледам много да не важнича. Затова реших, че ми остава единствено да се поизложа... 

Не знам мазохизъм ли е това или кофти амбиция, но рядко изпитвам удовлетвореност, ако не съм се предизвикала с нещо извън силите ми. Само онова, което ме плаши, само то ме въодушевява. Седмица преди премиерата попитах Тино дали ще се подложи с мен на този откачен експеримент да изпеем заедно едно парче. Тино по това време не беше в София и нямаше как да се видим. Дори песен нямахме, какво остава да сме репетирали. Покрай операцията не остана време да го обмисля и набързо му предложих едно парче, чийто текст вече знаех. Тино каза, че е готино и че в петък ще го пробваме. Два часа преди саундчека в петък ми прати линк към друго парче: „А какво ще кажеш за това?“ Пуснах го и ме поряза... Това беше нашето парче! Това и никое друго! Е, не знаех текста му и имах само шепа минути да го науча, но вече беше невъзможно да се откажа от него. В това време телефонът пиукаше истерично от съобщения, мейли, пропуснати обаждания и напомняния за нещо важно преди вечерта. Нямах реч, нямах обувки, нямах маникюр и нямах време да си науча текста. Само знаех, че ще го пея! Никога не съм пяла, разбира се.

Учих го, докато вървях към саундчека в City Stage. Пеех го по улиците без всякакви задръжки и без дори да се огледам. Едва имаща дъх от целия адреналин, от страха, от вълнението, от тайничката гордост, че отново действам като хлапачка. И няма години, възраст или разум, които да ме спрат да бъда себе си. Може да не е кой знае какво, но моменти като този ми напомнят, че съм достатъчно жива, за да направя всичко. За да бъда всичко. За да изпея и най-лудото си желание. 

Останалото беше взрив. От момента, в който Тино влезе с китарата си и не ме остави да се колебая нито миг повече дали да направя тази щуротия пред толкова хора до момента, в който след полунощ едва излязох през вратата на клуба заради всички цветя, подаръци и силни думи. Този взрив ме порази по най-топлия начин, който познавам. Сякаш някой беше правил луда любов с мен и сега питаше: „Е, още ли не вярваш, че те желая?!“ 

В тази книга затворих веднъж завинаги най-лудата си любовна история. Онази, която извади сърцето ми от орбита, разходи го из няколко нечувани съзвездия и после го хвърли в черна дупка да се кае. Вероятно много захвърлени сърца ще се открият в „Хартиената лодка“ и ще четат, упоени от спокойствието, че и други сърца са боляли.

Но тази книга е повече за издрапалите от черните дупки сърца. За онези, които въпреки времето, болките, греховете и непростените си мечти са намерили път към изцелението. Онези, които след страшните моменти са изровили от себе си достатъчно дързост и вяра, за да излязат и да бъдат хлапаци отново. Тази книга е за сърцата хлапаци. За хулиганските сърца, които няма да се задавят с няколко разочарования. Които ще излязат от най-лютата зима с нахално вдигнати глави и ще пеят с цяло гърло думите, които ги карат да се чувстват живи. Mad about you... 

P.S. Изписах много, а всъщност искам да кажа само едно. Благодаря! 

Заедно с Катя Антонова

Прерасните фотографии от премиерата са на другого чудо Татяна Чохаджиева. Няколко кадъра са от близките на сърцето ми Нина и Лу. Лу (Hara Nurin) запечата и най-готините видеомоменти от онази нощ. А портретът, с който плавам и върху самата книга, е на великолепната Alex Orange Photography.

Вижте още снимки и видео на страницата на "Солунска 16" във фейсбук.

Не пропускайте сбъдването на мечтите на Тино - точно тук.

"Хартиена лодка в открито море" може да намерите в най-добрите книжарници в цялата страна или да я поръчате на сайта на издателство "Будлея".

Благодаря ви и нека плаването бъде дълго, споделено и щастливо!

Пусни ме надълбоко, търся съвършенство

Не зная кой си. Видях само крайче от профила ти и почувствах как се раждам да се влюбя отново. Минах покрай теб и в плитчините на сърцето се яви вълнение. Дълго беше тихо там, дълго пластяха само утайките. Ти дори не помръдна, а донесе полъх от нов вятър – млад и достатъчно силен да събори останките от страхове... Кой си? Идваш да създадеш или идваш да разрушиш?

Често ме питат защо съм сама. Разбира се, не питат така. Общувам с вежливи хора, деликатни хора, които питат вежливо и деликатно. Обикновено въпросът започва с „Как така жена като теб...“. Мило е, но всеки път не мога да се отърва от усещането, че всъщност въпросът е „Кое ти е сбъркано?“ И би бил въпрос на място. Аз самата си го задавам.

Кое ми е сбъркано?

Сбъркана е идеята ми за мъж. Тя е толкова архаична, че ако искам мъж, трябва да си го извадя от пожълтелите страници на книгите или от барелефа на някой титаничен, но погубен герой. Сбъркана е представата ми, че мъжът е мъж, а жената – жена. Че той е главата, тя е уютът. Че той е силата, тя – нежността. Че той може да е с косми (о, Боже, да, дори там, долу!), с крив нос, с крива представа за мода, със смешни сандали или скандална плешивост. Може да е нисък, широк, смешен или строг. Не може обаче да е безличен. Не може да е банален, средностатистически, предвидим, малък, дребнав, обикновен.

Не може да е страхлив. Сбъркано е, че смелостта е толкова важна за мен. Че любовта ми не оцелява, усъмни ли се в нея. Смелостта на изчезващия вид мъжественост... Не онази, дето изкривява циферблата на километража, а смелостта да стъпиш връз слабостите си, да надскочиш възможностите си, да накараш здравия разум да дребнее страхливо. Да си толкова смел, че да се подчиняваш единствено на сърцето си... каквото и да ти коства тази вярност.

Сбъркано е, че мозъкът му може да ме покори и притежава. В мозъка му е пултът за моето тяло. Там е софтуерът за моето желание. Мозъкът му диктува ритъма на усилията ми. Разкроява мащаба на крилете ми. Мозъкът му – страховита сила. От мозъка му оглупявам...

Сбъркано е, че не ме вълнуват мускулите на ръцете му, а единствено онзи на сърцето. В слабостта му да чувства силно е първото ни запознанство. В дълбочината на неговите осезания започва разговорът между нас... Потъвам в очите, проследявам ръцете, разхождам се из релефа на гърдите, но не виждам тях. Когато бях малка, външното ме подлъгваше, но вече не тичам след него. Защото никой няма нищо отвън... Сбъркано е, но търся имането единствено вътре. Правя детайлна дисекция, ровя се жадно в дълбокото. Тършувам за чистота, копнея за замах, влюбвам се в пламенност, притихвам пред необикновеност. Сбъркано е, но търся съвършенство. Надничам зад всички извивки и знам, че съвършенство не съществува, но всеки път го търся и всеки път – с откачената надежда, че все пак ще го открия. Не някакво универсално съвършенство, а онова, което ще пасне идеално на моите дефектни ръбчета и наболяващи празнинки, на моята трудна лудост, на моята непоносима чувствителност, на моята безумна способност да прекроявам себе си всеки път, щом заобичам, да летя и да се гмуркам, следвайки, да раста до някого, да му принадлежа. Моята сбърканост търси нечия друга сбърканост, с която ще заживеят създадени една за друга. Взривяващи се в любовен абсурд. Откриващи се в божествена хармоничност.

Сбъркана е представата ми за това да си с някого.

Очакването ми всяко събуждане да е ново начало. Всеки ден – нова крачка в посока на силното заедно. Всяко докосване - преоткриване на човека до теб. Нежно запознанство отначало. Новородено желание. Порив за още едно завоюване. Нестихващо любопитство към другия. Набъбваща вечност.

Сбъркано е старанието ми всеки ден да е нова тренировка за сърцето, ново заякване на увереността му, че се намира точно там, където иска да бъде. Сбъркана е необходимостта ми от сливане – сбъркана и безалтернативна. Ненаситна съм на съвършена заедност. Виждам я в малките неща. Предчувствам я в тихите моменти. Вярвам й до лудост... Двама съвършено усещащи се. Двама без съмнения, без вричане, без силиконови клетви. Диалози без думи, докосвания без ръце, даване без цена, обичане без условия. Извънмерна симетрия на умове, тела, посоки. Неизчерпаема вяра в другия. Радикална вярност към него. Мощно и сбъркано, съвършено съзвучие. Несъвършените двама в съвършено едно. Двама – един.

Не зная кой си. Видях само крайче от профила ти и ми заприлича на моето съвършено несъвършенство. На моето дълго чакано заедно. На другата половина от моята сбъркана представа за цяло. На другия бял дроб на моя микрозначим мир. На мъжа, по когото ще меря времето, пулса си и целия останал свят. Мъжа, който ще спаси детинското ми вярване, че всичко е възможно, дори и съвършенството. Имаш ли смелостта да се обърнеш и да ме пуснеш надълбоко в очите ти? Имаш ли силата да извадиш от моето дълбоко жената, която прекроява цели съзвездия само с едно мигване на любовта си? Жената, която събаря и съвършенства, когато има да съгради море за двама? Жената, която и аз, и ти вече не вярваме, че е възможна...

М.И.

Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници 

или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".

Днес съм будна отново. Търсеща. Жадна

Колко пъти животът може да свърши и да започне отначало? Колко пъти ни е писано да сложим чертата между една и друга година и да кажем: "животът ми преди" и "животът ми след“? За колко пъти стигат силите да разпиляваме душите си, а след това отново да ги събираме? Колко дълго трае порастването? Колко често е позволено възкръсването? Колко опита са дадени на надеждата? Не знам. Сигурно има хора, които рестартират живота си всеки ден и такива, които никога не са забелязали завоя пред себе си. Завоите, между впрочем, най-силно се усещат, когато са зад теб. Докато летиш с бясна скорост по магистралата на всичко случващо се, често ти дори не разбираш, че някои отсечки са гранични. Че утре ще си друг. Аз също не забелязах последния път. Едва сега, когато подавам глава зад ъгъла и виждам колко много нов живот има там, разбирам, че последните две години съм била в самотно лутане между няколко финала.

Не знам дали началото вече е настъпило, защото то се състои от десетки малки начала. Но знам, че животът сега не прилича на живота преди. Нито аз съм същата. Не знам дали съм по-добра или по-щастлива, но знам, че съм будна отново. Търсеща. Жадна. Дива котка, която е зимувала твърде дълго с ранено тяло. Болките обаче отшумяват, тялото укрепва, а белезите от някои рани днес нося с благодарност. Дори понякога се поглеждам отстрани и едновременно с ужаса, който виждам от последните битки, виждам красотата на израстването. Мъдростта на промяната.

Днес съм по-кротка от преди, но не е смирена кротост това. Напротив, силата на тихия човек е. Тихия човек, който е пускал, падал, плакал, който се е молил за нечия милост и е открил нова сила във всички тези провали. Тихия човек, който заради своята тишина чува по-добре от другите и улавя по-точно неистината. Тихия човек, който няма нужда от фойерверки и звезди в скута си, за да повярва в нечия обич.

Днес съм по-тиха от преди, но крия в себе си огън, възпитан от болки и ярости, който тлееше и не угасваше, дори когато аз самата бях изпепелена. Огън, който във всеки момент може да запали в тишината ми невиждан светлинен спектакъл. Огън, достатъчно мощен да сътвори нов свят, нова реалност, ново измерение на вселенския Смисъл. Огън, от който ще се роди нова история. Нов аз. Нова любов.

Тази година си отива. Равносметката е неизбежна. Моята равносметка звучи така - аз вървях. Понякога беше трудно да разпозная посоката, понякога беше страшно да направя следващата крачка, дълго бях тъжна и още по-дълго бях изплашена. Но когато тегля чертата между преди и сега, то сега аз вече зная стойността на усилията си. И че имаше смисъл от такава година. И зная, че има още път, че пътят отново ще бъде поле на страхове, носталгия и самота, но за разлика от преди, сега вървя по стръмното, без да очаквам нечия ръка да ме изкачи по-лесно нагоре. Започнах да откривам доверие в собствената си ръка и посочената от мен самата посока. Вече не вярвам така щедро в чудеса, дошли от нищото, но вярвам, че чудесата си ги изработваме сами. И понеже вече не желая чудеса, които ме вдигат, за да ме пуснат от високо, работя по чудото да се пазя по-добре. Да държа сърцето си в по-щадяща яснота, която няма да ме загуби от себе си. Да стъпвам по звезди, на които и утре ще е светло. Да засаждам надежди там, където никой не би ги отровил с лъжи. Да обичам хора, които не биха ме загубили. Да ценя. Да благодаря без остатък.

Замених мечтите със старание да изпълвам със смисъл най-обикновените неща. Открих чудото на сегашния момент. Още не зная как да не се тревожа за утре, но все по-близка съм със своето днес. Продължавам понякога да му изневерявам с моите вчера и утре, но после тихо се прибирам при моето сега и го прегръщам с доверие.

Мина година на страхове. Преди нея минаха години на няколко глупави самоунищожения. Днес съм изправена пред останките от преди и искам да сътворя от тях кротко и щастливо начало. Дали се справям, ще разбера в някоя следваща равносметка. Но днес съм будна. Търсеща. Жадна. Готова да разпаля огъня и този път да предпазя света си от опожаряване. Има и мъдри пожари, нали? Огнени спектакли, които завършват с нежни аплаузи, а не с ранени вселени. Има и хора, които биха ме обичали опожарена, подивяла от болка, ревност и страст, глупава, слаба, объркана, сложна. Защото пак ще бъда такава. Това е моят начин да пазя огъня, дори когато не мога да запазя себе си.

...

Бъдете честити! Нека Коледа запали онзи ваш огън, в светлините на който сте най-живи, най-обичащи и най-красиви!

Ваша Мила

Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?

Мандалата, вероятно знаете, е рисунка, която изразява сложната същност на Вселената. Създаването на пясъчни мандали е древна традиция в будистката култура и за да може да я практикува, всеки монах минава през дългогодишно обучение. След като начертаят контурите на мандалата, монасите търпеливо и с необичайно старание ги запълват с цветен пясък. Понякога изработването на една пясъчна мандала трае със седмици, а веднага след като рисунката е готова, тя бива разрушена. Такава е традицията - песъчинките се изхвърлят на течаща вода под възторжените погледи на своите създатели. Разрушаването на мандалата се равнява по важност с нейното сътворяване и символизира преходността на всичко. За човек от Запада този акт на разрушаване изглежда кощунствен. Пълна лудост! В нашата култура не е заложено да пускаме. Ние събираме в музеи всичко, което е било преди нас, правим десетки снимки всеки ден, за да имаме спомените в джоба си, пазим детски дневници, първи кичури коса, сметки от ресторанти, когато сме били щастливи, билети за самолети, когато още не сме се мразели...

Аз особено силно не умея да пускам. С годините се научих да се разделям с материални артефакти на значимото, но все още влача няколко куфара с болезнени спомени и непростени грешки под аортната клапа. Трудно е пускането на неща, които вече са станали част от теб. Не са картини, които просто може да откачиш от стената и да изпратиш в музей. Ти си музеят за тях. Те са се сляли с ядрото на личната ти мандала и е трудно да разграничиш тях от себе си, защото отдавна вие сте едно. Ти и спомените, ти и грешките, ти и навиците ти да грешиш всеки път по един и същ начин... Трудно е да ги отстраниш от личната ти мандала, но тя също не е експозиция в музея. Личната ти мандала се подрежда и разхвърля непрестанно. Натрупват се щрихи, които вчера са я карали да изглежда перфектна, но днес са излишни. И идва време, когато е добре да ги откриеш и да ги пуснеш да си ходят. С пълното съзнание, че съществуването им е било точно толкова важно колкото и раздялата с тях.

Един от тези щрихи в моята мандала е наивността. Момичето, което вярва като куче на всеки, който му покаже залък хляб. Колкото и пъти да открива горчилка върху подадения залък, то продължава да очаква, че ето там, зад ъгъла, ще открие хора, които знаят как да не раняват. Време е да изпратя това момиче вън от контурите ми. Време е да пусна и заблудата, че хората не раняват умишлено. Имам цял арсенал от оправдания за тях. Нещо ги боли. Нещо им липсва. Не могат другояче. Не знаят, че раняват, но най-често – те просто са си такива. Толкова пъти съм упражнявала оправдаване за другите, че вече не зная как да им се ядосам. Най-умело, разбира се, оправдавах най-обичаните и точно те ми показаха къде зимува разочарованието. Дойде време да се разделя с някои наивни заблуди за хората.

Дойде време и да пусна погледа си от тяхното мнение. Какво ще си помислят за мен? Ами ако раня? Ако обидя? Ако не отвърна на очакванията? Важно е да не раняваме, задължително е да не обиждаме, красиво е да караме другите да се чувстват добре. Дотук. Защото мнението им е нещо различно. И то също няма място върху моята мандала вече. Ако някой желае да не ме хареса, той ще си намери причина. Ако някой не ме обича, той ще си намери повод да си тръгне. За щастие, обратното е също тъй вярно. Усилията да паснем в квадратчетата на другия са напълно излишни, ако сме по-големи от тях например.

Време е да пусна колебливата четка, с която чертая собствените си контури в мандалата. Неувереността, с която определям мястото, което ми се полага. Смехотворния страх от загубата на скромност. Аз съм това, което съм. Отърсвайки се от своята наивност, започнах да виждам по-добре под труфилата на хората и установих, че те също са това, което са – нито щрих повече. Хората умеят да шарят по картинката си ореоли, крила и доспехи. Те драскат безсрамно извън контурите си и поставят себе си нависоко в тежки, претенциозни рамки. Вече мога да погледна надипления „шедьовър“ и да видя шаблона. Никой не е повече от шаблона си. А тези, които наистина успяват да го надскочат, не го правят шумно и показно.

Всички имаме от всичко – и от хубавото, и от лошото, и от гения, и от ученика. Само нямаме съвършенство. Започнах да виждам хората такива, каквито са, а не такива, за каквито се представят. Успокоих тревогата за липсите у мен и вече се харесвам повече. Простих си неща. Разбрах защо съм била толкова невнимателна към сърцето си. Пак ще греша, защото оставям върху мандалата страстта и лудостта си, но вече няма да съм толкова строга към себе си. Успях да се видя през очите на хората, които наистина ме обичат. Започнах да им вярвам. И да рисувам по-уверено мястото си в картината. Като едно момиченце, което дълго е чувало само перченето на околните и най-после разбира, че това е просто шум. И този шум е единствената разлика между него и останалите. На 42 години то вдига глава и поглежда себе си с новозараждаща се увереност. Мандалата се е разместила... макар и плахо, но най-после цъфти.

Както казах, мандалата се променя постоянно. Как ще изглежда утре не зная. Но днес ще издухам от нея патетиката и силните думи. Грандиозните обещания и примитивната ревност също ще изпратя със следващия циклон. На вятъра ще дам и тъгите, пускали корени в мен през спомени и липси. Освобождавам се от съжалението, отърсвам се от илюзиите и редя наново. Всеки ден запълвам с нови цветове, опитвам нови форми, осмелявам се на различни завои и търпеливо се уча да се влюбвам в преходността. Уча се да се движа хармонично по нейните очертания, без да губя смисъл и надежда. Уча се да стъпвам здраво по вятъра. И може би най-после наистина ще разбера какво е летене...

Стиска ли ти да стъпиш по вятъра заедно с мен?

Завинаги, мама

Времето. Явно идва време, когато времето се превръща в тема, важна тема. За мен това време дойде, когато осъзнах колко е пораснало детето ми през последната година. Само който е минал през това, може да разбере за каква промяна говоря. Детенце... моето малко и сладко детенце неусетно се превърна в мъж. Порасна за миг! И не говоря за обувките 45 номер. Говоря за това, че влезе нов човек у дома – с различен глас, с различен поглед, с различни мисли. Прилича на малкото момченце, но бегло. Носи ризи, има парфюм, следи политици в Twitter и мечтае за Оксфорд. Какво стана с детето ми?! Как порасна толкова бързо?! Сега какво да правя с конструктора, с формичките за яйца на мечета, с чаршафите на Супермен?! Винаги съм си представяла живота така – дом, семейство, деца, глъч от детската, а аз – мама, която измисля шантави костюми и пече вкусни кифлички в неделя. Ще съм нужна ли и утре? Ще ми казват ли все още „мамо“? Когато детето ми поеме своя път, създаде своя дом, ще приключи ли моят живот? Какво има след майчинството? Какво остава в дома, когато детето вече не е в него? За какво ще живея утре?

Промяната ме разклати, усетих опасна безтегловност. Страх, че всичко се размества за миг и линията на живота избледнява твърде бързо. И щом толкова внезапно настъпва зрелостта, значи също така бърза е старостта...

Такива страхове прекосиха иначе прекрасното ми лято. Носих ги няколко месеца, но се оказа трудно да вървя напред с товар като страха. Царица съм на тревогите и прекомерното мислене, но също така обичам да се движа с лекота. Да преодолявам себе си и да заглушавам ужасите, които сама съм си съчинила. Затова изслушах внимателно въпросите на страха, пуснах ги да минат през мен и да ми причинят болка, но когато настъпи есента, реших, че е време да се разделим. Беше честна игра – дадох на страховете време да свършат своето, а после разтворих ръце и се пуснах от тях с мощна вяра в моето сега.

...

Тази година синът ми Андрея е в ново училище. С кучето го изпращаме всяка сутрин до метрото. Да, страхотен студ е и няма жива душа по улиците, но това са едни от най-топлите ни моменти. Говорим си и се кискаме под спящите прозорци, а когато стигнем метростанцията, изгревът вече е пръснал рохки, розови облачета над главите ни. Изведнъж от тишината на нашите малки, празни улички влизаме в гърлото на новородения град, откъдето сякаш се носи гъргоренето на отваряща се тапа от шампанско. Всеки момент ще гръмне и ще излее поток от хора, звуци и събития, но още само шумоли в очакване. Красиво време.

И красив град! Днес на връщане от метростанцията се загледах и заслушах в него. Достолепните фасади на няколко сгради, чуруликането на птиците, свили гнезда под покрива на ЦУМ, трамваите, описващи весели, жълти дири под сънливото небе, млади момичета и момчета, тичащи с шарените си маратонки да изпреварят първия звънец... И за миг го усетих... Времето. Онова, най-значимото - сега. Вдишах и напълних дробовете си с това време, отворих очи, за да влезе в мен цялото и завих зад ъгъла без тревога какво ме чака там. Твърде радостна да бъда тук. Твърде умела в това да се нося, лека, по ръба на мига. Да изтичам заедно с него. И отново да ме има.

Времето. Ако мога, бих се сляла с него, за да се движим свързани в безметежен синхрон. Без обръщане назад и без страх от непознатото пред себе си. Трудно е да бъда ведно с времето, защото мисля много, чувствам силно, привързвам се зверски – към времена, към навици, към утрини, към себе си във вече минали моменти. Трудно е и иска преодоляване. И иска, когато виждам снимката на 7-годишния Андрея, да не виждам невъзвратимо минало, а настояще и бъдеще с едно момче, та даже вече мъж, което винаги ще бъде моят дом, моето семейство и моето всичко. Може да не ме държи вече за ръката, но какво от това, щом се държим един за друг и успяваме да се радваме заедно и в студа, и в навалицата от хора и промени... Миналото е дар – купчина от шарени кутии с подаръци, които винаги са под краката ни, върху които редим нови и нови кутии нагоре. Времето не изтича между пръстите ни, щом можем да съберем красотата му в няколко градски пресечки, едно момче с раница и кафяв лабрадор. Нищо от него не губим, щом го изживяваме с отворени сетива за всяко неповторимо. Времето не ни напуска, след като мине през нас. То изпълва кутиите и остава най-здравата ни опора. Онази канара, върху която можем да стоим по-уверени и от която да катерим още по-нависоко. Времето е тук - не можем да го докоснем, но това не значи, че го губим. Че го нямаме. Времето е това, което сме. Опита, който градим, лекотата, която не пускаме, изборите да бъдем някъде, с някого, някакви, ние. Времето не лети, то ни издига.

Днес Андрея става на 14. 14 кутии, пълни с любов и шарени моменти. Желая му да стане на 94! И да е подредил толкова кутии с подаръци под себе си, че да е спокоен за своето време и мястото си в него. И зная, че там някъде, на дъното на цялата му житейска кула, ще бъде кутията, в която с мама и кучето е ходил всяка сутрин до метрото и целият му свят е бил сигурност, уют, любов. И зная, че тези наши утрини днес са най-големият ни подарък и утре.

Бъди жив и здрав, момчето ми!

Завинаги, мама.

Текстът е част от моята първа книга "Хартиена лодка в открито море".
Прочетете повече за нея тук.
Може да намерите книгата във всички големи книжарници
или да я поръчате от сайта на издателство "Будлея".