Въпрос на страст

Страст. Като мак. Като мед. Като счупено стъкло. Страст като дива котка. Като рана от любов. Като антидепресант. Като танго. Като фуста. Като жартиер. Като черно-бял кадър. Като нар. Като кана вино и цигански оркестър. Като черно кафе. Като лепкаво злато. Страст като Балкана. Като 100 каба гайди. Като морски прибой. Като знаме на планински връх. Страст като Шаде. Като Вагнер. Като Шопен и Жорж Санд. Като мокър паваж. Като ръб на дамски чорапи. Като аромат на тамян. Като люта чушка. Като млад художник. Като ранен поет. Страст като болест. Неизлечима. С треска. Халюцинации.Страст като кръстосани погледи. Неизречени желания. Страст като зачатие.Страст. Страст като раждане. Страст като смърт. Страст като раждане след смъртта..

Тези дни нашумя някаква жена, която тренирала по форуми и написала еротична книга. Нещо с нюанси в заглавието, но така и не го запомних. А пък и в света на възрастните, където привидно се намирам, няма място за нюанси, за книги за любов и страст, и изобщо няма място за глупости. Тук си имаме цели и отговорности. Светът ни е свят на тежки прегради около личните пространства. Светът е виртуален, финансово нестабилен, политически шизофреничен, любовно циничен, светът е Twitter – остроумие и последователи, и Facebook – duck faces и бутон „разприятеляване”. Светът е за хладнокръвните, не за болните от емоции. Страстта е отживелица. Тя е за бедните поети, за надрусаните музиканти, за старите моми и за други такива перковци. Жена, която се влюбва на 50, е „изкуфяла бабка”. Такава, която зарязва удобствата, за да пътува, учи или обича, е лирическа героиня от Холивуд. 

Може никога да не запомня заглавието на онзи любовен роман, но и никога няма да разбера хора, които живеят без страст. Хора, които подреждат живота си –прилична гимназия, после висше, брак, бебе, намиране на добра работа, осигуряване на апартамент, два телевизора, почивки в Анталия, после същото за детето. Някои му викат „надграждане”, аз - фотосинтеза. Не че има нещо лошо в Анталия и в брака, просто липсва страст в планирането. Няма живот в живота, разграфен като бизнесплан, като стопанска петилетка, като графика на козметичката ми. Живот без някой и друг полет в тъмното е живот без изкачване. Живот без потъване в нюансите – плашещи и великолепни, е живот без пулс. А животът без страст е като филм без изкуство. Като халтура. Като порно.

Плюя в пазва, дано не бъда никога от хората, които ходят на работа само за да взимат заплата. Хората, които имат работно място, но нямат работа, която да ги пали. Хора, които не създават приятелства къде да е, с кого да е, защото не могат да излязат от тесния си кръг на доверие, но повече на интереси. Не обичам хора, които преценяват с кого си имат работа, които преценяват с кого споделят и обикновено не споделят и не са искрени с никого. Няма страст в такива хора, няма чиста, свята страст. Не харесвам мнителни, не обичам воайори, мразя да ми казват: „Ти си твърде открита!” Преценка правя, когато бъркам тесто за палачинки. Когато се забърквам в приятелства, преценката я прави сърцето ми.

Жал ме стяга за хора в удобни връзки. За такива в удобни обувки също. Веднъж си купих с два номера по-малки обувки, или по-точно кубинки, защото ми седяха по-добре от онези, които ми бяха точни. Падна рев, но и заради най-дълбоките рани, които ми причиниха, не се отказах от тях. С тези кубинки минахме през най-дивите години. Звучи глупаво, но други обувки от миналото си не помня. Както и не помня връзки, които са минавали без страст и без лудости. Да, връзките губят страст. И тогава става трудно, това го разбирам. Не разбирам обаче самодоволството на хора, за които удобството е най-голямата страст.

Не разбирам хора, които крачат по улиците и виждат само обувките и колите на другите, но рядко поглеждат в очите им. Те минават покрай витрини с книги и купуват само бестселърите. Те не познават тръпката да отупаш прахта от книга, която никой не е търсил отдавна, и да откриеш, че вътре някой е писал за теб. Непонятни са ми хора, които имат здравето и парите да пътуват, но никога не свиват по малките улички на чуждите градове, никога не разговарят с букинистите и не пият кафе накрак на рибния пазар. Хора, които живеят по лъскави пътеводители, ужасени от опасността да се загубят.

Много хвъркати слова, но животът, репликира ме гласът на здравия разум, често налага да живеем безстрастно. Ако си на 45 и още нямаш дете, а болезнено го желаеш, до колко трябва да чакаш, за да се блъснеш о страстта, която ще доведе до това да си майка?! Ами не чакаш, действаш – отговарям на „здравия разум“, но което направиш, го правиш със страст – взимаш сперма от банка, осиновяваш сирак или заминаваш за Сирия и започваш да се бориш за оцеляването на десетки деца. Но нямаш време да правиш неща без страст. Подредени и страхливи. Нямаш време да живееш без надежда, без смелост, без размах. Нямаш шанс да стигнеш далеч, ако не си позволиш да прекрачиш собствените си граници. Нямаш нищо близо до страстта, ако имаш малоумното оправдание на всички несбъднати мечти: „Не е напълно разумно.“

А за онази писателка - авторката на порноромана, ако е горяла и кипяла, ако е действала през мечтите, а не през суетите, заслужава да е отпред на витрините. Аз обаче и другия път ще вляза в най-тясната част на книжарницата. И ще търся книга с макове на корицата, не с червени рози. Въпрос на страст.

Photo@Pinterest

Photo@Pinterest

Как да кажа, мамо, колко те обичам? Ами като те заведа в Рим

Като бях малка, очите й се насълзяваха, когато пеех тази песничка. Като пораснах, и моите почнаха да се насълзяват. Мама е от онези здрави българки по 50 кг всяка, чийто живот се е осмислил някъде в обелените тъжни коридори на „Тина Киркова” или „Майчин дом”, но не когато те са се родили. Тя е от онези българки, които през комунизма са давали половината си заплата, за да се осигури апартамент за „детето”, а през капитализма са дали и мило, и драго „детето” да учи в чужбина. Тя е от онези българки, които, преди да отидат на фризьор, лекар или с приятелка, се обаждат на 30-годишното „дете”, за да се уверят, че то няма нужда от тяхната помощ. Ако случайно „детето” прозвучи загрижено, те отменят плановете си и хукват презглава да помагат, защото нищо не е по-важно от детето. Може би само детето на детето.

Откакто детето на майка ми си има дете, тя е от онези щастливи българки, които са научили внуците си да пишкат в гърне, да казват „мамо” и „благодаря”, да смятат и да си мият ръцете преди ядене. Тя е тази, която прекарва със сина ми повече време от мен, и аз реших, че е време да й благодаря за това.

А, да, забравих. Мама е от онези 60-годишни българки, които са пътували предимно до летището в София, за да посрещат съпрузи и деца от международните им приключения. Тя цял живот слуша разказите от мен и от татко как е някъде далеч по света. Отдавна трябваше да й благодаря, че винаги е била щастлива за нас с чистото сърце на човек, който обича.

Това лято взех самолетни билети, наех апартаментче в центъра на Рим и купих лъскав екскурзовод за Вечния град. Беше лято, а рожденият й ден е през октомври. Опаковах екскурзовода с шарена хартийка и синът ми й го връчи с прилежно заучени думи (тя го е научила да учи с лекота): „Бабо, това е един подранил подарък за рождения ти ден. Защото аз и мама искаме да ти благодарим за всичко!” Тя разгъна хартията, като преди това хубавичко я насълзи, видя гида и се зарадва като дете на шарено хвърчило: „Не трябваше – каза. – Благодаря! Сега ще си чета за Рим, какъв кеф!” Не знам кога точно осъзна, че не само ще чете, но също и ще отиде до Рим. Още нещо, което е типично за моята типично българска майка – неудобството от подаръците, от жестовете, от „благодаря”.

Поради ранния полет нямам никакви спомени от влизането ни в Рим. Автобусът от летището беше удобен и топъл, а когато се събудих на гара Термини, видях недоспалите очи на мама да шарят изумени по сградите и хората, по улиците и кафенетата. Бяхме там за четири дена, а аз исках тя да навакса емоции за 40 години.

Първата сериозна емоция беше с намирането на апартамента. След двучасово лутане научих първите две важни неща за Рим – някои улици имат по две имена и тук да не напълнееш е равно на това да оцелееш в гладиаторска борба през Античността. На всяка крачка има храна – по пицарии, кафенета, сладкарници, пазари. А народът я употребява със страст, с каквато вероятно Казанова е разкъсвал сърцата на графините и монахините.

  

Умората и леката форма на бяс от търсенето на адреса бяха потушени от гледката на бръшляна във вътрешния двор на квартирата ни и от широката бяла усмивка на хазяина. Пиетро – хазяинът, ни подари карта и ни предложи маршрути, по които да разгледаме града. Бърза сметка на забележителностите наум и на годините на мама. Хм, Пиетро или ни прави комплименти, като казва, че можем да минаваме по 20 км на ден, или е луд. После разбрах, че е луд. Като много други италианци. По онзи чаровен и неподправен начин, който ме кара винаги да се влюбвам в лудите.

Първата ни туристическа снимка беше пред базиликата Санта Мария Маджоре. В гида пишеше, че през 300 и някоя година Мадона се явила в съня на много богат римлянин и му заръчала да построи църква на мястото, на което на другия ден ще завали сняг. Било началото на август и на мястото на днешната базилика на следващия ден побеляло от сняг.

И по линия на чудесата точно след тази история по уличката надолу се препънахме в ковано-железните столчета на нашето първо римско кафене. Келнер с ярко бяла престилка, опънат като пингвин на вратата, ни покани на някакъв нов език, приличен силно на английския. Слънцето вече напичаше през листата на сочната римска есен, туристите жужаха навсякъде като пчели пред дъжд, а италианците бяха извели скъпите си костюми и гелосани гъсти коси на път за работа. Идеално време да отпиеш суматохата с чаша капучино в ръка.

По пътя до следващата забележителност узнах още нещо за Рим – тук най-опасна за пешеходците е пешеходната пътека. На четвъртия ден там вече владеех изкуството да съм по-нахална от колите и все още жива, но мама до последно не свикна с тази екстремност. Дори един път се наложи да пресека улица без нея, а тя викаше зад гърба ми да внимавам с такава тревожност, все едно скачах от ръба на Космоса. В лудостта на римляните клокочи и газта на автомобилите им.

Колизеумът беше очаквано шашардисващ, но неочаквано пренаселен. А виновниците - хората с фотоапаратите, се носеха из коридорите на историческия гигант като подгонени от бик – трескави, адреналинени. Въобще туристите тук преживяват своята извънгабаритност с поведение на надрусани. Не виждат къде ходят, кого тъпчат, какво пропускат и колко са смешни. Преди да станем част от фрийк шоуто, дръпнах мама и се мушнахме в малките улички встрани от Колизеума. „Ето това е Рим!” Помня, че казах тези думи още няколко пъти и винаги беше на някоя малка уличка, със стари и износени капаци на прозорците, от които сякаш чуваш как майката на малката София Лорен я вика да яде лазаня. Над тесните тротоари клюмат жълтите светлини на фенери от роман на Алберто Моравия. От балконите виси, разбира се, пране, а цветята по прозорците са толкова еклектични и неподредени, че се чудиш кой гений ги е подредил така.

И тъкмо се вглеждаш в края на уличката - там от дюкяна за зехтини като че излиза един продавач на надежда, и някоя кръшна италианска домакиня вземе, че изсипе мръсната вода от прането си в изнурените ти туристически крака. Не можеш да повярваш, че това се случва в центъра на европейски мегаполис, и тъкмо се чудиш как беше на английски „Ти луда ли си, ма?”, тя вече ти крещи. Нещо ти разправя на италиански и в нещото няма ни прошка, ни извинение, ни срам. Плюеш си на петите и се криеш в следващата уличка с надеждата, че тук вече са изпрали.

И там наистина е спокойно. Само една червена веспа или лъскав син фиат объркват окото, което се е пренесло в черно-бял филм на Дзефирели. Скутери, мотори, моторетки. Никога преди не съм виждала колко са очарователни. Мама се ужасяваше от тях, защото все бързаха, по малките пешеходни улички също. Аз пък рисувах с тях още една представа за Рим – забързани, еспресо хора, на които моторетката отива повече от лъскавия бърз автомобил. В колата си сам, а италианецът обича да флиртува – да ти намига през стъклото на каската или да повдига полата ти със скоростта, с която прелита край теб. Италианецът обича да показва дрехите си – на скутера целият град може да види скъпата кройка на сакото му и как красиво лъщят обувките му. Италианецът обича красивото – а тези скутери са красиви. Мамма миа, толкова ми харесват, че чак ми поникват италиански корени!

За четири дена успяхме да видим много от Рим - Ватикана, макар и без папата, площад Испания със скъпите бутици наоколо, Фонтана ди Треви и още триста фонтана, Пантеона, площад „Навона”, пиаца „Мадама”, десетки пазари, пиаци, площади, колоси, колони, църкви, арки, порти и форуми. Ядохме истински сладолед, не туристически, ядохме пиците си с капучино за закуска, с лимончело за обяд и с просеко за вечеря. Борихме се с мазоли на краката, нахални продавачи на чанти „Гучи” по 5 евро всяка, а накрая капитолирахме пред клишето, че La vita è bella, а насладата е от нас.

По-важно е, че за четири дена докоснахме Рим. Това не се описва, не се снима. То се прави. За четири дена опитах да кажа „благодаря” като за четири десетилетки. Е, нямаше как. Затова пак ще се ходи някъде, мамо! Не плачи, де!

Мечтая за глобално село и космополитен любовник

Преди седмица се върнах от Рим. Всички ме питат с погледи, блеснали като очичките на Мики Маус, позиращ пред кулата на Айфел: „Кажи как беше. Хареса ли ти? Влюби ли се в Рим?” Ами не, не се влюбих. Оцених го и му се насладих. Откраднах от красотата му, от историята му, (от изкуството не посмях), преядох с пиците му, получих мустачки от капучиното му, изчервих се от погледите на мъжете му, но не се влюбих. Защото вече съм влюбена. В свободата да виждам хубавото и в Рим, и на гара Роман. Да не звучи като гърмене със словесни фойерверки, но и така да е, моите уши вече дават късо от едни други приказки: че живеем в най-мръсната и безинтересна държава, че светът започва от нашата граница навън, че сме село, че сме нищо, че сме никъде. Екскюзе моа, лейдис енд джентълмен, но не съм съгласна. Рим е ужасяващо мръсен град, жителите му не владеят чужди езици, никой не спира на пешеходна пътека, а пътниците в захабеното му метро застават на вратите досущ като нашенци без срам, че навътре вагончето е празно, а прииждащите се тъпчат около изхода с риск за живота си.

Чувала съм хора да се питат с какво са заслужили да се родят точно в тази страна, в тази тъпа България. Отговорът е толкова очевиден, че чак ми е неудобно. Отговорът е на върха на въпроса им. Познавам и други, които можеха да живеят на далеч „по-интересни” места, но избраха да живеят в тъпата България и да растат около корените си. Тези хора пуснаха дълги стебла и редовно цъфтят в различни точки на света. Четат книги на по няколко езика, готвят по рецепти от всички континенти, умеят и танго, и капоейра, слушат от аше до барокова музика, мечтаят за къща в Созопол и за лодка по река Конго. И аз навремето можех да остана да живея във Виена – имах къща, работа, приятели и чудесна носталгия. Но се върнах тук по любов – най-космополитната от всички причини на света.

А днес мечтая за глобалното село. Обичам си къщата, улицата, не ща да ги сменям. Харесвам чушкопека на балкона и чергата на баба. За разкош съм запазила и един сервиз от ГДР, както и изящни руски топки за елха, донесени от командировка някъде през 80-те. Тогава това е бил луксозен допир до космополитността.

Днес глобалното село не е никаква утопия. Дори в тъпата България. Трябва ми само един космополитен в емоциите си мъж, до когото да се будя, а после ще приготвям английска закуска с баварски наденички, ще се пъхам във френска рокля и италиански обувки и ще отпрашвам с японска кола към лъскавото сити. За да паркирам пред офиса, ще си плащам по европейски цяло евро, а ако денят е лош и вали из ведро, ще хващам по американски жълто такси с чернокож водач или ще се пускам с въжения трамвай. Когато съвсем стегне зима, ще пращам космополитния си мъж да гони прехраната с харпун, щото ще ми е по-романтично, а през белите нощи ще ловим сьомга заедно пред вилното ни иглу, сгушени в персийски килим под звуците на норвежки блек метъл. Лятото ще пием ямайски ром от кокосови орехи, докато гледаме как децата играят с домашното кенгуру и как поливат дърветата с индийско орехче в градината.

Някои неща обаче ще оставя непроменени. Ще продължа да следя виенските коледни концерти, да ям швейцарски шоколад, да разхождам японски хин, да се ровя в индийските магазини, да пропускам турските сериали, но не и турските баклави, да уча сина си на немски и на това да обича света и да знае как да го докосва и от своята малка страна.

P.S. Попитаха ме що е то космополитен мъж. Не съм се натъквала на такъв екземпляр, но би свършил работа един с тяло на мулат, римски нос, шведско сини очи, бразилска гъвкавост, немска подреденост, английско чувство за хумор, руска щедрост, японска работливост, тибетска мъдрост, френска изтънченост и българска мулти компетентност.

Яж, моли се и обичай на Балканите

Светът се умори от преходност. Или пренареди значението на преходността. Едно време Мадона се будеше с мисълта как да нервира по-качествено духовенството, днес демонстрира тесни връзки с него. Тя беше Материалното момиче и като такова възпита цели поколения последователки, а днес осиновява деца от бедните краища на света. Сигурно някога е вярвала, че младостта и лудостта й са вечни. Днес й остана само лудостта. И тя тръгна по нов път към вечността си.

Светът се обърна към духовното, след като едва не се задави с огромни залци консуматорщина. В търсене на нова идентичност младите и интелигентни западняци започнаха да се тупат по гърбовете, за да изплюят купчините наръфани ябълки, турбо инжекции, силикон и блещукащи камъни, и да ги заменят с глътки чист въздух. Джънк фууд е заклеймен, магазините за чисти, органични храни и козметика просперират. Нехайството към екологията се счита за профанско. На липсата на толерантност не се гледа с толерантност. Нарастват възможностите за благотворителност. Ако някога тази думичка е звучала като част от екзотичния речник на богати безработни дами, които убиват скуката в ежедневие си с акции за хранилки на птици, то днес благотворителността е достъпна за всички. Сякаш и нуждата от нея нарасна, което е страшно. Но нека не бъда скептик, не е модерно. За образованите хора положителното мислене не е възможност, а закон. Както и свободното боравене с термини като вибрации, чакри, мантри, енергии, медитация, йога, рейки, карма.

Западът флиртува с Изтока още от времето на Индиана Джоунс. И точно като във филма понякога изглежда нелеп в язденето на слон и храненето с пръсти от паница. Но Западът има въпиеща нужда от Изтока, защото въпреки мантрите си за позитивно мислене Западът не вярва, че изцелението му е ... на запад. Тук, ако въобще ние сме на запад, е твърдо разсейващо. Все още върлува пандемия от алчност. Телата ни се измъчват на всяка крачка – от излизането на 14-сантиметров ток от дома, през газовете от автомобилите до неустоимата мазна баничка на спирката. И после как да си „дзен” и да не напсуваш шофьора, който полива костюма ти с калта от цяла локва?!

Западът е тревожен. Западът е започнал да цени спокойствието, защото го е загубил. Западът смята, че може да внесе спокойствие от Изтока. Днес отслабваме с йога, разтоварваме стреса с рейки, зачеваме с акупунктура, преживяваме разводите с мантри, а когато не сме достатъчно добри в тези неща, вярваме, че това е просто карма. Западът печата като луд Коелю и Бокай, а който е имал достатъчно западен късмет и е натрупал богатство, на регулярен принцип зарежда батериите в Тибет. Наскоро скандализирах една жена, като заявих, че никога кракът ми не е стъпвал на йога. Ако й бях казала, че не съм се къпала от началото на лятото, щеше да е по-малко изненадана. Макар че, трябва да призная, отдавна съм си набавила килимче за йога – седи и чака да поправя някой ден назадничавия си лайфстайл.

Западът върви към Изтока. Става все по-срамно да харчиш пари за дрехи, да харчиш ток и вода, да си разточителен и користен, да гледаш телевизия, да страниш от природата. Вървим към аскеза, макар че на запад никога няма да я стигнем. Нищо че тя е неразривно свързана с най-тачените от нас източни философии. Та ние с нашите пости едва се справяме. Харесвам накъде вървим, само не разбирам защо трябва да се чувстваме като чужденци в света, който харесваме. Защо трябва да бъхтим до Тибет, когато можем да сме чисти, вярващи и добри и в Европа, че дори и на Балканите.

Героинята на Джулия Робъртс в „Яж, моли се и обичай” се опита да ни убеди, че от пица можеш да надебелееш само в Италия, че да се молиш и да вярваш е най-уместно в Индия, а за да се влюбиш, трябва да биеш път до Бали. Прощавай, Джулия, но и в нашия град има хубави мъже. Пиците ни са достатъчно дебели и кашкавалени, за да имаш повод да смениш размера на дънките при редовна консумация. А понякога ги съчетаваме и с хляб. В молитвите ни има и мъдрост, и мир, и любов. На Балканите се мразим помежду си, но обичаме ли, сме пияни от любов. Чакрите ни се отварят, енергиите ни правят поза лотус, кармите се пенсионират за седем години в Тибет и внезапно всички молитви се сбъдват. И без да ходим до Бали.

Има хора

Има хора, непознати хора, които ми се явяват с чувството, че са част от моя дом, от моя път. И други, в които се оглеждам дълго, без да открия нещо познато. Тези – първите, мога да обикна и мога да изстрадам. Но нищо по-малко.

Има хора, които ме имат за близък, а за мен са толкова далечни, че ми се бяга от тях. Срам ме е, но срамът не ме задържа. 

Има хора, които пък бягат от мен. Усещам го, надявам се, че го усещам достатъчно рано. За да не са достатъчно далеч, че да видят, че няма да ги гоня. Да си досаден е срамно. Бягам. Дори да е рано за досада.

Има хора, които обичам, а те се променят и стават хора, които не бих обикнала. Обаче аз ги обичам. Докато мога да ги разпозная, ще е така.

Има хора, на които мога да простя. Не веднага, но пък бих им простила какво ли не. Тези хора са моето семейство. Те не са само хора от моето семейство. Разбира се, че не.

Има хора, до които и да търся не намирам път. Пък все не ми достига воля да търся още. Хора, които оставям за друг път. Знам, че ще ги отлагам винаги, знам.

Има и такива, които обичам, защото така съм решила. Лошо ли е?

Има хора, които обичам заради други хора. Така съм обичала жената, на която се е врекъл мъжът, когото съм обичала най-много. Има хора, които ще ме разберат. Той – не.

Има хора, които ме вдъхновяват. За прекрасни неща. За това да бъда добра.

Има други, които ме озадачават със студения факт, че обитаваме едно и също пространство от вселената и историята. Не разбирам себе си заради тях.. Или обратното.

Има хора, които мога да доближа и целуна така естествено, както се навеждам да вдигна обицата си от пода. И други, които не мога да целуна въобще. Някои от тях – другите, обичам повече от себе си. И са най-близките ми хора.

Има хора, чието огромно значение откривам, когато вече ги няма. Това е с двата крака в клишето, но между клишето и себе си понякога откривам, че въпреки късно осъзнатото им значение не съжалявам за загубата.

Има хора, които искам да ме харесват. Истински важно изглежда. Правя проучвания, започвам корекции и поразмествам в мен, за да им е удобно да се настанят. Някои се възползват. Други ми се смеят. Трети започват да ме харесват.

Има хора, които срещам по веднъж и вече са важни. Не зная защо. Виждам ги как си отиват, без да сме разменили телефони дори, губя дирите им, но нямам усещането, че са напуснали завинаги. Нещо ни предстои. А аз оставам да разбера каква е нашата история. Понякога чакам завинаги.

Има хора, с които историята ни вече се е случила. И други, с които предстои. Научих, че не е задължително една история да може да бъде разказана. По-добрите истории, впрочем, са неописуеми. Сигурно е същото с хората.

Има хора, които бих искала да срещна.

Да целуна.

Да позная.

Да пропътувам.

Да обитавам.

Да тревожа.

Да разнежа.

Да спася.

Да отделя и сложа в рамка.

Силата на семейството е над 9 по Рихтер

На 11 март 2011 година Станислава и мъжът й Ивайло имат празник. Отбелязват втория рожден ден на своя син Александър. Сашко е толкова слънчево момченце, че ти иде да посегнеш към слънцезащитен фактор 50, когато ти се усмихне. На миналия 11 февруари той и родителите му все още живеят в Токио. Ивайло е завършил там и днес прави чудесна кариера като финансист в японската столица.

Сутринта на миналия 11 март семейството се буди по обичайното време, изпращат татко на работа, и Сашко и Стаси се отправят към ежедневната си програма. „Излязохме и отидохме в един парк – спомня си тя. – Бях планирала детето да поиграе там, а след това да напазаруваме, защото на следващия ден щяхме да имаме гости за рождения ден.” Времето обаче се оказва по-хладно отколкото очакват и тя решава да се върнат вкъщи, за да облекат по-топли дрехи. „Сашко не искаше да заспи, не можеше по-скоро. Сега си давам сметка, че може би е усещал нещо, знам ли.” Двамата се качват на втория етаж и Стаси пуска прахосмукачка. „Усетих, че се олюлявам и помислих, че ми се вие свят. Не можех да повярвам, че всъщност къщата се клати. Спрях прахосмукачката и осъзнах, че е земетресение. Много силно земетресение. Грабнах детето и изскочихме на улицата. Там земята продължаваше да се тресе.”

Стаси от студентка живее в Япония и по това време вече е свикнала с постоянните трусове. Казва, че голямо земетресение като това, което се случи у нас, в Токио има през 3-4 месеца. В началото, разбира се, се плашела, но свикнала. А и жилищните сгради там са дървени, конструирани за висока безопасност. Затова и японците не излизали навън по време на трус.

На 11 март обаче инстинктът я води вън от дома. Улиците са абсолютно празни. Земята се тресе и бучи. Колите се поклащат като лодки на някое пристанище при силен вятър. Стаси стиска малкото си момче и търси ограда, за която да се хване, защото очаква всеки момент асфалтът да се начупи и да се отвори дупка в земята. „За голяма радост точно срещу нас строяха две нови сгради и имаше работници, които не можеха да останат на строежа и наизскочиха, така че в един момент със Сашо вече не бяхме сами. Появиха се около 10 мъжаги, бяха що-годе спокойни, дори ме попитаха имам ли нужда от нещо. Повтаряха глухо: „У, доста силно е, доста силно.”

Стаси се чувства мобилизирана и мисли единствено как да предпази детето си. Отдавна живее в Япония и си знае урока – паниката е най-големият ти враг по време на природно бедствие. Когато всичко свършва, краката й още се клатят, но успява да вдигне сина си и влиза обратно в къщата. По телевизията вече говорят за земетресението. Епицентърът е на около 100 км от столицата и в него силата на труса е към 9 по Рихтер. Има и съобщения на няколко езика, че бреговете на страната са застрашени от идващо цунами. Обажда се мъжът й. Той се намира на 36-ия етаж и признава, че се е изплашил до смърт. В този миг земята се разтриса отново. Тя пак грабва детето и излиза, но този път част от майсторите са останали по работните си места. Когато и този трус приключва, се показва съседката. Заедно с двамата си синове – също малки момчета, е изпълнявала точно указанията на гражданска защита. Крили са се под масата, но младата жена се шегува, че с едната ръка придържала телевизора, че бил скъпичък.

Когато Стаси и Сашко се прибират в дома си, вече телефонни връзки няма. От България я откриват по скайп. Родителите й тук са в паника, плачат. Когато скоро след това тя се прибира при тях, съседката тайничко й казва, че не би искала никога повече да ги вижда толкова разстроени.

А животът продължава. На 12 март пристигат гостите на Сашко и всички изкарват заедно един весел рожден ден. „Смятахме, че всичко е окей – спомня си Стаси. – Но вечерта, когато нашите приятели си отидоха, се прокрадна първата информация за изтичане на радиация.”

Японските медии мълчат по въпроса. Впоследствие се оказва, че още на 11 март правителството е било наясно с опасността от изтичане на радиация от АЕЦ Фукушима, но в типичния си въздържан маниер японците оставят народа в информационно затъмнение. Обратно на тях западните медии разхерметизират временния покой и взривяват с новината. На 13 март по CNN вече официално се говори за ядрена катастрофа. „Когато чухме това сутринта, за по-малко от час взехме решение да бягаме”, спомня си Стаси и казва, че не земетресението, а вестта за радиацията е бил най-ужасният момент за тях. Трениран в японския начин на мислене, съпругът й първо се колебае: „Но как, аз утре съм на работа?!” Тя обаче е непоколебима и взима решението за цялото семейство. За по-малко от час събират багажа си и правят план за евакуация. „Когато чух по телевизията да обсъждат йодни таблетки, запечатване на прозорци и други познати от детстовото ми неща, за първи път се паникьосах. Японските ни приятели бяха изключително учудени от нашето решение. Те вярваха на своите медии, а и никой от тях не е изживявал Чернобил. За мен обаче нямаше вариант за оставане.” От летището им казват, че първите възможни свободни билети са за след два дена. Стаси и Иво се сещат, че в Токио има и друго летище, където има вътрешни полети през половин час. Зарязват нещата си, пускат кепенците и след час са в самолета за най-далечния, разположен на юг от Токио японски град Наха. „По пътя за летището се сетихме, че сме си забравили електронния четец за книги и се спогледахме: „А дали някога ще можем да се върнем и да си го вземем?” Първите дни след напускането на дома ни си представях недоизядената торта от втория рожден ден на Сашко, бутащата му количка Томас по средата на хола и чувствах, че сме изоставили тях и цялата къща. Единствено представата, че къщата има капаци и сме успели да ги пуснем, създаваше някакво илюзорно усещане у мен, че тя е предпазена. Всъщност знаех, че повече няма да се върнем там.”

След седмица, прекарана в Окинава, Сашко и Стаси се връщат в България, където и днес живеят при нейните родители, защото нивата на радиация в Токио все още са високи. След тяхното заминаване в японската столица има още едно силно земетресение и фирмата на Ивайло решава да се евакуират всички далеч от опасната зона. Той е спокоен, че семейството му е на сигурно място, а самият Иво се надява да намери работа някъде другаде, така че тримата да се съберат. И това ще стане. Защото са едно от най-чудесните семейства, които познавам, и друг вариант за тях няма. В тяхното семейство земетресения никога не е имало. Сашко расте, хили се на баща си по скайп, а от време на време пита „Кога ще отидем в нашата японска къща?”  

„Виж, в София земетресението ме изплаши повече – признава Стаси. – Тук са рядкост, а и не знам как биха реагирали сградите. Но каквото ще се случи, ще се случи. Най-много тези земетресения да ни излекуват от суетата ни.”

Материалът е публикуван в бр. 292 на сп. "Всичко за жената"

Теоретично

Мечтаеш ли ме?

Без да знаеш, че съм аз. 

Искаш ли ме?

С тяло, глас, очи

на жена от стар учебник.

Теория съм.

А съм жива.

Стоя извън листа и чакам.

Чакам да пресметнеш

начина да си щастлив

не само на теория.

В теб да бъда

Искам да попия в теб като мастило.

Да разтеля тъмнината си

по белия ти лист желание.

Да приплъзна

без да можеш да ме спреш,

без да мога да изсъхна.

И да врастна в теб –

копнеж.

Да застана там, където

придиханието спира,

за да вземе глътка

мекост.

За да пита

още ли животът тук е,

още ли се формулира

Смисълът.

Искам да проникна

във косите,

докато сребро повива ги.

Искам да дълбая бръчки

и с гласа ти

да напиша

последните любовни стихове.

Искам от страха да те спася

и със страха

тогава искам

да те запозная.

Страх те е сега –

животът мил ти е,

смъртта – неясна.

Страх обаче знаеш ли,

щом не си ме губил още никога?

В глухите ти ъгли

коренче ще пусна

и ще дишам тайно

през гласа на твоята умора,

през светото вдъхновение,

през единствения вход до теб самия –

истинския.