Преди седмица се върнах от Рим. Всички ме питат с погледи, блеснали като очичките на Мики Маус, позиращ пред кулата на Айфел: „Кажи как беше. Хареса ли ти? Влюби ли се в Рим?” Ами не, не се влюбих. Оцених го и му се насладих. Откраднах от красотата му, от историята му, (от изкуството не посмях), преядох с пиците му, получих мустачки от капучиното му, изчервих се от погледите на мъжете му, но не се влюбих. Защото вече съм влюбена. В свободата да виждам хубавото и в Рим, и на гара Роман. Да не звучи като гърмене със словесни фойерверки, но и така да е, моите уши вече дават късо от едни други приказки: че живеем в най-мръсната и безинтересна държава, че светът започва от нашата граница навън, че сме село, че сме нищо, че сме никъде. Екскюзе моа, лейдис енд джентълмен, но не съм съгласна. Рим е ужасяващо мръсен град, жителите му не владеят чужди езици, никой не спира на пешеходна пътека, а пътниците в захабеното му метро застават на вратите досущ като нашенци без срам, че навътре вагончето е празно, а прииждащите се тъпчат около изхода с риск за живота си.
Чувала съм хора да се питат с какво са заслужили да се родят точно в тази страна, в тази тъпа България. Отговорът е толкова очевиден, че чак ми е неудобно. Отговорът е на върха на въпроса им. Познавам и други, които можеха да живеят на далеч „по-интересни” места, но избраха да живеят в тъпата България и да растат около корените си. Тези хора пуснаха дълги стебла и редовно цъфтят в различни точки на света. Четат книги на по няколко езика, готвят по рецепти от всички континенти, умеят и танго, и капоейра, слушат от аше до барокова музика, мечтаят за къща в Созопол и за лодка по река Конго. И аз навремето можех да остана да живея във Виена – имах къща, работа, приятели и чудесна носталгия. Но се върнах тук по любов – най-космополитната от всички причини на света.
А днес мечтая за глобалното село. Обичам си къщата, улицата, не ща да ги сменям. Харесвам чушкопека на балкона и чергата на баба. За разкош съм запазила и един сервиз от ГДР, както и изящни руски топки за елха, донесени от командировка някъде през 80-те. Тогава това е бил луксозен допир до космополитността.
Днес глобалното село не е никаква утопия. Дори в тъпата България. Трябва ми само един космополитен в емоциите си мъж, до когото да се будя, а после ще приготвям английска закуска с баварски наденички, ще се пъхам във френска рокля и италиански обувки и ще отпрашвам с японска кола към лъскавото сити. За да паркирам пред офиса, ще си плащам по европейски цяло евро, а ако денят е лош и вали из ведро, ще хващам по американски жълто такси с чернокож водач или ще се пускам с въжения трамвай. Когато съвсем стегне зима, ще пращам космополитния си мъж да гони прехраната с харпун, щото ще ми е по-романтично, а през белите нощи ще ловим сьомга заедно пред вилното ни иглу, сгушени в персийски килим под звуците на норвежки блек метъл. Лятото ще пием ямайски ром от кокосови орехи, докато гледаме как децата играят с домашното кенгуру и как поливат дърветата с индийско орехче в градината.
Някои неща обаче ще оставя непроменени. Ще продължа да следя виенските коледни концерти, да ям швейцарски шоколад, да разхождам японски хин, да се ровя в индийските магазини, да пропускам турските сериали, но не и турските баклави, да уча сина си на немски и на това да обича света и да знае как да го докосва и от своята малка страна.
P.S. Попитаха ме що е то космополитен мъж. Не съм се натъквала на такъв екземпляр, но би свършил работа един с тяло на мулат, римски нос, шведско сини очи, бразилска гъвкавост, немска подреденост, английско чувство за хумор, руска щедрост, японска работливост, тибетска мъдрост, френска изтънченост и българска мулти компетентност.
