Ако мога да съм птица, ще бъда птица


Казват, че съм луда, но нито веднъж не съм го чула с лошо. Казват го хората, които ме обичат, затова тази лудост ми е още по-скъпа.

Нормалността е нещо прекрасно. Нормалността е здраве, добър тонус, стабилни нерви. Нормалността е обратното на летенето. И затова е обратното на турболенцията. Нормалността е разумно, безрисково, плавно движение по линията на живота. Позитивно мислене. Благоразумие. Здраво стъпили на земята крайници. Нормалността е придържане към правилата... на другите. Нормалността е равен пулс. Равна усмивка. Равно сърце. Нормалността води до нормален живот. А нормалният живот, предполагам, е златната среда между доволството и примирението.

Нормалността е аршинът на възрастните. Тяхната тапия, че са минали в по-горен клас, че вече не са хлапета, готови на приказни щуротии. Понякога и аз съм нормална. Но когато не съм, е толкова по-интересно...

Не че не искам спокоен и подреден живот. На моменти се уморявам от своя – един безкраен наниз от емоции, стремежи, вълнения. Постоянно съм в нисък старт, готова за поредното надбягване с рутината, вечно устремена към някоя щура мечта. А мечтите са на високо, затова високото ме привлича стихийно. Влече ме с красотата, не с опасността. Но пък колко опасно ме влече красотата понякога!

Сигурна съм, че зная какво изпитват лудите, застанали на края на някоя свръхвисока скала. Съзнаваш, че ако направиш още една крачка, ще паднеш и ще умреш, но толкова ти се иска да изпиташ безпределния възторг от полета, че не ти идва наум защо трябва да се дръпнеш назад. Омагьосан си от възможността да погледнеш на целия свят отвисоко и всяко дребно, нищожно терзание да се стопи в далечината под теб. Прекрачиш ли тази граница, си съвършено свободен. Късаш с всички ограничения, загърбваш всички стереотипи и политаш над страха си – онзи, който разделя живота ти между щастието и благоразумието. Може да паднеш, даже е съвсем сигурно, но ще паднеш, след като си летял, а не след като си пълзял цял живот време.

Не, нямам самоубийствени страсти. Влече ме смелостта. Интересува ме дързостта да предизвикаш себе си. Да се поставиш на ръба на скалата и да разбереш колко струва смелостта ти. Вълнува ме моментът, в който гръмките думи замлъкват и действията стават по-смели дори от намеренията. Вълнува ме човешката потребност да се покатериш над обикновеното удобно и практично съществуване. Вълнува ме копнежът да се извисиш над всичко, замахът на волята да разтвориш криле и да се сбогуваш с шаблоните и балансите. Вълнува ме величието на решителността. Онзи момент от живота, когато инстинктът става по-могъщ от разума и ти се осмеляваш да го последваш. И политаш...

Полетиш ли веднъж, няма връщане назад. След като веднъж си вкусил сладостта на летенето, тривиалното ходене по земята за теб ще бъде затвор. Очите вечно ще те дърпат нагоре, жадни да бъдат очи на птица отново. Нямаш вече място в сивата проза, скован от безразличие и обикновеност. Ако се върнеш там, ще имаш сигурност, но няма да имаш хоризонт. Ще бъдеш пометен от непосилната тежест на слабостта си. Ще бъдеш премазан от липсата на усещането, което можеш да имаш само когато летиш. И вече нищо не ще бъде толкова красиво, колкото изглеждаше отгоре... Немислимо е да се връщаш. Продължаваш и летиш, по-уверен от всякога. Какво като някаква си физика твърди, че летенето ти трябва да завърши с падане? Ти си достатъчно луд и смел, за да я опровергаеш. И дори да паднеш, да не умреш. И дори да загубиш крилете си в сблъсъка с природните закони, да се изправиш и да си ушиеш нови криле. От пясък и сълзи, от кал и любов, от смърт и непримиримост.

Влече ме тази непримиримост. Може един ден да ме затрие, но не мога да спра да се вълнувам от нея. Има някакви общоприети закони. Официално ги следваме, неофициално ги презираме. И не говоря за това колко е важно да бъдем внимателни към другите, към природата, към всяко добро. Говоря за законите, които заповядват на собствените ни сърца как да чувстваме и как да живеем. Докъде да стигаме и откъде не бива да се хвърляме. Никой не може да пише закони за сърцето човешко. Знам го, защото аз опитах да се подчиня на тези закони, но сърцето ми, непокорното, отказа. И ме поведе към пропастта. Но вместо в пропаст се озовах в небе от безкрая. Озовах се в свят, който никога нямаше да докосна, ако бях останала на земята. Свят, в който всеки камък имаше формата на сърце, а сърцата имаха способността да разговарят без думи. Летях, пияна от възторг и лудост. Летях по-щастлива от всяка жена със спокоен и подреден живот. Летях по-детска от всички Пипита и Питър-Панове. Летях по-обичана от живота и от щастието. Летях и беше красиво. Освобождаващо. Величаво. Незабравимо. Нищо не може да се сравни с такова летене!

Разбира се, накрая паднах. Знаех го от самото начало. Знаех, че престъпвам нечии закони. Че си позволявам немислимото. Че си играя с огъня, с дявола и с всички свои ужасяващи страхове. Знаех го, но не спрях сърцето да извърви своето и не съжалявам. Сърцето ме отведе до най-красивото място в света, макар да знаеше, че то ще бъде най-наранено при падането.

Паднах и се счупих. Сгромолясах се на милиони мъртви части. Лежах безжизнена върху студената земя, а очите ми – неуморимите, продължаваха да гледат нагоре и да търсят траекторията на най-съкровените спомени от моето летене. Тогава се сетих за онази легенда от „Птиците умират сами”: „... за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата."

Така започна моята лична легедна на върха на скалата. Днес стоя там, обрулена и сама, с кървящ шип в сърцето и чакам вятъра да довее някоя нова посока. Какво като вече съм умирала? Извисена над своята агония, чакам да полетя над света ни отново.


Illustration: Daniel Egneus

Коментари

  1. " Знам го, защото аз опитах да се подчиня на тези закони, но сърцето ми, непокорното, отказа."
    И моето отказва ... цял живот отказва да се подчинява ...
    Благодаря ти , че ме пишеш !

    ОтговорИзтриване
  2. Възхитително! Благодаря за хубавите емоции,които изпитах докато четях...Невероятно!

    ОтговорИзтриване
  3. Невероятно... Просълзи ме, Мила. Благодаря за споделеното.

    ОтговорИзтриване
  4. Невероятно... Просълзи ме, Мила. Благодаря за споделеното.

    ОтговорИзтриване
  5. браво момиче..изказвай по този начин и нашите настроения...ние сме от една "порода" с любов https://www.youtube.com/watch?v=uvcR77wY-Jw

    ОтговорИзтриване
  6. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  7. Скъпа Мила, ти не просто пишеш - ти пееш с думите! Като прекрасен славей! Леко, нежно, затрогващо!
    Днес реших да ти пиша, че ти ме мотивираш. Мотивираш ме от първият пикник до днешната публикация. Мотивираш ме да искам повече от връзката си. Да давам повече. И не просто повече, а всичко! Имам 20-годишна връзка с прекрасен човек. Връзка, която мина през всички фази - влюбени, двойка, сгодени, женени, с деца. Връзка, която мина през всички цветове - от ангелски нежно и чисто бяло до ужасното сиво. И... един ден посках да летя! И наистина днес ад летя. Всеки ден. И всеки ден се боря за този полет! Не е лесно, но е прекрасно.
    Благодаря ти, че си тук и докосваш сърца!

    ОтговорИзтриване
  8. Прекрасно! Написала си за мен от преди три години и половина...Наистина летях и не съм се отказал, че пак ще летя...с НЕЯ! Но... сега си ближа раните и събирам "милионите мъртви части".

    ОтговорИзтриване
  9. Георги Зарев25 февруари 2016 г., 6:02

    Птиците не падат, когато летят, а те летят, защото имат крила. Птиците падат, когато някой прекърши крилата им. От завист!Защото няма крила! Не спирайте да летите, Мила! Все по- високо!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации