Виждали ли сте навътре в люляка?


Бяхме в гимназията, когато веднъж приятелка ми каза, че като види слаб човек, й идва да го стъпче. Бях ужасена от тези думи. Бях потресена от тяхната свирепост и защото знаех, че тя включва и мен в числото на слабите хора. Да, беше много отдавна, когато за първи път близък човек ме постави в категория, която не ми хареса. „Слаб човек“, каквото и да значеше... Бях твърде малка, за да познавам смисъла на тази категория и въпреки това вътрешно се бунтувах срещу пребиваването си в нея. След това десетки пъти бях поставяна в същата категория от други хора, десетки пъти съм усещала желанието им да ме стъпчат, защото ме намират за слаба. Въпреки това никога не опитах да се променя, защото никога не открих доказателство, че ако бъда друга, ще се харесвам повече.

Минаха години от гимназията и започнах да виждам нещата по по-зрял начин. И разбрах, че категорията на слабите хора, в която бях поставена, не е моята категория всъщност. Какво значи „слаб човек“? Кажете ми, всички вие, силни, безстрашни и имунизирани срещу емоции хора? За мен слаб е човекът, който не може да поеме отговорност, човекът, който не може да вземе решение, човекът, който не може да се издърпа сам от блатото, човекът, който прави компромиси със себе си, защото му липсва смелост, или защото предпочита да се носи по течението. Слаб е човекът, който не може да признае собствените си недостатъци. Слаб е човекът, който не може да поправи грешките си или да прости чуждите. Слаб е човекът, който няма доблест и който се крие постоянно в черупката на мнимия си комфорт. Слаб е човекът без мечти. Слаб е човекът, който вижда само тъмното. Слаб е човекът, винаги убеден само в своето. Слаб е човекът, който не умее да се променя. Аз не съм такъв човек. Аз плача често, аз имам страхове и слабости, аз съм свръхчувствителна, но това не ме прави слаб човек. Престъпно лесно чувствителността се бърка със слабост и се злоупотребява с нея. Същото важи и за деликатността.

Всички сме виждали как в училище децата, които не могат да се защитават, се подлагат на системен тормоз. Имах съученичка, която леко накуцваше с единия крак и много често плачеше. Момчетата налитаха да я бият още в първи клас – в онази невинна възраст, когато децата все още изглеждат като ангели. Ей тогава на ангелчето в мен му пораснаха рога и се научих да се бия с момчетата. Вбесяваше ме отношението към това момиче. Вбесяваше ме да виждам как децата се групират в отбори на чудовищен принцип. Оттогава знам, че в отбора на „силните” влизат красивите, самоуверените, но най-вече отраканите. Онези, които имат контрол над другите било заради хубостта си, заради сарказма си, защото директорката им е баба, или заради някакво друго оръжие. Онези, които са ненакърними, или поне го прикриват добре. Онези, които излъчват заплаха, че ако ги уязвиш, ще съжаляваш. Те наричат „слаби” другите, които излъчват безобидност, дори да са красиви и умни, и парадоксално, но точно с тази безобидност „слабите“ предизвикват агресията им. Безобидните са онези представители в глутницата, които първи ще бъдат изядени, защото не умеят да се отбраняват. Дори да умеят, грубостта, сарказмът, надменността и нетактичността са изцяло вън от природата им. Те предпочитат добрия и уважителен тон, а тези оръжия са гола вóда. Кротостта им ги прави „слаби“ в очите на различните от тях - онези, които са способни да раняват без всякакви скрупули. Сякаш това е естествен подбор, правото на който им е дала природата.

Но ако децата проявяват първични хищнически инстинкти, защо порасналите продължават да се държат като деца? Като хищници, които се настървяват от уязвимостта на себеподобните. Като зверове, за които по-благите и крехки човеци са дразнители. Виждала съм сбърканото отношение към по-деликатни хора неведнъж. Натъквала съм се на присмеха към тях и към тяхната фина чувствителност. И макар това винаги да ме изпълва с гняв и с тъга, никога не съм се отказвала от природата си, често обект на същия този присмех.

Навремето кандидатствах за много желана работа. Минах през няколко кръга на интервюта – изключително тежки. В последния етап бяхме останали аз и още едно момиче. Когато шефката на компанията се обади да ми каже, че не съм избрана, тя ми изброи всички хубави неща, с които ги бях впечатлила, и завърши с причината, поради която не ме бяха избрали: „Но вие сте твърде скромна. Това създава усещане, че сте несигурна в себе си.... Ще ви призная нещо, което нямам право да ви казвам. Другото момиче говори много по-слаб английски от вас и няма толкова добри идеи, но тя през цялото време повтаряше: „Аз съм най-добрата!“ Направете така и вие другия път, когато кандидатствате за работа. Давам ви този съвет, защото ми станахте много симпатична.“ Почувствах се прекрасно. Разбира се, не последвах съвета й.

И ако мога да разбера защо в корпоративния свят да си нахакан е предимство, не мога да разбера защо е предимство в останалия свят, където и без това акулите и подводните камъни са на всяка крачка. Един приятел веднъж ми каза: „Ти си твърде добра, но внимавай, ще те изядат.” Едва ли съм чак толкова добра, но със сигурност се опитвам да бъда внимателна с хората. Тактична и деликатна. Точно затова често ме изяждат. И защото не се отбранявам грубо, защото не умея да хапя, защото понасям да ме раняват, им изглеждам слаба. Но аз отказвам да се променя и да приема, че добротата е опасна за мен. Знам, че тя трябва да е оръжие, а не заплаха. Както знам, че силен е не човекът с мускулите, а онзи с ума и с широкото сърце. Богат е не онзи с парите, а онзи със страхотните приятели. Умен е не онзи, който може да ти затвори устата, а онзи, който може да те разбере. Слаб е не онзи, който моли за помощ, а онзи, който не може да помоли за нея. Успял е не онзи с блестящата кариера, а онзи, който отива с нетърпение на работа и си тръгва от там удовлетворен. Щастлив е не онзи, на когото всичко му е наред, а онзи, на когото и нищо да не му е наред, може да се зарадва на един обикновен слънчев ден и на цъфналия люляк в двора.

Често дори начинът ми на изразяване вбесява различните от мен. „Ти си романтична, поетична“ - колко пъти са ми го казвали с тон на снизхождение. Колко пъти ме е боляло от този тон, но съм премълчавала. Може би мембраната на моята чувствителност е слаба и по този начин допуска по-лесно бодлите отвън. Но заради това, че е слаба, тя допуска по-лесно и слънцето да ме погали, и аромата на люляка да ме изпълни.

Ами това е. Ако изобщо нашата природа е въпрос на избор, аз държа на своя. Ще продължа да стискам зъби, когато ме предизвикат да захапя. Ще продължа да лекувам рани, когато близки хора ме настъпят или смачкат. И не защото ме е страх от тях, но ще продължа да ги избягвам. Ще ги избягвам, защото има други немалко хора, времето с които е по-слънчево. То е време на градеж, време, в което вървя напред, без да се оглеждам какви опасности ме дебнат иззад различията в човешките характери. За тези други хора моята чувствителност е ценност, а не дразнител, както е за мен тяхната. Заедно с тези, другите, ще продължа да възпитавам у себе си силата да бъда такава, каквато съм. Може някой път да се просълзя при вида на цъфналия люляк, но пък аз мога да виждам по-дълбоко в него – там, където са се влюбвали няколко поколения птици, там, където ръката на едно момче се е провирала, за да откъсне най-китните цветове за някое момиче, там, където се случват безобидните неща, които ми дават най-голямата сила да се усмихвам.

Коментари

  1. И аз си я нося чувствителността... Понякога по-тежка от всичко. И чуваща: "Много е поетично, трябва да има повечче плътност." А те, думите ми, така се стичат... И после си ги прибирам, и не ги меря по плътност. :)
    Бъди, Миленце!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Така е, миличка Гери, не се мери лекотата. Не се мерят крилете, нито техните рани. Не се мери любовта. Живеят се. Срещат себеподобни, това ги прави по-силни, по-мощни от всеки добре изчислен мускул.
      Вярвам, че всеки носи жива, топла и чуплива чувствителност. Жалко е, когато се налага тя да се бори с вкаменели сърца и объркани страхливости, маскирани като "сили". Но още по-жалко е, ако се загуби от безверие.
      Не я губи! Не се губи! Силна си с това, което носи душата ти, дори понякога да (ти) изглежда трудно за носене. Прегръщам те!

      Изтриване
  2. Е ... направо някой сякаш е писал за мен ... Може би мембраната и на моята чувствителност е слаба, но не бих я уплътнила за нищо на света. Предпочитам и слънцето да ме гали и аромата на цветята да ме изпълва ... много държа на това! Въпрос на избор ;)

    Поздрави с пожелание за много сила за да запазите Човека във Вас!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря от сърце! Да, понякога се изисква сила, за да се съхраниш, но както каза една приятелка тези дни, трябва да сме благодарни, че имаме честта да живеем това приключение Живот.
      Желая ви щастливо приключение, белязано с повече сетивност и с повече искреност! :)

      Изтриване
  3. Четейки статията, разпознах себе си в образа на чувствителната дама. Стана ми приятно, че не съм сама!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не сте, много сме :))
      Желая ви да не сте сама по пътя, защото той е прекалено хубав, за да няма с кого да го споделим!

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации