Болката ме научи на щастие


Наскоро разговарях с една щастлива жена на 50 години. Обичам контакта с хора, които не мрънкат през десет изречения и които виждат най-първо светлото в живота. Обичам зареждащи хора, леки и спокойни. Говорихме за децата, за рецепти, за театър, за човешките характери и взаимоотношения. Приятно бъбрене, но дума след дума, започнах да изпитвам неочаквано неудобство.

Изненадана и гузна, установих, че разговорът с 50-годишната щастлива жена всъщност ми е скучен. Нещо повече, почувствах, че тя е нетолкова щастлива, колкото наивна и инфантилна. Начинът й на мислене, макар и приятно позитивен, ми се стори простодушен и лишен от цвят. Не обичам да виждам така хората. Възпитана съм в скромност и да бъда надменна противоречи напълно на ценностите в нашето семейство. И не беше надменност онова, което изпитах при разговора с жената. Беше изненада, неудобство, объркване.

После се замислих за нея. До тук е имала „стандартен“, обикновен живот. Родена в София, извървяла всичко по реда си, тя не е притежавала изявени дарби, не е преживявала грандиозни сполуки, но не е минавала и през сериозни трусове. Завършила е като много от нас Икономическия, където среща бъдещия си съпруг. Хоп, ето ги и двете деца, наследствен апартамент в Надежда някоя си част, кола втора ръка, малка бяла булонка и най-голямата радост в семейството – летните почивки в спретната почивна станция в Черноморец. Един-две пъти месечно срещи с приятелски семейства, толкова пъти и на театър, регулярно изпълняване на „съпружеските задължения“. Жената работи от 15 години на едно и също място, мъжът – от 12. В кариерите си и двамата са там, където са били и в началото. Често съм я чувала да казва, че като слуша какви проблеми имат другите, само чука на дърво нищо при нея да не се променя. Тя харесва живота си и е нормално да се страхува за него. А това, че аз намирам живота й за стандартен и обикновен, в никакъв случай не го прави лош в очите ми. Сигурно като по-млада и тя е имала смели мечти и вероятно, когато днес се сеща за тях, се подсмихва снизходително на онази си хлапашка наивност. Радвам се за нея, че животът й е лек и безпроблемен, но се страхувам, че подреденото й битие й е отнело толкова, колкото и й е дало.

Попитах жената за любовта им с нейния съпруг. „Нали знаеш – започна тя – след време любовта изчезва и на нейно място идва уважението. А и вече сме стари за любови“, разсмя се 50-годишната ми приятелка. Ледени тръпки издълбаха кожата ми от главата до петите. Да, знам какво е любовта да изчезне, но не знам какво е да се примиря с това. И защо тя не намира място за любовта при уважението? Може би наистина е стара вече за любов. Може би винаги е била. Нямам проблем с подредения живот, имам проблем със страхливостта, която ражда комфортът. Няколко пъти животът ми се е „подреждал“ като нейния и да, казвам го с целия сарказъм, който се съдържа в оксиморона „подреден живот“. Животът е промяна, а промяната рядко има подреден характер. Няколко пъти проблемите ми са се свеждали до обиколката на талията и местата за паркиране. Но винаги на първо място е било здравото и хармонично семейство, в което освен децата и булонката двама души отглеждат и любовта си. Затова, когато идваше ден, в който любовта си отиваше и уважението ми предлагаше да продължим без нея, аз му отказвах. Бягах от подредения живот, обръщах го с главата надолу и болките ме намираха, за да ме разпарчетосат на самотна и огорчена жена, която трябва да започне отначало. Но всеки път знаех защо си го причинявам. Не вярвам в щастието, което е плод на примирение. Не вярвам, че любовта остарява. Напротив – вярвам, че трябва да е вечна.

След години на очакване най-после го срещнах – онзи, с когото мога да отглеждам и деца, и любов, и обикновеност, и необикновеност, и това да не свършва. Защо знам, че не би свършило ли? По един милион причини сърцето ми го знае. С него минахме през такива болки, които биха опустошили всяка нетрайна любов. С него познахме такава самота и безнадеждност, че още не сме сигурни дали след това останахме цели. Но заради нашата любов тази цена беше напълно обоснована. Моите и неговите болки – също. Нашите болки ни направиха по-силни, отколкото сме знаели, че може да бъдем. Те доказаха, че никога няма да се примирим.

Разговорът с тази жена ме накара да се замисля за истинските болки. За онези проблеми, които ни обезсилват за дълъг период от време, които ни горят и трансформират. Тази жена никога не е имала проблеми, като изключим загубата на родителите й, които си отидоха на преклонна възраст, и операцията от апендицит на дъщеря й. Тя не познава болката. Тя никога не е била в задънена улица. Никога не е била на ръба между два свята, между двете сърдечни полукълба на болката. Тя е умна жена, но в нейния начин на мислене я няма преодоляваната пак и пак, и пак болка. Замислих се, възможно ли е спокойният, безпроблемен живот да я е направил толкова наивна? И кое е по-доброто – да притежаваш мъдрост, придобита на цената на богат набор от болки, или да останеш малък като начин на мислене, но сърцето ти да е цяло?

Докато мислех за това, тя ме изненада с друго. Дъщеря й имала „сериозен приятел“ от година и нещо, но жената не смеела да си помечтае, че ще „излезе нещо сериозно“. Не искала да се настройва за нещо хубаво и да се окаже разочарована и наранена. Толкова глупаво ми прозвуча, че не намерих начин да отговоря. Последва „любимият“ ми израз: „Нали знаеш, много хубаво не е на хубаво“. Ами не, не знам. Знам какво е да ми е хубаво. Знам какво е да знам, че хубавото ще продължи само два дена и въпреки това да не мисля за тежкото, което ще дойде след него. Знам как да поглъщам всеки миг като последна капка чиста вода в пустинята. Знам как да благодаря за това, че сега, тук, макар и само за миг, съм щастлива. Знам какво е „много хубаво“, знам какво е и обратното. Именно болката ме научи да живея пълноценно, да обичам от дъното на възможностите си до върха на небето. Именно болката ми показа какво е щастието. И когато то кацне на рамото ми, знам, че ей сега ще отлети, но ако се страхувам от това, аз никога няма да го изпитам. Болката ме научи да изпитвам щастието. Парадоксално, но тази жена не познава болката и ми се струва, че точно тази липса я е лишила от възможността да бъде щастлива.

Да, тя има усмихната настройка към света, рядко се оплаква, рядко се мръщи и може би плаче само в края на театрално представление, но това не е равно на щастие. Защото тя изпитва страх, че подреденият й свят може да се промени. Ако тя не умее да посреща промяната, как би могла да изпита щастие от нея? Ако тя говори за „нещо сериозно“, защото се страхува да говори за „любов“, на какво е научила децата си? Може би на това, че много хубаво не е на хубаво...

Не правя реклама на болката. Просто се сблъсках с начина на мислене на една жена, която е изпила по-малко горчиви чаши от мен. И тя ми се стори незряла за... щастието. Сигурно греша. Дано да греша! Сигурна съм обаче в това, че не бива да се страхуваме толкова от болката. Мъдрите хора казват, че тя е част от живота и това не трябва да ни плаши. Болката може да лекува его, апатия, инфантилност. Болката прави добрите по-добри, щастието – по-пълнокръвно, всеки малък миг – по-ценен. Мисля, че има само една болка, която не минава, и всеки ден се моля никога да не я изпитам.

Много пъти съм цитирала Бегбеде, защото той цитира по най-красивия възможен начин собствените ми чуства: "За да бъдеш щастлив, трябва да си бил много нещастен. Без чиракуване, без болка щастието не е трайно. Любовта, която трае три години, е любов, която не е изкачвала планини и не е потъвала на дъното, а е падала наготово от небето. Любовта е трайна, само когато всеки от двамата знае нейната цена и е по-добре да си е платил предварително, инак има опасност да трябва да урежда сметката след това. Ние не сме подготвени за щастието, защото не сме привикнали с нещастието. Ние сме възпитани в преклонение пред удобството. Трябва да знаеш кой си и какво обичаш. Трябва сам да си довършен, за да можеш да преживееш една недовършена история." 

photo@tumblr.com

Коментари

  1. Стандартен "живот" в случая е посредствен, да ме прощава дамата. А когато "вместо любов остава уважение" е стандартния посредствен начин някой да каже, че нещо е изчезнало в отношенията му с другия, но той няма волята и смелостта да нарече нещата с истинските им имена или да ги промени :)


    ОтговорИзтриване
  2. Толкова тенденциозно написана статия, жалко за хубавото начало и чувство, с което започнах да я чета. Толкова е погрешна цялата тази теза-за болката в любовта; че ако няма страдание, то любовта не е истинска; че за да изпитваме дълбоки и трайни чувства, непременно трябва да сме страдали, за да усещаме всеки миг пълноценно....Понеже аз съм също на 50 години, ще се обоснова не наивно, нито примиренчески, а с цялата болка, да, така хвалената от вас болка, в личен план. Ожених се по любов, след 2-годишна връзка на зрялата възраст от 28 години. И двамата знаехме кои сме, какво искаме и накъде ще вървим заедно. В никакъв случай не казвам, че не сме имали проблеми и всичко е било цветя и рози. Напротив, имахме огромен проблем със забременяването и дори не можете да си представите болките, които сме изпитали и двамата-физически и емоционално, докато родих. Прескачам тук едни 20 години, които са били толкова шарени, пълни с хубави, лоши, смешни, забавни, гневни и изобщо цялата палитра на човешките отношения, моменти. И стигаме до денят Х-когато сърцето ми беше разбито на хиляди парчета, когато моят хаотичен, но смея да кажа щастлив свят се разпадна, когато човекът, с когото никога не съм мислела, че ще се разделя след всичко преживяно заедно, изпадна във временна загуба на същността си и реши, че иска нещо друго-тази болка почти ме унищожи,честно. Усещах как се разпадам, как не мога да контролирам емоциите си до степен да се затварям в душ-кабината, за да не ме чуват и да вия от болка, чувствах, как сърцето ми буквално спира и не мога да дишам (бях на лекарства една година след това в тази връзка), само мисълта за детето ми ме крепеше и още ме крепи да не затъна в неспасяемата бездна на самоунищожително поведение, към която се бях насочила. Казват, че след напалм остава една изпепелена земя, на която нищо не може да порасне- е, аз точно така се чувствах....И нека ви кажа нещо - след цели 5 години оттогава, все още се чувствам така, разбира се тази свирепа болка намаля или по-скоро толкова се изтощих емоционално, че не я чувствам както преди, но тя си е там, и сега когато пиша сълзите ми текат отново, защото раната просто е зараснала отгоре, но дълбоко вътре никога няма да оздравее. Не търся съчувствие, нито искам разбиране, но не, любовта не трябва да боли, за да е истинска; не е нужно да страдаме до кръв, за да изпитваме щастие; болката не ни гарантира по-съкровени мигове; това са едни глупави обобщения, които ни карат да се чувстваме още по-нещастни, и според авторката-наивни, ако желаем едно тихо щастие, един спокоен, подреден живот, една улегнала, споделена любов. Страданието не облагородява, нито те прави по-добър човек, нито е гаранция за бъдещо щастие - но и това са обобщения, които са валидни за едни, и абсолютно неподходящи за други. Животът е личен, индивидуален и уникален, и ние всички трябва сами да намерим начините, които ще ни помогнат и ще ни насочат в трудни ситуации. И такива статии като тази само ни карат да се чувстваме по-зле, ако нашата история не е с такъв край....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Казано с едно изречение: "Когато вярваш в себе си, вярваш в мъдростта, която те е създала." - Уейн Дайър
      Намерете изгубената си вяра и тогава вероятно ще престане да ви боли за миналото. Единственот с което сме способни да му въздействаме на това минало е активното провокиране на настояще и бъдеще в желаната от нас посока.
      С възвръщане на вярата може би ще дойде и толерантността. Това, че не споделяте нещо, не означава, че трябва да го квалифицирате и да му поставяте ваш етикет. Все пак продукта е чуждо авторство.

      Изтриване
    2. Искам да Ви прегърна! Права сте - всичко е много, много индивидуално. Не приемайте така лично един текст, аз също много, много харесвам Мила, но специално този текст не се припокрива с моята история, с моята надежда в сърцето и с моето сега. Ранена сте, не се нуждаете от съвети. Ще зарасте, имате прекрасно дете. Та това е едно невероятно щастие! Вие сте щастлив човек! Извинявам се на авторката за личните си редове до Вас в нейния блог. Но по нейната теория, на Вас Ви предстои нещо невиждано хубаво - Вие вече сте го платили. Мислете по този начин и ще видите, че целият текст ще звучи по-различно, включително и за Вас :)

      Изтриване
    3. Благодаря на всички ви за коментарите, особено за последния :)
      Може би няма нужда да пиша нищо повече, но не искам някой да мисли, че се крия от критичните коментари. Напротив - благодарна съм им!
      На първо място аз също Ви желая най-доброто за Вас да е във Вашето и на детето Ви бъдеще! Надявам се, че болката няма да попречи на вярата Ви в него. Щом един човек избира да бъде без Вас, аз лично вярвам, че причината е в това, че съдбата ще Ви срещне с човек, който ще избере от целия свят именно Вас. И няма да позволи да пиете лекарства, да плачете, докато пишете под подобни текстове, и да се чувствате най-сама на света...

      Ще си позволя обаче да не се съглася с Вас по отношение на това, че текстът ми представлява реклама на болката. Изрично съм написала, че той не е реклама на болката! Ако някой ми каже, че моето дете трябва да мине през болката, през която аз минавам, ще обърна света, за да му помогна да не стига никога до такива състояния!

      И не, никъде не казвам, че болката е гаранция за бъдещо щастие. Гаранции няма за нищо. Но е въпрос на характер и личен избор как ще те промени болката - някои се озлобяват, други се затварят в нея и остават в нея. Строго индивидуално е всичко и най-вече болката, а по този повод и този текст - той разказва за моята лична болка и не прави обобщения.

      Простете ми, но още нещо Ви е убегнало. "и според авторката-наивни, ако желаем едно тихо щастие, един спокоен, подреден живот, една улегнала, споделена любов." Авторката живее за този момент, в който животът й ще бъде тихо щастие, спокойствие и споделена любов. Авторката единствено не разбира хората, които се примиряват да живеят без любов - само от уважение, или само "заради децата".

      Преди всичко повтарям - този текст не желае да обобщава и по този повод няма как да бъде тенденциозен. Този текст е моята лична болка и моята лична борба с нея, и няма как друг да я познава, за да ме съди. Нещо повече - аз се гордея за начина, по който съм избрала да реагирам на болката - тя ме кара повече отвсякога да търся щастието, да го ценя и да се боря за него.

      Желая го на всеки от вас - щастието, спокойния, хармоничен живот с човек, с когото сте се избрали пред всички други хора! Вярвам, че е възможно :)

      Изтриване
  3. Егоцентризма и невежеството са основните фактори, които погубват човечеството. На първо място не изказахте нищо съществено в "трогателните си брътвежи" , които бяха обединени повече от концептуализма за "АЗ-а", отколкото за щастие, любов и още по-малко пък болка. От всичко написано излиза, че не виждате по-далеч от носа си. ДА!ГРЕШИТЕ!за съжаление... Очевидно е, че не сте си изяснили понятността на думите болка, любов, страдание и уважение, и не изходждате от нищо адекватно и обективно, освен довода, който най-често поднася едно малко дете - "Моята болка е най-голяма, никой не знае какво ми е, аз съм преживял/а повече неволи" - и всичко останало, което може да се сетите започващо с "Аз..." Факт е, че поставяте проблема именно изхождайки от егоцентричното и удобно "Аз.." - "Аз съм преживял повече, той не..."
    Какво Вие смятате и в какво вярвате не са обективни аргументи, позовани на реално придобит житейски опит, а разсъжденията ви не могат да бъдат адекватно защитени освен от лигави любовни драми във филмов или книжен формат. Като за начало ако желаете наистина да усетите истинската същност на болката, първо трябва да пренебрегнете и забравите своята собствена, която очевидно е съществувала само и единствено в зоната на вашето хлапашко въображение, където птици чуриликат името ви и самодиви сресват косите ви и гладят роклите ви, и да се огледате в света около Вас, който комплексно казано изобщо не отразява вашата висшочайша персона. Едва тогава ще разберете какво всъщност е имала предвид възрастната жена, която в никаквъв случай не е пренебрегнала абсурдно идеалистичните ви представи за брак и любов. Прсто има достатъчно житейски опит зад гърба си, който й позволява да гледа реално и разумно на нещата,формулирайки ги такива каквито са, а не просто в една фикс идея, която вие се опитвате да представите, като адекватен аргумент. Болката под една или друга форма е една и съща - веднъж може да се определи като щастие, друг път като апатия. Цитатите, на които се позовавате не са нищо друго освен субективно и удобно за всекиго спрямо неговите предразсъдъци, комплекси и възприятия гледище. Още по-абсурдната представа, която е поредното доказателство за младежката ви наивност, е че смятате, че смисълът на живота Ви е щастието. Спираме до тук.
    Докато живеете в отрицание, няма да се докоснете до нито един аспект на щастието.
    Житейските бариери и неволи, които ни възпрепятстват са естествен цикъл на живота, през който преминаваме абсолютно всички без изключение. Единствената разлика е , че някои хора предпочитат да си затворят очите и да минат покрай проблема, защото ако се понапънат да го разрешат, истината може да заболи, а тя е много грозна и това, ще наруши естествения порядък на пълноценното необременено и лентяйско съществуване, към което се стремят огромна част от хората. Затова решават, че живот в отрицание е най-естествения начин, по който да изживят живота си възможно най-неангажиращо. Ненавиждаме и съдим у хората онези лоши навици и пороци, които са отражение на собствените ни грешки и особености на характера, в противен случай нямаше да ви прави впечатление- РИБАТА В МОРЕТО НЕ ЗНАЕ, ЧЕ СЕ НАМИРА В НЕГО, РАЗБИРА ГО ЕДВА КОГАТО ИЗЛЕЗЕ НА ПОВЪРХНОСТТА,а някои видове никога не го разбират. В образа на възрастната жена , която съдите не сте видели никой друг освен своето собствено отражение и страхове, породени от порочния кръг на предразсъдъците- вероятно от страх, че самата вие сте започнали да губите вяра в тъй наречената "любов или щастие", но хората са казали, че ако дълго време повтаряш една и съща лъжа, тя се превръща в истина. Продъжавайте да лъжете себе си, което ще ви донесе път към абсолютното щастие и душевен комфорт.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Добър ден, Анонимен!
      Аз се казвам Мила и Ви благодаря за коментара!
      След като се успокоите, Ви каня да се върнете тук и да поговорим без агресията, която излъчвате, а аз от своя страна - без никакви "трогателни брътвежи". Дотогава Ви желая да не познаете болката в никоя от нейните форми, макар че в думите Ви има ужасяващо много болка - болката на тоталното отричане и загуба на връзка с добрия тон и с добрите намерения по този свят...

      Изтриване
    2. "....възрастната жена"!!!! И то няколко пъти казано.на 50 години възрастна ли е жената?!? Не сте добре, честно!

      Изтриване
  4. Здравейте,
    Купих си списание за жената ( мисля, че е под Ваша редакция ) преди седмица - две....
    Купих го заради една рецепта с патладжан, но го прочетох....
    Не ме впечатли... и остави у мен едно разочарование, за едно неуважено, може би изгубено приятелство.
    Не за едно предателство към приятел...
    Минало ли Ви е поне за миг мисълта, че може би се опитвате да влезете някъде много на дълбоко, в нещо много лично, което е само между двама ? Където няма място за Вас?
    Опитът ми е показал, че зад най-големите клишета хората крият най-силни чувства.
    Каква изненада!Същата статия от там - тук ??
    Липсва Ви муза ? Или пък толкова силно Ви е впечатлила тази жена...? Или пък толкова харесвате това, което пишете ? Или пък не знам ...
    Знаете ли , текста в списанието ме подразни, но това, че го видях и тук ме накара да напиша тези редове.
    Блогът Ви се губи, Стилът пада стремително, а сега се лутате в догадки за отношенията между двама възрастни хора, познали страстта, родили деца и слели се вече в едно. Намерили ритъма и дишащи като един. Познали болката, не родена от изневяра., усетили силата на любовта си, родена от трудния път, по който са вървели.
    Познали радостта в смеха на детето си .
    Какво знаем за болката на другите.. ? - Какво знаем за задънените улици на другите..? Какво знаем за безсънните нощи на нашите приятели..? Какво знаем за приятелите си ..?
    Да, нейния съпруг е бил до нея, винаги! Тя не познава болката на изневярата, не е била отхвърлена. Познала е неговата любов, Загубила е майка..., баща... , детето й е било на операционната маса....
    А той е бил до нея, споделял е нейната болка, чувствал е нейната мъка. И така минута след минута, миг след миг се е сливал с нея. Ставали са едно и на тези нейни вече зрели години, загубила младостта си , тя знае, че той е тя.
    Няма я страстта, няма онзи буен секс, няма трепета от целувките. И не, че я няма, напротив тя е вече нещо по силно, по вечно, нещо спокойно. Вече е начин на живот, вече е крепост и нейната мисия е само да пази тази крепост.
    Живота и спокойствието в крепостта.
    Това е толкова просто и толкова лично.
    Споделям Ви го защото съм минала по част от този път. Имам до себе си човек, и също като нея ( Вашата героиня ) аз искам да запазя подредения си живот. Хармонията до която сме достигнали. Спокойствието с което споделяме дните си. Мекотата на погледа, с която ме гледа. Доверието с което ме обгръща. Топлината с която ме дарява.....
    И ако някой ме попита : Как е при вас ?-Аз просто ще му кажа, нали знаеш как е ... любовта минава в едно уважение.....
    Как да изразиш, всичко онова, което написах тук, на чаша кафе, на човек, който ще го публикува още в следващия брой...и няма да ме разбере
    Как да обясниш, че секса може да е плавен, бавен и спокоен , да не завърта шеметно земята. Защото той е вече начин на живот, той е едно дълбоко и проникващо чувство, узряло с годините, забравило припряността, притеснението и изненадата, защото е просто живот.
    Не съдете хората, не ги упреквайте и знайте където има обич, няма болка, Любовта не може да бъде насилена, притеснена, тя не боли.
    Има ли болка, не е имало любов. Не е било любов, било е война, борба за надмощие, за налагане на воля, за задоволяване на страст, за завоюване. Било е лов, секс, задоволени амбиции, суета...
    Любовта е хармония, единство, спокойствие.
    Вие сте агресивна към своята приятелка, отричате нейното щастие и се опитвате да го поставите в рамката на едно клише, което извинете сме чували, Вие я смазвате, за да се извисите над нея, тъпчете я, мачкате я.... Защо какво има толкова повече от Вас? Какво толкова Ви е подразнило у нея ? Вече месец Ви лежи на сърцето този разговор.
    Дано не съм Ви обидила.
    До скоро ( може би , ако смените малко стила...)

    ОтговорИзтриване
  5. Здравейте, Умар! Благодаря Ви за коментара! Няма как да ме обидите, защото Вие не сте прочела правилно мисълта ми. Дано аз не Ви обиждам с това :)

    Едва ли ще ми повярвате, но фактът, че точно този текст предизвиква поредния доста обстоен коментар, може само да ме радва. Щом това е текст, който е накарал хората да се замислят, пък дори и да се разбунтуват, значи може да има някакъв смисъл от него.

    Позволете ми да Ви кажа какво се случи с нашето приятелство (с моята "героиня") след публикуването на този текст. Аз не мога да се срамувам от текста си, защото в никакъв случай той не е агресивен към моята приятелка. Не са особено много хората около нас, които могат да споделят на висок глас и пред широка аудитория мислите си, особено когато е ясно, че тези мисли ще предизвикат такава вълна от негодувание, каквато предизвика моят текст. Приятелката ми го прочете и с присъщото си спокойствие каза: "Така е, аз имам обикновен живот, защото аз съм обикновен човек..." Ето тук я прекъснах и й се противопоставих. Казах й, че според мен няма обикновени хора и че бих искала тя да разбере текста ми правилно. И тя ми отговори: "Мисля, че го разбрах. Ти казваш, че харесваш и уважаваш моя живот, но би искала да имаш малко по-различен - да не губиш любовта и желанието към партньора си, да не пускаш мечтите си да умрат, да живееш по-пълнокръвно, по-смело..." Умар, с цялото ми уважение, но вероятно ще Ви разочаровам - моята приятелка беше разбрала какво искам да кажа.

    Колкото до секса, права сте, той може да е плавен и да не те хвърля в другото полукълбо. Но може и да събира нощта в миг от неизживяно измерение, където ти и той сте едно и нищо по-красиво и трептящо не живее във Вселената. Всъщност единственото, което е много важно за мен в секса, е да го наричам "правене на любов".

    Ако Вие сте щастлива от живота си, няма нужда да ми пишете толкова настървено.
    Ако Вие сте удовлетворена от постигането на мечтите си, няма защо да виждате нещо лошо в стремежа на други жени да постигнат своите.

    Простете ми, но няма да си сменя стила. Това е моят начин да пиша. Както и моят начин да ме боли.

    Желая Ви любов!
    Мила

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте,
      Не пиша настървено.
      Поглеждах, този блог, заради хубавите снимки, топлите пейзажи и пасторалното спокойствие.
      Малко наивен наистина, по детски чист и романтичен ( е не съвсем детски, да речем за тинейджари) .
      Добре оформена страница с подходящ дизайн.
      Но се разочаровах...
      Какво е приятелството, може би огледало в което да блеснем?
      Не чакайте Вашата приятелка, да Ви потърси, да Ви сподели, да се облегне на Вас.
      Вие сте вече само познати.
      Ще си позволя само още малко думи за любовта и секса ;-). ( толкова ни вълнува тази тема)

      "Правене на любов" - една възрастна жена ( лека й пръст)
      ми каза : "Правене на любов, за нас беше удоволствие, за вас... е правене...."
      Любовта не се прави, ние потъваме в нея. Секса не те тресе, не те праща нито в другото полукълбо,нито на друга планета... той е просто начин на живот. Хармония. Ритъм постигнат от двама. Равновесие достигнато с много удоволствие.
      В нашия език не случайно няма дума, която да преведе думата секс. Заложено ни е да обичаме и да любим, така както нашите предци.
      Не сте ме разбрали. Живота на никой не е обикновен.
      Хората не се примиряват с времето, не живеят по инерция, не са спрели да търсят любовта.
      Те просто я имат. Те просто се обичат и секса вече не е началото на тази любов.
      Някой тук каза, живота е уникален, необикновен в своята същност.... Така е.
      Любовта е енергия, хармония, част от действителността и наистина е навсякъде.
      Може да я почуства само, онзи, който умее да обича... децата, хората, птиците.... живота, в чиято душа няма горчивина и болка.
      Не се ласкайте, това не е диспут, това е разочарование, от загубата на място, на което човек бягаше от ежедневието..
      Довиждане
      Желая Ви любов.

      Изтриване
  6. Егоцентризъм! Аgain and again to the end of the world. Мъдрите са казали "Пътят към Ада е постлан с добри намерения" .Достигнахме до такъв етап от еволюционното си "развитие" или по-скоро да го нарека буквално човешка деволюция, когато всеки е попаднал в един дълбок трап - "бездната на собственото си ЕГО" , което е непосилен да превъзмогне със или без воля, а може и да не осъзнавате, че то е причината за неволите и разочарованията в живота Ви - непрестанен егоистичен стремеж към обекта на желанията ни, толкова силно, че го объркваме с "любов" или "страдание", за които е виновен може би Бог, "събдата", вселената, природата и другите хора лишени от човечност, които уж ни наказват без причина, след което следва - "Защо на мен. Уж правя всичко по силите си да бъда праведен и да следвам дали божи или човешки закони(някои от тях)" И щях да греша ако всеки втори не употребяваше изречението "Вие не можете да си представите, какво преживях..." Това е пустото Ви проклето Его. Не се опитвате да разберете никой друг освен себе си. Проблемът е, че няма път навън без път навътре и обратното. Тръгнали сте да говорите за любов като за нещо абсолютно като законът за гравитацията. Добре. Да обсъдим абсолютизма. Ако сте така силно отдадени на стремежът към любов и щастие, защо поставяте едни и други хора в рамка. Абсолютното и константно явление действа по един и същи начин навсякъде. В някои аспекти по-малко в други повече. Честотата на електромагнетизма не е една и съща навсякъде във вслената, но я има. Изхождайки от квантово физичните закони "любовта" е енергия не по-различна от гравитацията. Следователно е под всякаква критика да съществува изказване "открих моята сродна душа; той/тя е всичко за мен; бих направил/а всичко за него/нея; ще го/я обичам до гроб", защото ако наистина познавахте "любовта" щяхте да обичате всички, дори случайните минувачи по улицата или хората, които дори не сте виждали, защото любовта е цялостен организъм , той не дели и не подбира. Вие не ме познавате, не познавате и участниците в коментарите и форума Ви - обичате ли ни както своите близки - родители, сапрузи, деца, сестри, братовчеди и т.н. Няма нужда да отговаряте, защото ще излъжете. Отговорът за всички е ясен.

    ОтговорИзтриване
  7. По пътя на логиката от изнесените аргументи вашите представи за "любов" са илюзия. На първо място, защото смесвате понятията "любов" и "обич" и ги възприемате като едно и също нещо, а те нямат нищо общо помежду си. Думата "любов" произлиза от - любя, боготворя, възлюбвам, възвеличавам, увличам, обладавам сексуално. Тоест нищо обвързано с обич, защото от горчивия опит на всички ни е ясно, че не е нужно да обичаш за да изпитваш сексуално влечение, нито пък за да възвеличаваш някого и да го представяш във идеалистична светлина, която не отразява реалността и самият човек като личност. И често се появява разочарованието и репликата "какво съм си мислил/а, сляп/а ли съм била..." Поправете ме ако греша, но едва ли ще се наложи. От друга страна да обичта е отражение на нежност, грижа, привързаност и споменатото в самата статия, уважение. Вярвате, че родителите Ви които живеят заедно примерно откъм 35 години, са заедно, защото са лудо влюбени? Който го вярва е увреден значително от микроба наречен "Hollywood". Хепи ендът е художествен похват, не реално циклично събитие. Има много влюбени двойки, живеейки с представата за взаимност и обич, а всъщност се ненавиждат и най-важното не си засвидетелстват никакво уважение. Половинката, която Ви допълва определено не е човекът , който най-много отразява собствения Ви облик в огледалото (както основно всички държат на взаимните вкусове и интереси под предлог "аха гледаме в една посока") Нищо подобно - да гледате в една посока и да се допълвате като половинки означава, саможертвеност подкрепа и борбеност в проблемите, които Ви спохождат поотделно , но ги решавате сами и израствате в житейски план заедно, в противен случай хомогенизираните ви характери не не биха довели до нищо друго освен до застой - генерално в живота.
    От друга страна е абсурдно да обсъждате подобни ценности и да се представяте за порядъчна, имайки предвид балканския нрав, с който сте възпитана и откърмена. Тоест българина чисто просто кратко и ясно е самонадеян и тъжен човек живещ вечно в апатия, неспособен да се докосне или да усети щастието под каквато и да е форма, освен ако тя не е под формата ракия, салата и чалга. Разхождайки се из улиците на града и опяващ за пореден път собственото си жалко съществуване, българинът донякъде се чувства балансиран и спокоен. Проблемът е, че това, което го обезпокоява най-много и го кара да изпадне в още по-дълбока депресия, отколкото си е по-рождение, е чуждото щастие. НЕ! Не българинът не се радва на чуждото щастие. Това не му дава покой, че може би е видял нещо красиво, и че света ще се промени към добро. Той започва да страда и да оплаква още повече животеца си. Частичката надежда се връща в мига в , кото съзре нечие страдание и болка, която го успокоява, че той не е чак толкова зле все пак. Има хора , които страдат много по-дълбоко от него и това го кара да се чуства "щастлив" и уравновесен....
    За съжаление това Е ФАКТ!
    Моля за извинение, ако долавяте пасивно агресивно поведение, но това е поредната Ви илюзия. Не изпитвам нищо друго освен огорчение и разочарование от факта, че българинът продължава да живее с робското си мислене отпреди 500 години и все още не се е пробудил. Но псевдо интелектуалните Ви статии са добро начало, чиято крайна цел вероятно е проглеждане

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Здравейте, Shamb Hala!

      Възхитителен е начинът, по който започвате коментара си. Такава самоувереност не съм срещала и в най-назидателните учебници.

      "Поправете ме ако греша, но едва ли ще се наложи."
      Еха, Вие сте всичко това, което аз не съм. Аз не поправям никого, не желая да поучавам никого, не мога да нападам по този начин никого, а под моите текстове седи етикет "Дневници". Тоест това са мои много лични и по този повод индивидуални мисли, с които не желая да обвързвам никого. Ако някой намери нещо в тях, което му е нужно по една или друга причина - за да се усмихне, за да опознае другите хора по-добре, или пък за да посее злоба и агресия (защото не изключвам и тази нужда у част от хората), е добре дошъл тук. Моят блог не е място за поучения и нямам никаква претенция за интелектуално звучене. Когато човек пише дневника си, той не се стреми да звучи интелектуално, а единствено откровено.

      "От друга страна е абсурдно да обсъждате подобни ценности и да се представяте за порядъчна, имайки предвид балканския нрав, с който сте възпитана и откърмена."

      Наскоро научих сина си, че когато го обидят, той трябва да отвърне с любов. Това ще направя и аз.

      Бъдете щастлив/а! Желая Ви светлина, покой и размах! Желая Ви усмихване!

      Изтриване
    2. Това е чудесно! Нека сина Ви бъде бъдещ лъч надежда за развитието на България, стига да има волята да удържи.

      Изтриване
    3. Благодаря! Дай Боже тази сила да я има у всичките ни деца! :)

      Изтриване
  8. Ще бъда кратка - стана ми жал за всички дами, които са коментирали текста на Мила....Ама ми стана много много жал....Дано никога през живота си не се запозная с някоя "дама" като тях....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Най-вече им желая щастие и споделеност. И един ден, когато затварят за последно очи, до тях да е онзи един-единствен човек, заради когото си е струвало да живеят, да се борят, да са смели, да са добри, да са Всичко! :)

      Изтриване
  9. Много простичко ще го кажа. Тектът е ОК. Той е просто нечия гледна точка и като такава не е споделена от абсолютно всички. От психологическа гледна точка, доста по- интересни са коментарите под статията. Агресивно непризнаване на нечие мнение доста често е свързано с лична болка и опити за самоубеждаване, че нещо следва да бъде така, докато всичките ти сетива крещят и сочат очевидността, че не е. Аз не бих търсила проблема в статията, а в мотивите на написалите негативни коментари. Моята гледна точка също е малко по- различна, но тя произлиза от моя живот и собствения ми житейски опит. Не е общовалидна, от където следва, че гледната точка в статията не е задължително погрешна. По- скоро е също толкова лична.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ами аз няма какво повече да кажа :)
      Освен че те чакам да тръгваме :)))))

      Изтриване
  10. Здравейте Мила,

    Обожавам да чета блога Ви и Вашите дневници! Толкова хубаво сте го казали "... това са мои много лични и по този повод индивидуални мисли, с които не желая да обвързвам никого. Ако някой намери нещо в тях, което му е нужно по една или друга причина.... е добре дошъл тук. ...Когато човек пише дневника си, той не се стреми да звучи интелектуално, а единствено откровено." Аз съм от "силно четящите" хора, които в писаното слово търсят вдъхновение, помощ в търсеното на отговори на трудните въпроси в живота си или просто разтоварване, забавление. Но ролята му е точно такава - на "катализатор", на "подсказка" и на помощник в лутането към себе си. Нито Вие имате претенциите, нито пък е възможно да давате готови отговори за някого. И ако някой не припознава Вашата гледна точка в своя си живот, проблемът не е във Вас, а в наивното му мислене и очакване да получи наготово нещо специало написано за него. Ами няма как. Ако във Вашия блог не е намерил това което търси - нека да потърси другаде. Но колкото и да търси, едва ли някъде (освен по случайно съвпадение) ще намери нещо написано специално за него. Всеки сам трябва да попълва канавата на мислите си и да намира отговори на въпросите си със собствен принос. А книгите, блоговете и разговорите с другите може само да помагат или не в този процес. Пожелавам Ви още много дълго да ни радвате с прекрасните си текстове в този и в другия ви блог (Eat Travel Loove). И най-много ви пожелавам да се радвате на Щастлива Любов!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря Ви, мила приятелко! Дай Боже да се сбъдне пожеланието Ви! Днес имам имен ден и го приемам като пожелание от ангел :)
      На Вас също желая вдъхновение и живот, пълен със смисъл и взаимност. Взаимност! :)

      Изтриване
    2. Този коментар бе премахнат от автора.

      Изтриване
  11. Питаш защо търсят съвета ти без да си психолог и без претенциите на човек, намерил Отговорите. Вече знам защо. Случва се понякога, когато си отчаяна и объркана, съвсем ненадейно, да попаднеш на думи, които буквално са изкървили в душата ти. Не е някаква универсална истина - универсални истини няма. Но е твоята истина. Изречена с твоите думи.Така че наистина ме учудва настървеността на част от коментиращите. Човек не отрича толкова яростно нещо, което не го засяга /или заплашва по някакъв начин/. Хората са различни, житейските им принципи също. Но това, че не си изживял нещо, не значи да го обявяваш за ерес.
    Знаеш ли, Мила, аз бях твоята приятелка - такава, каквато си я видяла. Не, не съм тийнейджърка-въздухарка. На 40 години съм. И през целия си живот от сърце и душа съм вярвала, че любовта е точно онова, което описват. Поглед в една посока, уважение и допълване. Сходни ценности и жизнена философия. Приятелство. И най-вече, да видиш хубавото у човека до теб. Затова и го цениш - защото списъкът с качества е безкраен. Това ли е любовта? Вече знам. И това си е моята истина - не е задължително да е някаква общовалидна истина. Любовта е мълния - избухва и те пръсва на парчета. Любовта е планетарен катаклизъм. И няма нищо спокойно и есенно в нея. Има урагани от светлина и болка. Не обичаш "защото..." - просто защото... е той. Не е клише, че любовта е най-шеметния полет. И когато паднеш боли толкова страшно, просто защото си летяла много нависоко. Да стоиш на земята е сигурно - удобно е и не боли. Но не летиш, нали? Вероятно ми е била спестена друга, по-силна болка - разочарованието, предателството. Да, всичко загуби и цвят, и смисъл. Той плака. Аз исках да умра, наистина. Но дори и сега, без да се замисля бих заменила цял живот на агония само за един миг с него.
    Бегбеде е писател, който никога не съм чувствала близък като светоусещане. Вече е различно. Думите му ми дават сили да продължа напред. Надежда. Не е ли това най-важното? Да успееш някак си да повярваш. В себе си. В любовта - че я има. Има я! И всеки ден, всеки миг благодаря, че изпитах такава разтърсваща любов. Честна дума, благодаря за болката, колкото и тъпо да звучи.Защото посредствените преживявания не причиняват болка. Вече знам, че боли толкова жестоко само защото, макар и за съвсем кратичко, бях невероятно, безумно щастлива. Благодаря ти, че ми припомни смисъла, Мила!

    ОтговорИзтриване
  12. Скъпа Ема,
    Взирам се в думите ти от около час - ту се усмихвам, ту се натъжавам, ту треперя, ту вълнението изписва криле по кожата ми... Не зная какво си открила ти в моите думи, но аз откривам в твоите моите... моите мисли, моите изживявания, моята болка и моето щастие. Моя летеж! Моя и неговия!
    И въпреки всичко написано от мен, от теб, от съдбата, от логиката и от разума, аз си оставам едно малко, глупаво момиченце, което е оптимист! Да, обичам болката си, защото без нея никога нямаше да се доближа толкова до него... Обичам я, но не я приемам повече! Нито за себе си, нито за него! И упорито, може би наивно, може би животоопасно вярвам, че когато любовта е Любов, тя не може да раздели двама, които си принадлежат по всички закони на неписаното. Вярвам, че тя дава не само криле, тя ни прави безмерно смели и силни, така че всичко невъзможно да бъде превъзмогнато. Вярвам в нея, тя е Смисълът. Вярвам и чакам да разбера дали е Тя...
    Бъди щастлива! Бъди обичана! Разтърсващо влюбена и раздаваща се! Имай шанса да дадеш всичкото си на единствения, писан за него. Имай шанса да извървиш Смисъла до него! "просто защото... е той"...

    ОтговорИзтриване
  13. Много яко нещо били женските списания, чудесна гълчава, благодаря! :
    Забавно, и правописно!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации