Когато фантазиите пораснат

 ...или среднощните ми разговори с малката Мила



Обичам хората, шумотевицата, многотията от гласове и настроения. Обичам утрините, глъчта, която расте като гъба преди пладне и спихва, преди кварталът да се унесе. Обичам и вечерите, особено меките. Зрели и сочни са на звуци, аромати и усещания. Светът заспива на порции, а някои заспали сетива се пробуждат. Заради меките и звучни вечери обичам толкова много и града. Родена съм в центъра на София и никога не съм го напускала за дълго. Когато бях малка, нощем от булевард „Витоша“ се чуваше клатушкането на трамваите. С тази песен се приспивах. Представях си хората, които бяха нощем в трамваите. Вероятно от гарата пътуваше към дома си някой машинист. Във въображението си рисувах очите му. Може би през този ден те бяха събирали разточителния безкрай на Добруджа, а сега, поклащайки се върху релсите на булеварда, отдъхваха в мъждеещия уют на градските лампи. Няколко седалки зад него в студеното на пластмасовата седалка виждах сгушено прозрачното тяло на балерина. Щастлива умора се разстилаше по нощница върху лицето й, докато пръстите на краката й, обути в малки платнени гуменки, потръпваха от желание за своята голяма сцена. Винаги в дъното на трамвая си представях момче и момиче. Лицето й се криеше в топлото на врата му. Той я държеше здраво с двете си ръце и при всяко поклащане на трамвая я притискаше още по-силно към себе си. Стискаше с онази нежна сила на мъжа, която е предназначена само за една жена. Понякога си представях и себе си в трамвая – 40-годишна жена (като мама тогава), която се връща със семейството си от театър. Всеки е гушнал по едно дремещо дете, а пръстите се държат преплетени върху дръжката на облегалката. Пътуваме към нашия дом.

Такива фантазии изпращах след стъпките на трамваите, когато бях малка. Пролетно време ги чувах как отекват бодро край тропота на дъждовните капки. През лятото трамваите се тътреха тромаво върху нагорещените релси. Наесен пристъпваха внимателно измежду ветрове, бесни от меланхолия, а през зимата прескачаха преспи и бързаха за някъде, за някое свое топло. Детските ми фантазии рисуваха историите на техните пътници и заспиваха спокойни под шепота на нощния им ход.

Тази нощ седя в същия този дом, но сънят не идва. Отдавна вече не викам фантазиите. Страхувам се от тях. Страхувам се от всяка нереалност, защото много нереалности оставаха само във фантазиите и пробиваха меха на вярата ми. А без запаси от вяра детето бързо става възрастен. Уплашен и свъсен възрастен. Излъган човек, опаковка без пламък. Тази вечер фантазиите много ми липсват. Момиченцето, протегнало широко ръце към света, пълен с клокочещи възможности, много ми липсва. Трамваите от години ги няма, а и да минаваха, дограмата е толкова модерна, че прави целия външен свят глухоням. Става ми мъчно тихо и открехвам прозореца. Какво от детството ходи още по улицата? Дали наистина вече не мога да се върна там, където всеки звук се превръщаше в чудо, стига да исках?

Чашата с вино и сивата котка са всяка вечер до мен, придържайки отворена една голяма празнина. Кога станах толкова скучна, клиширана и свъсена жена на 40?! Светът отвън е същият, какъвто беше, когато бях на 10. Нощта звучи по същия начин - ромоленето на дъжда, композициите на капчука, среднощните разговори на напети котараци, металните удари от кофите за боклук върху камиона, ехото от живота в малките правоъгълни прозорци. Обичам всеки един от тези звуци, те са животът. Трамваите ги няма, но на тяхно място живее многолюден булевард с кафенета, ресторанти, магазини, артисти, туристи, нощен живот, ярки светлини и вкусни аромати. Щом светът отвън е същият, даже по-хубав, къде е малката Мила? Къде живее в тази нощ? Ако мога да я извикам, веднага ще оставя чашата с вино и ще й направя топло мляко с какао...

Синът ми спи от час. Сядам до леглото му и се опитвам да си представя какви фантазии са се разхождали под възглавницата му, преди да дойде сънят. Днес беше прочел в интернет, че са открили вода на Марс и беше силно впечатлен. Иска да му подаря телескоп за рождения ден. Може би тази нощ неговите трамвайчета и техните пътници летят за Марс, знам ли.

Не искам един ден, когато смени чашата за мляко с чаша за вино, да е сменил и фантазиите със страх. Не искам да седи сам с котката на прозореца и да се чуди къде са отишли мечтите му. Не искам да е неспокоен, уплашен, свъсен възрастен. Може би трябва да му покажа как да не губи детския пламък. Да бъде голям, много голям, но винаги да остане и малко юначе, жадно за чудни измислици. Единственият начин да му го покажа е да го направя за себе си...

Излизам от стаята му, котката ме следва като сянка. Минавам през огледалото в коридора и по навик не поглеждам себе си, а дали е чисто огледалото. Не съвсем, май препаратът за стъкло ми е свършил. Отминавам. Свъсена... Наистина ли препаратът за стъкло има значение? И котешките лапички по огледалото са проблем? Как ще науча детето си да лети над обикновеното и незначимото, ако заспивам с мисълта какво трябва да купя и почистя на следващия ден?

Изсипвам виното и си правя топло мляко с какао. И се връщам пред огледалото. За да видя себе си, а не каквото е нужно да почистя.

Кое е това момиче? Със сигурност не е малката Мила, но и не изглежда толкова вехта, че да я наричам „възрастна“. Дори е облечена по същия начин. Все едно не са се завъртели 30 години: къси дънкови панталони, бяла блузка, боси крака, разрошени коси и чаша с мляко. Започвам да правя гримаси срещу себе си. Вече не виждам следите от лапички по огледалото. Виждам само малката Мила - смешна и кльощава като преди толкова години. И до днес все някой й повтаря, че трябва да яде повече. Казвам си: „Само че вече не се налага да ги слушам.”

Глупавата мисъл ме разсмива. Понякога е нужно толкова малко, за да преобърнеш видимостта си към света. И „важните“ неща на възрастните започват да изглеждат смешни, когато ги поставиш с главата надолу. Когато погледнеш на себе си през гримасата на дете пред криво огледало (или с петна от лапички), малко неща продължават да бъдат чак пък толкова сериозни. Потъвам в регулярни дейности по къщата си с тази мисъл. И нощта вече не е съвсем тъмна и самотна. Да, той ми липсва, празнината ми тежи, но имам толкова други неща, които ме радват. Как обичам само да приспивам дома си! Да свалям дрехите от простора и да ги прибирам на топло с цялата свежест, събрана от слънчеви лъчи и късни летни ветрове. Обичам да попивам с кърпа последните чинии и да ги подреждам в шкафа им, приютил страстта ми към цветни паници, купи, чаши, лъжици. Обичам да поливам цветята и да откривам пъпките на идващите скоро цветове. Обичам босите си нощи и мъркането на котката. Обичам в късни часове да топя масло и да пека хляб. Обичам да готвя любимите неща на моите момчета и едно по едно да ги подреждам върху масата. Умората изчезва, когато до кьопоолуто и печеното пиле поставя все още топлия чийзкейк и домашното кисело мляко. Умората е цяло щастие, когато се е родила за тях двамата. Обичам представата как сядаме около масата и двамата подхващат нощните ми гозби. Обичам да си представям мустаците им от айрян и облизаните чинии, в които остават да се мъдрят само по няколко пилешки кокалчета. Обичам да откриваме заедно нови вкусове, да планираме нови пътувания, да спираме дори и тихата музика, защото единственото, което искаме да чуваме, са гласовете ни.

Малката Мила май е пораснала. Нейните фантазии вече не са в трамвая с непознатите хора. Нейните фантазии са там, където са нейните хора. Затова порасналата Мила не може да заспи тази нощ. Фантазиите са пораснали, превърнали са се в реалност, и тя трябва да ги пази.


Коментари

  1. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  2. Да!!! Обгрижваме ли фантазиите си все ще намерим начин да пораснат в желаната от нас реалност. Какво друго му е нужно на човек?!!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации