Безбрежно


Животът, казват хората, е простичък. Днес ми го написа една мъдра и светла жена, която преди година внезапно загуби най-близкия си човек. „Когато мъжът ми почина, напълно проумях, че няма никакво време за губене. Много е кратък животът и е прекалено хубав, за да го пилеем. Нямате време, Мила. Нямате време за губене. Грабвайте го този прекрасен живот и го изцедете. Иначе той вас ще изцеди напълно безмилостно. Ей така, без изобщо да се усетите. Нищо не зависи от друго, освен от самите вас. Не губете повече време. Малко е, повярвай ми. Не трябва да чакаш да изгубиш нещо ценно, за да го осъзнаеш. Просто бъдете истински щастливи. Лесно е.“

Докато мисля на прозореца за думите й, сърцето ми гръмва. От време на време получавам аритмия, но тази бие всички рекорди на сърцето ми. Толкова е мощна, че не мога нито да стоя повече права, нито да пиша. Обезсилва ме. Някаква шега ли е това? Осезаемо доказателство колко бързо може всичко да свърши? За кое съжалява човек накрая? За това, което не е станал, за това, което не е изживял, или за начина, по който е изживявал останалото? А може би съжалението идва, когато има за какво да съжаляваш.

Голяма съм и съзнавам урока на порастването. Урокът на времето е, че няма време. И всеки най-ценен миг е сегашният. Но чак да е лесно, не е.

Наскоро пътят ми се кръстоса с пътя на друго момиче. Нали знаете тези първи срещи, които сякаш не са първи и съвсем сигурно не са случайни? Хората, край които като че си живял винаги – не защото си живял наистина, а защото душите ви не са непознати. Тя сподели с мен, че е загубила брат си, а малко по-късно и своя баща. Когато пиша за нея, ми се иска да е тук, за да я прегърна, защото твърде малко хора излъчват тази обич към живота като нея. „Живее ми се! Животът е прекалено хубав“, каза ми, но и без да беше казала нещо, радостта танцува по лицето й. Тя е от хората, които носят в усмивката си всичкото – в един малък ъгъл на устните се е свила и болката дори, но е някак красива, защото е превърната в мъдрост. И дори да е малко тъжна мъдростта по лицето на млад човек, тази моя нова сестра не пази нито една тъгица в осанката си.

Трябва ли да преминеш през земния ад, за да започнеш да се радваш на всяко листенце в гората? Трябва ли да загубиш, за да започнеш да имаш правилно? „Не се фокусирай върху това, което нямаш, а върху това, което имаш“, посъветва ме друга приятелка преди години. Но дали се мъдрее само с имане, чудя се... Абе, не, не е толкова простичък животът май.

Поглеждам навън. Може би е заради есента или ретроградния Меркурий, каквото и да значи това, но тези дни пропадам в тъмни, есенни тъги, в някаква безконтролна носталгия. Липсват ми хора, които ги няма, липсват ми години, които са отминали, липсват ми няколко мечти сбъднати. Всъщност мечтата е само една, но ми липсва като много. Загубено време ли е липсата? Почерк на живеене, който един ден ще загрозява всичко? В липси ли ще пусна да прецъфти тази есен? Тези мои три сестри казват, че е лесно да направя точно обратното... „Грабвайте го този прекрасен живот и го изцедете.“ Звучи просто като игра, като да се протегнеш напред и да си вземеш парче торта. Звучи смешно лесно, но има дни, в които сърцето ти е парализирано – я в липса, я в аритмия, я в самота, и не можеш да се протегнеш напред, без да паднете. Ти и сърцето ти. Просто има дни, в които си парализиран в това да се радваш. Гледам през прозореца, че липите прецъфтяха и кестени падат по колите ни, изстрадали вече от градушката през лятото. Днес вали, утре ще е още по-студено, а идва поредната Коледа, в която пак самотата ще е опаковка на подаръка за мен. Да, днес всичко изглежда без. Безсмислено, бездомно, безтеб.

„Нямате време, Мила. Нямате време за губене.“ Няма и време за без, знам го този урок. След загубата моята приятелка ми каза, че не приема съпруга си за липсващ. Каза, че загубата е само в главата, че раздялата не съществува. Загубата ли я беше дарила с тази сила? Иска ми се да вярвам, че се раждаме силни, а не го заслужаваме през болки и загуби.

Грабвам поразклатеното сърце, грабвам ключа от колата и напускам тъжната стая. В колата вече е студено, нищо че по седалките още се въргалят няколко морски песъчинки, а кошницата за пикник свети като фар с една забравена в нея жълта ябълка. Запалвам колата, потърквам ръце, за да ги стопля, и погледът ми спира върху липата на паркинга. Вчера ли беше, когато се снимахме пред нея с кесия малини? Носталгията смята да ме преследва във формата на всяко есенно листо, в сивия повей на празнотата навсякъде. Но само, ако й позволя... Стига – провиквам се бясно срещу себе си - не давай на живота да граби от светлото ти! Няма време за губене!

По „Цариградско“ още няма задръстване, защото не е свършил работният ден. Чувствам се като дезертьор. Дезертирам от писането, от деня, от града, от всичко, което днес ми е трудно. Излизам на магистралата и скоростта постепенно започва да става приятна, а не градски напрегната. И ритъмът на сърцето се променя. Какъв магьосник е пътят! Обичам града и го обичам толкова, че понякога не усещам кога е стъпил върху мен и ме е дал на апатията. А на пътя - там винаги се сещам за себе си.

„Грабвайте го този прекрасен живот и го изцедете.“ Това ако не е знак по пътя!... Знак, поставен от човек, който е виждал как съседният на неговия път свършва.

Тръгвам по пътя си, за да намеря това, което имам, и да забравя, това, което ме прави без. Не зная дали ще мога да грабна живота и със сигурност не съм великан като моите силни сестри, за да мога да го изцедя. Но чувството за движение ми дава смелостта да вярвам, че няма да дам на времето да мине безпаметно. Вече напуснах прозореца, през който се виждаше само как липите остават без душа. Напуснах тъмното, за да хвана следващото красиво творене на сезоните. За да попътувам към нов бряг на очакване. За да видя колко много пътища има в картата пред мен. За да върна скоростта на мечтаенето и съзнаването, че куфарът пречи само когато не се ползва по предназначение. Същото е с пътя. Да седиш на едно място и да гледаш със съжаление как годината си отива, а хората бързат към някое щастливо място, добре завити във своите със, те прави губещ времето на времето. Пътувай, колкото и да е трудно да напуснеш удобната тъга на прозореца. Движи се напред и само така ще стигнеш до следващия момент на своята цялост. Вземи всичките си със, за да знаеш къде ти е силата. Обуй си удобни обувки, спазвай знаците по пътя и няма дълго да пътуваш сам. Всеки се е запътил към по-доброто, не може да е винаги самотен този път. Не се плаши, че в началото е стръмен. До високото се стига по стръмно...

А има и хубави без, шепне ми пътят пред мен. Безкористно, безметежно, безоблачно, безотказно, безпогрешно, безпределно, безсмъртно. Превърни трудните без в проникновения, защото днес може да пътувам без теб, но утре... утре липите отново ще цъфтят, а малинките отново ще ни канят да опитваме устните си.

И няма да чакам малинките, за да бъда със теб. Кестените ще ни стоплят по нов и неочакван начин. Ще си спомним и нашите дюни с вкус на диня по изгрев, ще си спомним и Родопите с чешмата ни и онази паднала пред нашата палатка звезда. И няма да е носталгията, която ще ги върне при нас, а очакването. Ще взема и мъглите на тази бързо настъпила есен, и целия обагрен в мъдрост свят, и ще те чакам на онзи разклон, където моите без ще срещнат твоите, и ще продължат към нашите със, уловени здраво за избора ни да вярваме.

...

От телефона, поставен на седалката до мен, идва звук за ново съобщение. Взимам го, поглеждам, от теб е: „безбрежно“


Коментари

  1. Откакто Татко го няма при мен всичко е "без"и колкото и да се опитвам да го променя нещо не се получава.Текста силно ме плени,може би нямаме време за губене...Благодаря ви!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Съжалявам за загубата ви! Понякога наистина е нужно едно "без", за да си "без" всичко. Но по-късно, вярвам, всички малки и големи "със" се връщат и прегръщат утешително...

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации