Има защо да свиеш зад следващия ъгъл



Децата обичат да живеят по график. Да стават, лягат, играят и да се хранят по едно и също време всеки ден. Да настъпи промяна в този режим означава да настъпи хаос и безверие. Когато пораснем, не се променяме особено. Искаме да ни е просто и ясно, да не мърда, когато сме го „хванали“, да не се променя, когато ни харесва, дори да ни харесва само по инерция. И да сме живели достатъчно, за да знаем, че без промени ние всъщност не порастваме, на нас удобството ни е по мярка. Пораснем ли, удобството ни омалява. Защо да растем, щом всичко, което ни отдалечава от детството, ни доближава до отговорности, досада, бръчки, раздели с мечти и с години? Защо да растем, щом децата ги обичат всички, а възрастните трябва да минават пред адове, за да ги обича един? Защо да растем, щом децата никога не остават самички, а когато пораснат, остават със самотата? Защо да растем, щом, докато сме малки, за ненаученото получаваме слаба оценка, а когато пораснем, всяко ненаучено бие право в сърцето? Защо да растем, щом, докато сме малки, 1 плюс 1 е 2, а когато пораснем, това никога не е сигурно? Защо да растем, щом, когато сме малки, се страхуваме от несъществуващи чудовища в тъмното, а когато пораснем, е много по-страшно, че в тъмното няма никой? Защо да растем, щом при падане в детството се вдигаме с малко сълзи, а когато пораснем, спираме да плачем, защото това отдавна не ни вдига на крака. Защо да растем, щом за децата всичко е гарантирано: топлата вечеря, силната прегръдка, първо училище, после университет, а когато минем университета, започваме да се чудим какво ще има в утрешния ден. И той е толкова страшен, защото за първи път зависи само от нас. От нас зависи и топлата вечеря, и това да има кого да прегърнем, за кого да се грижим, кого да чакаме пред училище, колко още да пораснем, дали да плачем при падане или да се изтупваме бързо и да вярваме, че зад следващия ъгъл е по-равно. Всичко зависи от нас, а мандатът на цялата тази отговорност е един и само привидно е дълъг.
...

Често изпитвам носталгия по детството и обичам, когато отида в дома на родителите ми, да се почувствам малка отново. Това дава сигурност, каквато липсва в целия останал свят. Чашите във витрината са със същата подредба, която помня от години. Прахът за пране се е сменял много пъти, но гардеробите имат същия аромат на чистота, детска, непроменена чистота. Покривките, приборите, начинът, по който ухаят библиотеката, мушкатата и пълнените чушки - всичко там носи спокойствие. Все по-често мисля за предците си - търся опори в миналото, които да са там, когато падам в бъдещето. Поемам спокойствието от тази непроменливост в бащиния дом като глътка въздух, като миг-завръщане към безвремието. Само миг... Утре отново ще съм в живота, в който тази сигурност ще е непосилен лукс, а всяко следващо утре ще е твърде далечно, за да се предвиди. Понякога промените уморяват. Уморява да се страхуваш от тях, да те боли от това, че стабилността е само полъх от полата на мама. Този страх носи белезите на всички болки, които са гравирали душата ти, докато ти и тя сте растяли. Но вече съм голяма и знам, че няма порастване без болка, няма промяна без носталгия, няма движение без усилие, а нищо няма смисъл без порастване, без движение и смяна. Дори съм почнала да ги ценя – и усилията, и трудностите, и болките. И да ги приемам като залог за промяната. „Единственото константно нещо е промяната“, ми каза преди време Ернестина Шинова. За някои тази философия би могла да се превърне в ужасяващ страх. Аз избрах да я превърна в перманентна надежда. Колкото и да обичам детството, в мен има една детинска смелост да си отдалечавам от него и да очаквам промените. Не съм дръзка, нито безотговорна, по-скоро вярваща. Отгледах си оптимизма в онези пъти, когато падах и плаках много, а все се оказваше, че е имало защо да свия зад следващия ъгъл.

Да, вече се явяват първи бръчки, но докато няма бръчки по сърцето, те не ми пречат да танцувам и да се смея както, когато ги нямаше. С всяка следваща бръчка моментите на смях и на музика са все по-осъзнато щастливи. Да, обичането има свойството да те прекарва през адове, но райовете, които обичането днес ми отключва, са толкова по-високо от онези малки ъгълчета небе, които беше любовта на 20. Отдавна знам, че не мога да броя и когато 1 плюс 1 излезе повече от 2, вече не се учудвам. Очаквам следващата промяна, която може и да ме научи как да пресмятам бъдещето. Но за какво ми е да знам толкова много, да държа нещата под контрол, да бъда самодоволна абсолвентка с отлична диплома, щом дотук всяка промяна е носила още и още уроци, а всички уроци са правили възможно да порасна достатъчно, че да очаквам следващата посока с оптимизма в джоба, не със страха.



Коментари

  1. 1+1=1
    2-1=0

    "Няма прародителски портрети,
    ни фамилна книга в моя род..."

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Тези изчисления са единствените сигурни май :)
      Благодаря, че ми припомни Багряна!

      Изтриване
  2. Мила, къде изгубих по пътя си твоето местенце... Или може би отново го преоткривам? Благодаря ти, че те има!
    Честичко ми разказваш за мен самата, честичко се откривам в думите ти и честичко извикваш толкова споделени сълзи... Бъди здрава!
    И вече определено няма да те загубя. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз благодаря, скъпа Гергана! За всяка думичка и за всяко споделено и открито заедно! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации