Недей да търсиш адреса на художника


Черно и бяло“ - признавам, малко е отнесена темата на този брой. Като че повече се харчат по-практичните въпроси. Но ето, че се изкушихме да видим живота не през обикновените тъмни, не и през розови, а през черно-бели очила. От една страна това е виждане през класиката, през мярката на простотата и изчистената естетика, от друга обаче черно-бялото виждане ни напъхва в рамката на крайностите, на невъзможността да уловим крехките нюанси и детайлите на заден план.


Аз много харесвам черно-бялата фотография. При нея цветът губи силата си или по-скоро снимката губи слабостта на цвета в полза на атмосферата, състоянието на заснетите хора и красотата на графиката. Да гледаш света през черно-бели фотографии е акт на естетизирането му. Но фотографията е изкуство, а всяко изкуство е само витрина на живота – зад нея, из рафтовете и безбройните си чекмеджета, той е доста по-шарен. Черно-бялата концепция за живота ми се струва недъгава и вредна, макар понякога да се уморявам от всички бесни цветове, които се вихрят около мен.

Художникът и режисьор Ясен Григоров ми е разказвал как негов колега – също художник, с години полагал усилия да нарисува грозна картина. Какво ли не правил – смесвал неправилно боите, бъркал нарочно техниките, търсел да постигне грозотата с лоши композиции, форми и внушения. Не и не. Всеки път, когато приключвал с картината и я окачвал на стената, виждал в нея и нещо естетско. Де да беше така и в живота! Ако можехме винаги да виждаме хубавото и в грозното, щяхме да сме толкова по-доволни. Щяхме да живеем с толкова повече цвят и надежда.

Преди няколко години заедно с група приятели пресякохме границата със Сърбия. Вече бяхме от чуждата страна, когато едно момче погледна хълма срещу нас и каза напълно сериозно: „Вижте, бе, дори природата от тази страна на границата е по-хубава – по-зелено е, по-красиво.“ Той сочеше хълма, който бе разделен от границата между двете държави и, разбира се, беше еднакво зелен и хубав от единия до другия си край. Черногледото око обаче видя нюанси в това зелено, които не съществуваха. Защото беше привикнало на такова именно виждане: „България е черна дупка и всичко в нея е по-черно и по-лошо отколкото е вън от нея.“

Пазя се от черно-бялото виждане на света. Пазя се от хора, които живеят с тъмни очила и с тъмно около сърцето. Харесвам историята за художника, който въпреки всички свои усилия не може да нарисува напълно грозна картина. Харесвам нюансите и надничането на хубавинките от най-неочаквани места. Да, всеки може да изпадне в черно-бяло виждане. Понякога, когато ме навестят моите дяволи, светът и за мен се затваря в черна рамка и позволява да бъде видян само през тъмно стъкло. Друг път светът ми се обагря целият в бяло. Надеждата става носител на живота, нищо че понякога е празна надежда и нямам друго освен нея. В тези моменти крилете се превръщат в единствен възможен транспорт за напред. Е, да, ама светът не остава дълго нито само бял, нито само черен. И когато си летял ухилен над реалността, губейки представа за собствените си възможности и за щедростта на съдбата, падането боли най-силно. Боли, когато паднеш от висока надежда. Затова се опитвам да слушам татко, който обича да казва: „Избирай златната среда“. Да летя между твърдата черна земя и меките бели облаци е маршрут, който ми се струва разумен. Не казвам, че е най-лекият...

Миналата седмица видях как един възрастен мъж открадна вафла от шкафчетата за лични вещи в един супермаркет. За части от секундата можех да го засрамя пред много хора. Ако се бях развикала, щях и екшън да създам, събирайки охраната на входа. И щях да съм герой! Раздумка ми се сърцето, не знаех какво да направя. Човекът изглеждаше беден, но има и по-бедни. Ако този, на когото е вафлата, беше по-беден от него?! Ако тя беше нужна повече на този, от когото я отнемаха? Така или иначе нищо не направих. Тръгнах след „крадеца“, мислех да го спра и, когато вече няма хора наоколо, да му кажа, че съм го видяла. И от това се отказах. Свих по друга улица, извадих един метален лев и го изпуснах на земята. Нарекох го за човека, който беше загубил вафлата си. Едва ли го е намерил той, но само така се сетих да му се извиня.

Сигурно сте възмутени от мен. Може ли да има различно отношение към кражбата от нейното осъждане?! Вероятно съм крайна в своята толерантност, но намирам, че съм крайна в светлата част, а не в тъмната. И че тази крайност всъщност ме държи по средата – там, където няма черно и бяло, а има много цвят и най-неочаквани комбинации от истини. Тя ми позволява да успявам да влизам в кожата на други хора. Вярвам, че всеки може да разбере всекиго, стига да иска. Не говоря за приемане и оправдаване, а за разбиране. Но колко по-лесно е да оценяваш другите, вместо да ги разбираш?! И колко по-сладко е да ги съдиш – това те прави по-добър човек (в собствените ти очи). Ти въздаваш справедливост, без да ти е работа, защото знаеш кое е правилно и кое не е (хм). То си е черно на бяло, бе! Посочваш крадеца с пръст, неверника пращаш на бесилото, слабия заплюваш и отминаваш, при това отминаваш с чиста съвест.

Пазя се от черно-бели съдници (с чиста съвест). Лошото е, че те имат способността да се самопоканват с присъдите си.

Сигурно е мое лично оправдание за собствените ми грехове, но мисля, че е невъзможно да живееш само по правилата на безупречната белота. Невъзможно е да бъдеш драг всекиму и да бъдеш прав и невинен винаги. Невъзможно е да вървиш изправен, без да се спъваш, от първия до сетния час. Дори да вярваш, че никому нищо лошо не си сторил, това е малко вероятно. Животът е толкова шарен, че винаги има едно „против“ на твоето „за“. Ако искаш да го видиш, може би трябва да се вгледаш в нюансите на цветния кадър, защото в черно-белия вариант тези нюанси се губят.

...

Не е лесна черно-бялата фотография. Не по-малко трудно е и да комбинираш добре цветовете. Понякога от небето се излива тежък, непрогледен дъжд, а от теб се иска да гледаш ведро на него и да очакваш дъгата. Е, да, но дъгата се бави, мракът не мърда, започва да ти причернява пред очите. Тогава, предполагам, имаш два избора: да снимаш този нерадостен порой и да го изпратиш на художника, който толкова иска да види картина на абсолютната грозота, а все не успява. Или да затвориш очи и да си спомниш последния път, когато някой толкова упорит дъжд е свършвал. Помниш ли как излезе слънцето иззад хълма и как освети с топлина целия избухнал в зелено свят? Помниш ли как момините сълзи се отърсваха от тежките дъждовни капки, а врабците и децата пляскаха заедно в локвите на босо? Помниш ли как ти олекна, когато свали качулката и целуна божурите, защото вдиша въздуха, който беше попил аромата им? Помниш? И този път дъждът ще спре, недей да търсиш адреса на художника.

Коментари

  1. Сякаш си сменила стила си - въздържана, емоционална разбира се, но някак различна. Дали е така или е само мое усещане :) няма значение. Между другото и b/w не винаги е само черно-бяло, знаеш сивото има много нюанси, така че пак си е цветно по своему :) а ти най-добре знаеш да намираш цветовете дори там, където ги няма. Както художника, с опитите за лоша картина.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Доста мислих върху думите ти за стила :) Не зная за стила, зная, че всички постоянно се променяме. Сигурно с това и думите намират различни нюанси от преди.
      Благодаря ти, че си тук! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации