Бохемите умряха. Да живеят бохемите!



Когато нашето поколение беше възпитавано, на бохемството се гледаше като на пропаднала работа. Разбира се, на нас, децата, ни звучеше изкушаващо. И понеже попаднах рано в среда, в която пионерчетата се мотаеха около хора на изкуството и не се прибираха за „Лека нощ, деца”, а тогава излизаха, и не играеха на народна топка в двора, а на нахакани веселяци нощем в гората, имах възможности да опитам от изкушението. Всеки от нас мечтаеше да стане или актьор, или режисьор, докато повечето родители смятаха, че това са „несериозни професии”. „Актрисите са леки жени”, казваха приятелки на баба ми. Не станах актриса, но познавам актриси с далеч по-щастливи и „тежащи на мястото си” семейни истории от моята. Забаламосах се покрай изпитите за гимназия и мисля, че нашите си отдъхнаха, щом стана ясно, че актриса няма да ставам. И че вероятността да поведа разпасан бохемски живот, в който превръщам къщата си в „хан”, е малка.

Днес бохеми няма. Те първо се превърнаха в хипита. После станаха бобо. Всяко поколение се нагажда към най-удобната форма на бохемия. И нашето поколение, така упорито учено да мрази хората, които живеят ден за ден, хората, които нехаят за порядките и обществото, си намери бохоформулата. Не зная дали важи за цялото поколение, но важи за хората, които аз познавам. Ние също се палим по авантюрите, особено тези с куфар. И също знаем как да посрещнем изгрева голи на скалите. Ние също пулсираме за великата безценност на малките неща и на живота днес и само днес. Но нищо от това не ни пречи да имаме и „сериозни” приоритети.

Бохемите били лекомислени. Да, лекомислието е твърде луксозно возило за паянтовите улици на днешния свят. Аз също искам да науча детето си, че лекомислието се употребява само с цел да минаваш по-леко над дребните неща. Ако спукаш гума, да не се тръшкаш. Не знаеш кой ще спре да ти помогне. Но когато избираш посока, лекомислието е опасно. Искам, когато синът ми бъде изправен пред труден избор, да отсъжда с разум и сърце и никога да не се подчинява на онова вътрешно гласче, което ще го кара да вземе най-лесното решение и да тръгне по най-отъпкания път. А съвременното лекомислие е точно такова: „айде да не откриваме топлата вода!” Защо не?! Не е ли лекомислието в страха именно, в инертността, в умората да се напъваме и да рискуваме, в това да не вярваме, че можем да открием свой път, свой свят, далеч от стадото. Ако това е само бохемска черта, нека той бъде бохем! Не вярвам, че повечето велики открития са направени в края на отъпканите пътеки.

Нашето поколение и това на родителите ни беше учено, че няма по-висш смисъл от труда. На „иху-аху” се е гледало винаги с презрение. В същото време българинът от край време обича да седне на маса, на отрупана маса, да напълни юзчето с висок градус, да плесне жена си отзад, да посрещне с най-скъпата луканка съседа (ясно що) и да викне доволен: „Кога сме най-зле, така да сме!” Щом това не е бохо, нека моето дете да е бохо. Нека знае, че дори да няма нищо скъпо в хладилника ни, ние пак ще поканим приятели на вечеря, защото имаме по-вкусни неща да споделим с тях. И няма да се изложим, ако масата не е отрупана. Особено ако знаем как да вдигнем приятелите от масата и да ги накараме да танцуват около нея.

Виж, „артистичността” понякога ме уморява. Ако нещо не се получи, му лепваме етикетче „арт”. Нямам нищо против полета на свободната мисъл и свободния вкус за изкуство, стига да не убиват истинското изкуство. Защото това, струва ми се, е най-прекият път към чалгата. А отстрани истинските артисти се свиват в истинското си изкуство и се мислят или за неразбрани, или за неистински. 



Та така, днес бохеми няма. Хипита се намират във вид на избелели постери по таваните ни. Истински бобо срещнах в Париж, но и те ми се сториха престорени, нарочни, насила етикетирани. Хора, които нехаят за социалните порядки, за масовия вкус, за материалното, за всичко неестетско и неоригинално. В същото време живеят в най-шикозния квартал, носят само скъпи дрехи и обувки и са ужасно неоригинални в истеричния си стремеж да се отличават. Затова, когато синът ми попита каква е темата на този брой, ще му обясня, че тя е посветена на хората с големи сърца и отворени умове. Че ако иска да бъде такъв, трябва да се труди, но никога да не слага парите на първо място. Че когато избира приятелите си, не трябва да го прави по техните постижения в семейството и обществото, а по постиженията им да живеят простичко и щастливо. Че когато отива до морето, е добре да мине по магистралата, но когато отива до някоя своя мечта, е по-добре да мине по малките паянтови улички, защото там ще срещне стари и живяли хора – това са хора-пътеводители, там ще се огледа в чудни галерии, пълни с чувствата на истински артисти, там ще опита от бавните гозби на някой, който ги е приготвял с любов, а не по масовите рецепти за бързо хранене. А докато се лута из преките, хората, галериите и всички чудни аромати, ще има „лекомислието” да реши дали е достатъчно голям и подготвен за тази голяма мечта.

Колкото до мечтаенето, ще му го препоръчам по бохемски -  разюздано, лекомислено и красиво. 

Photo@pinterest.com , Photo@pinterest.com 



Коментари

  1. любимият ми тип хора са сериозни, които не се вземат на сериозно :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. а пък аз защо така несериозно съм изпуснала коментара ти?! благодаря, че наминаваш :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации