Кучето, моят приятел




Случвало ли ви се е да се разделите с някого, а тази раздяла да повлече и други по-малки раздели? Например мъжът ви си отива и взима със себе си креслото. Вярно, че това си е неговото кресло и някоя друга ще го чисти вече от трохите, но дупката в стаята е неестествена и грубовата. Или пък си тръгва и си взима приятелите. Ужасно обидна ситуация. Не стига, че светът ви се е разпаянтил, ами хора, които до вчера са се облизвали на вкусните ви манджи и са ви тъпкали с малките си мръсни тайни, наричайки ви „семейна приятелка”, изчезват от живота ви и ви довършват с безразличие. Има и друга раздяла след раздялата. Мъжът си тръгва и взима и кучето. С креслото и приятелите ще го изпратя, но с кучето е тежка драма.

Преди две години в една такава драма със сина ми играхме главните роли. Останахме с една лабрадорка по-малко в живота си. Мъчното си го изтъгувахме, но започнахме регулярни, почти наркотични визити по зоомагазини. Висяхме пред витрините им като бедни осиротели хлапета и изяждахме жадно с поглед малките зверчета. Синът ми не проявяваше никакви предпочитания към порода – просто ги искаше всичките. И понеже веднъж му обясних, че куче от зоомагазин не се купува, защото там животните са стресирани и по-податливи към болести, хитрецът му с хитрец започна да ми вади душата с довода: „Точно затова трябва да вземем куче от магазин! Виж го бебето там. Не искаш да го оставиш да страда стресирано, нали, мамо?”

Не ми трябваше подстрекател. В мислите си всеки път вадех с взлом четириногото от витрината, отвеждах го с едно от онези пухени легълца на шотландско каре и два килограма от най-вкусната и поради това най-смрадлива кучешка храна. Имах таен списък с имена, още един с породи, влюбвах се ту във френските булдози, ту в кадифените бийгъли, ту в нелепи улични мелеси. Въобще оказах се полигамна в любовта си към песовете. И малко плаха. Исках да приберем нов звяр, който да попълни празнината от лабрадорката, но ме беше шубе, че като самотна майка едно куче ще ми дойде в повече. Все още пазех топъл спомена от опиканите коридори, прокудените гости, от дупките в стените, в мебелите, в жилетките, по пръстите ми – всички дело на обичната косматка Кара.
От друга страна, празнината ме глождеше. Дупката, оформена на възглавницата до мен, отдавна бе изгладена. Но онази, която зееше в краката ми, ми стапяше лагерите на сърцето.

Носталгично си спомнях разни дреболии от съвместния ни живот с кучката – как например се натрисаше върху краката ми с цялата си слонска плът, докато в дългите зимни недели пишех в кухнята. Болката от тежестта й се притъпяваше от топлината й и онзи „въздъх”, който издаваше изпод мустак. Жена с мустаци беше тя, космата като хайдук, със стърчащи уши, грубиянски обноски и често лош дъх. Но пък толкова любовна. Излъчваща любов и поглъщаша любов, тя беше кучка-наркоман, зависима от любов. Някак неусетно ние бяхме станали наркомани също – зависими от куче. Липсваха ни моментите, когато Кара рисуваше по стените със ситни кални пръски, когато довличаше горда някоя вмирисана находка, когато изяждаше любимите ни дрехи, всички достъпни хранителни продукти, и цялото ни свободно време. Опитахме да запушим липсата с плюшени кучета, с идеята да вземем котка (уж сами се гледали!), със самозаблудата, че без куче ни е добре, защото дрехите ни оцеляват, а съботните сутрини не стартират по никое време поради нанасяне на сочна лига върху спящо лице. Всякакви „омммм” практики приложихме, за да развенчаем нуждата си от нов дзвер, но така и не успяхме да спрем с посещенията пред кучешката витрина. И един ден това ни изяде главите.

Сдобихме се с нова топка косми, дадохме й име, дадохме й ремонтираните си стени и място в нашите сърца. Топката косми ни се отблагодари още с прекрачването на прага. С титаничните си два килограма запълни всички празнини (е, като й тръгнаха зъбките, отвори нови). Но от първия ден до днес топката никога не се нацупи, никога не излъга за чувствата си и никога не иззлорадства. Тя всъщност е топка любов. И ако е вярно, че всичко, от което се нуждаем, е любов, то нищо чудно, че кучето е най-добрият приятел на човека. Човек без кресло може, без мъж – също, но без топка любов – това живот ли е?!

Преди година Франк Араши - вече пораснала топка с повече от очакваното косми, се натрови и се наложи да карам като линейка до ветеринарната клиника. Помня как ме гледаше малката твар от седалката до мен. Когато ви кажат, че кучетата говорят с очите си, да знаете, че те говорят не само с очите си, с цялото си тяло мучат понякога. Сгърченият, вял корпус на Араши отърка с последни сили задните си космати части в моята ръка. Побутна ме веднъж, побутна ме втори път. Не го погледнах. Беше напечено на булеварда, гледах да мина по-бързо в задръстването. Последва къч и милно „джаф”. Погледнах го. Какво ти е? „Спаси ме!”, викаше тялото, а очите плуваха в сълзи. И включих на пета. 



Коментари

  1. "Кучетата идват в нашия живот, за да останат в него. Те не ни напускат, когато стане трудно и когато вече е преминала първоначалната тръпка, те продължават да ни гледат със същия този поглед, с който ни гледат от самото начало и така до последния им дъх. Може би защото още от самото начало са ни видели такива, каквито сме, а именно грешни, несъвършени хора - хора, които те въпреки това са избрали. Кучето решава веднъж завинаги. То не си задава въпроса дали иска да остарее с нас. То просто го прави. Неговата любов, след като сме я спечелили веднъж, е безрезервна."

    Пабло Пикасо

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Страхотна статия, благодаря Солунска :)

      Изтриване
  2. Докосна ме и ме усмихна... с малко влага в очите.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Да, винаги, като стане въпрос за кучета, е и малко тъжно. Що така :)

      Изтриване
  3. Е, ако това не е пример как заобичваш някого с цялата си душа и любов, независимо от недостатъците му (лиги, лош дъх и изядени дрехи) няма какво друго да е.
    Сещам се за един сериал по Дисни - Куче с блог. Въпреки, че е леко (по американски) малоумен, имаше една серия, където хората търсеха кучето, защото се бяха разтревожили за него, а то беше решило че не му пука за тях и избяга. Накрая дойде ценния философски извод - хората могат да се държат И като кучета.
    Както ти в случая :)
    Дано всеки си има топката любов, независимо от какъв животинско-човешки вид е.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Усещала съм се, че изричам: "Влюбена съм като куче!" Което е малко абсурдно, защото още няма изследвания как точно се влюбват кучетата. Но явно "като куче" значи "като най-чистото и обичащото" :)

      Изтриване
    2. Тъй, тъй - говорим на един език :))
      Сега се сетих и за най-тъжната кучешка книга, която някога съм чела - Белият Бим Черното ухо. Дълго време не смеех да я препрочета (а обичам) токова се бях потресла и след около 25-26 години се престраших пак.
      "Като куче" значи и като най-най-най безрезервното, нали :)

      Изтриване
    3. Най-най-най-безрезервното, да. После, като заобичаме като хора, носът вече не е мокър, опашката е винаги леко подвита и все гледаме отгоре, а не отдолу :) И аз обичам "Белият Бим", но е непоносимо тъжна!

      Изтриване
  4. Аз си взех куче след като мъжа ми си тръгна....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Любов любовта не заменя, но кучето - мъж може, а? :)

      Изтриване
    2. Влизам тук и много добре се чувствам ,когато прочета нещо ново!Страшно хубаво написано !Аз нали съм от романтично - сантименталните , направо ме разтопи.Още повече , че си имаме една изключителна Бебси-мопска , в чиято трогателна вярност съм влюбена.Не познавам по всеотдайно куче.Написаното е нещо като"дежа вю"за мен затова ме трогна още повече - за любовта ,кучетата и мъжете...
      Поздрави от мен-Мария

      Изтриване
  5. https://www.facebook.com/photo.php?fbid=484537338261432&set=a.384585118256655.83864.382704705111363&type=1&theater

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации