И отново замириса на любов



Последния път, когато обича, едва не умря. Толкова те боля, че белезите ти нарисуваха ново сърце. Ами да, ако можеха да снимат сърцето ти преди и след болката, нямаше да познаеш, че това сърце е същото като предишното. Заляха го с киселина – с киселина от разочарования, и стана обезобразено сърце... Ще кажеш, че никога повече няма да задържи топло чувство.

Имаше месеци, които прекара в пълна тъмнина. От никъде не идваше светло – сякаш светът очакваше нещо по-страшно и от края си. Зениците ти се разшириха в хронична уплаха и неспособност да виждат друго освен нищо. Кожата ти се изтъни до прозрачна люспа, през която всичко проникваше болезнено. Предпазните ти пластове се смъкнаха като боята на бомбардирана сграда. Остана само скелет от онова, което представляваше – няколко оглозгани кокала от надежда и един череп, пълен с неосъществени очаквания.

Тогава ти толкова се разсърди на себе си и на света, че тръгна да закопаваш всеки атом нежност в себе си. Защото при последното раздаване на нежност остана празна. Беше по-безопасно да се разгради тази лирична материя, да се счупи тази предателска ефирност. Да станеш корава и недостъпна, хладна, сурова, безразлична. Но най-вече безлюбовна. Безчувствено силна. За да не преминават повече болки през останките ти. Да затвориш вратите на личната си Троя и да изметеш спомена за битките.

Ето така се чувствах през последните години. Опустошена, сърдита и решена да не се давам повече на тази кучка, любовта. Онази, която ме примами с най-яркото си проявление до този момент, застла света ми със знаци, обещания и ослепителна красота, а след това се изниза по-ниска и от трохите, които подхвърляме на птиците.

Лутах се известно време в новата си кожа на циничен безверник. Търсих начини да простя и да мина напред, но вече бронирана. Учих се как да не вярвам и как да чувствам, за да не ме боли от проклетия, зъбат свят. Стисках юмруци пред всяко красиво и го отблъсквах с вулгарност, а когато ме доближаваше човешко същество, се наежвах в очакване на поредното огорчение. Като бито куче. Като бито сърце.

И ги изпратих по пътя им. Пропъдих хора с вероятно добри намерения, а може би с някого от тях ми беше писан цял живот на лудост и любов. Изобщо не си дадох шанс да разбера какво е чувството от докосването им. Всеки беше признат за виновен по презумпция. Заради заблудата, с която идва да ме накара да опозная някоя нова страна на болката. Заради това, че ще рани и ще си тръгне. Заради слабостта си да търси любов...

Не се бях виждала никога такава – предпазлива и подозрителна. Една страхливка, скрита в черупката си, наострила се за отбрана срещу хора, които доближават сърцето ми и срещу чувства, които го карат да оглупява. Разчетох тази готовност за самозащита като помъдряване. Казах си, ето, най-после съм пораснала, а грижата към себе си се е събудила като закърнял орган. Най-после нямам нужда от друг, с когото да се споделям. Добре ми е сама! Чак се почувствах горда от промяната. Започнах да упражнявам нови способности – недоверчивост, смелост да казвам „не“ и непукизъм кой какво си мисли и какво очаква. Ехааа, чувствах се като животинче, движило се винаги в сянката на алфите, което внезапно е пораснало и оглавило глутницата. Чувствах се силна. По различен начин силна от преди.

...п р е д и. Сякаш в някакъв минал живот. В едно продължило твърде дълго детство, завършило с осъзнаване. В спектакъла „Наивност“, който повече няма да се играе.

И повярвах, че тази промяна е завинаги. Край с чувства, любови и други лиготии. Има толкова хубав живот за живеене и вън от любовта! Обичала съм достатъчно. Била съм обичана. Любовта трябва да е лекота и смисъл, а не битка и страх... Стига съм я търсила, стига съм й вярвала. Тя ме предаде. А и не виждам покрай себе си тълпа от щастливо обичащи хора. Разделиха се семейства, в чиято вечност бях сигурна. Намразиха се момичета и момчета, които преди можеха да умрат един за друг. Измамиха се най-моногамните, нараниха се най-нежните, страдаха най-добрите. И за какво?! Заради любов, която доказа своята краткотрайност и изменчивост! Баста! Нямах повече сърца за чупене.

Така, стиснала сърцето си като чанта на Женския пазар, крачех на безопасно разстояние от чувства и сантименти. Известно време дори си повярвах, че тази нова кожа е моята. Тясно обаче се оказа в костюма на циничен опонент на любовта. Смениха се сезоните, отново цъфнаха минзухарите на прозореца ми, отново замириса на начало, на чисто, кристално ясно начало – бяло като лист хартия, непорочно като новородено, обещаващо като празна шарена кутия. Можеш да я напълниш с бонбони, със снимки, с копчета в причудливи форми или с новите си кецове, с които утре ще тичаш по незнайно чудни пътеки. И отново замириса на любов. Онази, която те причаква под дъждовните облаци, изненадва те изпод капчуците, явява ти се във форми и звуци, търкулнати случайно из улиците.

И си спомних как започна любовта, която ме разкъса на парченца последния път. Беше най-сочната пролет, която вселената е създавала. Отново се опитвах да бъда рационална и щадяща се. Но онази пролет и нейните съдбовни дъждове не ми позволиха. Из всяка гънка на въздуха се подаваше обещание за обезумяваща красота. Всяко листенце в онази пролет поникваше като любовно послание, приканващо ме да не се страхувам. И аз не се страхувах. Пуснах се по течението на знаците и дадох на сърцето си да се разходи с най-вихрените пролетни стихии. Не съжалявам. Може и никога повече да не видя такава пролет, но ми е трудно да се пазя от това, което съм и това, в което винаги съм вярвала. Трудно ми е да стоя далеч от любовта. Невъзможно ми е да й се сърдя. Няма как да спра пролетта да ме намери отново. Усещам я. Сякаш е зад ъгъла и ме наблюдава. Може да не е пролетта на тази година, може да не е и другата. Но още една пролет като онази предстои и го усещам като тръпка, която минава по гърба ми, полазва цялото ми тяло и разсъблича всички брони и страхове.

Не мога да стоя далеч от любовта. Не съм циник, не съм скептик, нито съм страхливка. Научих много при последното разбиване, но знам, че и следващия път ще се изстрелям от зоната на сигурност без предпазен колан и ще развия опасно висока скорост. И макар да падах болезнено, отново ще позволя да ме вдигнат високо, за да покажа как мога да летя. Като обезумяла. Като безсмъртна. И отново ще чертая дворци в калта с таланта си да вярвам. И отново ще е по-сложно, отколкото ми се иска, но може би и по-красиво, отколкото е възможно. Твърде дълбоко съм влюбена в любовта, за да може нещо да ни раздели. Ще си счупя главата отново за нея, а тя великодушно ще ме върне вкъщи. Като една хлапачка, избягала да търси нещо по-добро. Място, по-сигурно от дома и хора по-загрижени за нея от семейството й.

Любовта е моят дом. Не ми пука колко сантиментално звучи и дали вдига нечия кръвна захар. Може да съм наивна, когато гледам някого в очите, но не съм наивна да търся още безлюбовност в себе си. Няма безлюбовност в мен. И сърцето си е цяло. Дори мисля, че е по-голямо от преди – заякнало е, оцеляло. Оглежда се за поводи да се поразкърши. За щастие не вярвам вече на думи и обещания, но вярвам на пролетта. Тя не говори, тя идва. И променя всичко към добро. Усещам предупреждението за пролет у дома. Дали го обявиха в новините?

...явяват се сънища, в които се търкаляме в минзухари и забравяме дрехите си край храсти, във вените на които напъпва пролетта. Гората е музикална кутия, която кънти надалеч с нашия смях. Ръцете, които вчера отблъснах, днес ме намират топла и уверена. Всичко, което е било, се смалява в един последен кадър – като в стар филм, в който битките на героите свършват в малко кръгче на екрана. Всичко, което е било, днес е само ехо от старите ленти и ние спираме да го чуваме, защото единственият значим звук тук е дъхът на другия. Ще се търкулна с теб в пазвата на следващата пролет, пък нека се разбием! И по теб ще има рани, и твоите брони ще дрънчат предупредително. Ще захвърлим всичко при дрехите и ще се родим отново. И ще бъдем малки и безразсъдни. Безконтролни. Безстрашни. Безтегловни. Безсрамни. Безпомощно щастливи. Но не и безлюбовни.


photo@pinterest

Коментари

  1. Искам да напиша нещо , но ... не знам какво (?!) ...
    Изпращам Ви моя безкраен поклон и огромно Благодаря!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар