Щастие, време е!



Преди няколко години написах текста „Леко с щастието“. И няколко години то наистина едва-едва стигаше до мен. Сякаш ме беше чуло да казвам, че не е най-важното. За тогава може би не беше. За тогава беше важно друг/о и не съжалявам. Но днес е различно и викам щастието обратно! Дори си мисля, че неглижирането му е лицемерен опит за духовно извисяване на незрелите и страхливи хора. Тези, които си мислят, че цял живот в тъги и саможертви ще им отвори божествен портал към познанието и мъдростта. Или тези, за които щастието е недостатъчно, защото търсят нещо по-голямо, например величие. Всеки е отредил своето място на щастието, всеки му отдава своето най-лично значение. За мен то е достатъчно... поне за този живот. И днес искам щастието обратно! Искам го и съм готова за него! Ще го изживявам с благодарност и с наслада на всеки миг лекота, красота и спокойствие.

Онзи ден започнах да пия лекарство против тъгата си. Няколко часа след третата доза светът рязко потъмня. Наизлязоха заровени демони и затанцуваха с онези, които ме мъчат непрестанно. Наобиколиха ме и започнаха да се хилят, подритвайки ме с отровните си токове. Огледах се – внезапно всичко беше започнало да изглежда заплашително пусто. Не виждах нито един близък човек наоколо, нито едно сигурно място, нито лъч светлинка. Светът беше свършил и беше дошъл Адът. Бях паднала в капан, а под мен - огън от най-парещите страхове и най-болезнените спомени. Подпали ме и започнах да горя в неизлекувани рани, издялани сякаш днес – сурови и кървящи. Горях, но без да изгарям. Без да имам сила да извикам... нямаше никого, към когото да протегна ръка от огъня. Само разбеснели се дяволи с насочени към мен остриета. Тъгите ми бяха пораснали гигантски като Алиса в страната на зловещите чудеса. Да кажа, че беше страшно, би било недостоверно. Беше битка с властелина на болките. Неравна битка, в която минах отново през всички мъчителни моменти и изпитах всички болки, надути до невъзможния им максимум. През мен минаха накуп неизречените ми огорчения, пронизаха ме в едно всичките ми сломени надежди, завладяха ме безумните ми слабости – самотата и подивяването. За няколко часа аз вече не бях аз. Аз бях ядрото на всичките си болки и самотни нощи, разбунтувало се като за последно. Спектакъл, толкова безцеремонен и внушителен, че някаква част от мен дори се възхити на размаха му. Когато обаче започнах да не мога да си взимам въздух, се обадих на моя доктор. Оказа се, че лекарството при някои пациенти предизвиква „лечебна криза“ – стократно усилване на симптомите на болестта.

Моята болест – тъгата. В последен стадий преди... може би преди оздравяването.

Спрях лекарството за няколко дни. Симптомите се нормализираха – просто тъга. Без ад и без огън. Бавно и непрестанно боледуване. Без пикове. Без изхвърляния. Само тъга.

Утре ми предстои да започна лекарството отново. В по-силна доза, защото с лечебната криза то било доказало, че е подходящо за мен и ми действа. Първоначалната доза била само скромен опит. Демо епизод от Ада. Утре ми предстои истинското изживяване.

Не, не ме е страх. Дори го очаквам с извратено нетърпение. Отново ще вляза в Ада и отново ще срещна всички тях – страха, самотата, разочарованието, гнева, мъката по неслучилото се, красивите спомени, тежките също, както и цялото безсмислие на нашите страдания. И най-страшното – там ще е любовта, която още е жива и от която трябва да си тръгна, ако искам да оцелея. Любовта ми – отдадената безрезервно, безразсъдно и красиво любов. Дива като дявол, вярна като ангел. Както и неговата – страстна, нежна, не по-малко безразсъдна и мъчително неприемаща забравяне. Не съжалявам за нищо от миналото! Стигнахме до величини в обичането, непознати на здравия разум. И се гордея с това, нищо че в края това обичане превърна и двама ни в луди.

Нека този път кризата на миналото продължи по-дълго. Нека ме прекара през всичко, което стисках между зъбите си и потулвах в сърцето. Нека ме омаломощи от спомени и плач. Нека ме изведе на гребена на вълната на болката ми. И нека изгори онова момиче, което от човек неусетно се превърна в оголена, саможива тъга, и да ми върне момичето, което съм. Нормално, жизнерадостно, малко щуро, но търсещо във всичко красота и обич момиче! Това бях аз и това ще бъда. Аз обичам щастието и не го търся в невъзможни мечти. Аз искам обичните ми хора да са живи и здрави и един ден любовта да ме дари не с болка и лудост, а с радост и семейство. Нищо повече не ми е нужно, за да бъда най-щастливото момиче на света.

Преди да се върна към себе си, искам да кажа на отминаващата болка, че съм й благодарна. Тя ме отведе до места, които никога нямаше да знам, че съществуват. Тя ме научи да обожавам мига на покой и семпла радост. Тя ме срещна и с мъдростта, и със смирението. Болката ми показа колко мъничко е нужно, за да сме добри и прощаващи. Болката беше най-добрата ми приятелка в очистването от дребните суети и ядове, от дребните амбиции и разочарования, от дребните хора и приятели също. Болката ме научи, че една силна ръка, която никога няма да ме пусне, е най-доброто ми оръжие против... болката. Толкова е простичко. А беше така недостижимо.

Болката беше най-добрата инвестиция в бъдещото ми щастие. И сега, когато ми предстои отново да мина през нея – цялата, знам колко ми е необходимо това. Нека люлката й се засили до крайност, за да ме превърти за последен път през кошмара. Нека отново ме върне там, където нямаше земя под краката ми и нямаше ръка до възглавницата ми. Там, където чувството за вина и това за безнадежност водеха всеки ден битки за надмощие. Нека болката ме разнесе из най-тъмните си измерения за последно и нека след това се успокои... Нека след всичко, което изгори в мен и съгради от страдания, да си тръгне с чувството за добре свършена работа. За да започна отново да живея. За да започна отново да виждам колко добронамерено е бъдещето и колко възможна - любовта. Ще я нося винаги в мен като белег, но нека в това последно наше пътешествие болката остави в белега и силата да бъда оттук нататък щастлива.

Искам да бъда щастлива! Нека звучи примитивно, банално, еднопластово и скучно, но това, в което виждам смисъл, е щастието. Животът е простичък. Също като смисъла му. Наскоро гледах отново „Красив ум“ – геният, който живя и полудя в търсене на научни висоти, в края на живота си призна – единственото, което е имало логика и смисъл, е била любовта. Не искам да остарявам, докато достигна простичкия смисъл на живота си. Не искам да бъда гениална, велика, нито дори необикновена. Не искам да се добирам до върхове, които не водят наникъде и носят летливо щастие. Не искам да летя до Луната, не искам дори да обиколя света. Не искам признание, богатство или безсмъртие. Искам да живея щастливо! Простичко и щастливо! Благодарна за хората до мен и за споделените ни моменти. Искам да бъда добра и да имам възможността да давам обич. Искам да се грижа, да пазя, да ценя... хората до мен и нашите моменти. Искам простото щастие на обикновените неща. И знам, че никога няма да съм толкова глупава или неблагодарна, че да го помисля за нещо обикновено.


Бъди щастлив и ти!

Коментари

Популярни публикации