Скъпо 19-годишно аз...


Гледах един филм, в който героините бяха 20-годишни момичета. Почти без грим, луничави, с рошави коси, все още по детски неопределени тела. Хубави. Много хубави именно с младостта си. Сигурно до вчера и аз съм била млада, защото за първи път усетих какво е да се радваш на младостта отстрани. И понеже винаги по това време на годината сантименталното ми сърце започва да подсмърча за годините в гимназията, завършването, тогавашните дивотии, които после се повтаряха, но без онази наивност, без онова новозараждащо се възхищение от живота, се обърнах и потърсих себе си млада колкото тях. Да имаше как да си поговоря с тогавашното аз! Не че щеше да ме послуша, но поне можех да го накарам да укроти бясното си лутане сред въпроси и излишни тревоги...

Скъпо 19-годишно аз, 

Защо гледаш като подплашено зверче? Да, живеем в джунгла и зад всяко листо дебне опасност, но страхът ти не променя нищо. Страхът само трови младостта ти. Кара те да изглеждаш изгубена, съсипва моментите на свобода и разточително безгрижие, привилегия на младостта, надрасква пищната дъга от емоции. Кучка е страхът! Сритай я по задника и отвори да видиш какво има отвъд нея!

Още трепериш. Не си достатъчно хубава?! Точно толкова хубава си, колкото решиш да бъдеш. Знам, че не разбираш за какво говоря. Знам, че хубостта все още е твърде важна. Изследваш частите на тялото си както ченге – веществени доказателства. Изследваш ги с мнителност и безпокойство, защото с тях измерваш значимостта си. След няколко години ще се смееш на спомена. Когато пораснеш, няма да сравняваш себе си и другите по хубост. Различията ви постепенно ще загубят външните си белези. Тогава устните ти ще измерват желания, а гърдите – вълнения. Когато пораснеш толкова, че да усетиш как ти сама им придаваш или пък отнемаш хубост, те ще започнат да ти служат... Твоите устни, кожата на шията, срамежливата сгъвка на талията, пръстите на краката – онези неща, които имаш не за да омаеш всички, а за да изразиш само пред един колко си негова.

Твоите очи, гърди и тяло не са най-хубавите сред всички, но ти ще ги харесаш, щом погледнеш на тях като на единствени. Те ще бъдат достатъчно хубави, за да се чувстваш красива, за да се чувстваш жена. В същото време нищо от тях няма да е определящо за това чувство. Ти единствено, ти сама задаваш границите на своята женственост. А ти тепърва ще ги отвориш невъзможно нашироко...

Все още търсиш одобрението на всекиго. Мамка му, как пък не успях да те променя в това! И понеже опитите продължават и на 40, моля те, моля те, помогни ми! Няма ли как да изкореним това още при теб? Товари ме и е безсмислено... Знаеш ли, има хора, които се чувстват по-добре, когато не харесват. Ти нямаш вина за нехаресването, направила си всичко, за да им угодиш. Колкото повече им угаждаш, толкова по-малко те харесват те. Ти още не знаеш защо е така. Аз мисля, че е така, защото те не харесват и себе си. За тях е по-лесно, ако не харесват никого. Така са част от всички, иначе са провалени. И недей веднага да скачаш да ги спасяваш! Не можеш да спасиш всички нещастни, разрушени, затворени за слънцето хора. Всъщност не можеш да спасиш почти никого. Ти не спирай да опитваш, де. Понякога хората просто имаме нужда да знаем, че някой опитва. И тогава се спасяваме сами...

Но не си и помисляй да променяш някого. Не е честно, нито е възможно. Не хвърляй усилия да коригираш неща, които са извън теб. Променяй единствено себе си! Научи се да се адаптираш. Не към някой друг, не към цялото време и целия свят. Научи се да се адаптираш към днес, към сега. Наслаждавай се на трансформацията, дори когато те раздира цялата. Смей се на висок глас, когато гориш, хвърлена в огън от невъзможности, когато те газят стадо промени, когато си там, където нищо не е част от твоя дом и твоята същност. Промяната е господар на всичко. Бъди й приятел, но бъди и борец! За какво да се бориш ли? Миличката ми – смешна и малка, наивна, глупава и неживяла още нищо...

Просто е. Бориш се за този единствен момент – за най-значимия момент от живота ти – днешния ден! Той е велик и определящ. Бориш се за днес и за сега, защото вчера е мъртво, а утре - неродено. Бориш се за днес и когато успееш да разбереш за какво ти говоря, ще станеш по-силна от себе си.

По-силна, да, защото ти не си родена да мислиш като борец. Ти си крехка, плаха и си идеалист. Затова мен ме е страх за теб. Но дори и аз – „мъдрото“ ти, но все още твърде уязвимо 40-годишно аз, открих, че когато успея да преборя себе си и да опитомя настоящия миг, цялата сила е в ръцете ми. А с тази сила аз определям коя съм, къде съм и дали се чувствам щастлива. Само аз, никой друг. Това зависи от мен. То е вътре, просто още не си го открила.

Милата тя, влюбената 19-годишна абитуриентка, която се тресе, защото още не знае дали той ще дойде на бала й. Ако можех да се върна в 95-а и да те поразтърся! Кокетна е паниката ти, но толкова глупава също. Ако момчето те обича, ще дойде, няма да те остави да страдаш. Ако те остави да страдаш, значи не е пораснал да те обича и сълзите ти не струват пукнат грош.

А и ако знаеш само колко пъти още някой няма да идва, ти няма да отиваш, колко пъти ще се разминаваме с тези, които обичаме, както и с тези, които ни обичат. Такова е състезанието. Такава е играта, мила. Питаш ме за какво играеш? Още не съм видяла всички награди в тази игра, но една от тях, знам, е израстването. Няма как да израснеш, ако минеш по пряк път, по път без препятствия. Някои хора минават така, но не бързай да искаш тяхното място. Именно препятствията и трудностите ще те направят добър играч. От паданията също не се бой. Те са измислени заради ставанията. Научи се да ставаш и ще заякнеш, а заякнеш ли, ще бъдеш по-добър играч, а пътуването ще е толкова по-интересно! Слабите играчи, които са ставали малко, гледат от резервната скамейка. Ти стой на терена – там се случват победите.

Имаш луди мечти. Няма да те спра. Няма да ти отнема най-сладкото на твойте 19. С теб сме дупка, ако нямаме мечти. Само се подготви, че понякога и това ще ни се случва. Животът ще ни подава празни карти – без капчица сигурност и надежда в тях. Не бъди лигла, взимай картата и започвай да рисуваш живота си върху нея! Може да не попадне сред асовете, но ще е твоята карта – изборът, който трябва да уважаваш, каквото и да се случва в играта.

Признавам ти, не обичам достатъчно нашето аз. Може би, ако 60-годишното ни аз имаше думата, щеше да ме скастри за това необичане. Уча се, не съм се отказала да овладея тази странна обич. Всъщност днес съм много повече ученичка от теб. Така че не слушай, че на моменти звуча толкова „умна“. Все повече научавам, че няма научаване, а ти си тази, към която се връщам и за която се хващам, когато усетя, че годините се натрупват прекалено мъдро и тъжно. Каквото и да правя, не те давам на времето, на болките, на опита, на грандиозния цинизъм, който нахлу между двете ни. Ти, мое 19-годишно аз, може да си със смешна рокля на бала, може да трепериш в търсене на неговия влюбен поглед, но ти си първичната сила, която не давам и за най-тежката житейска опитност. Прекрасна беше, когато го накара да танцувате в локвите. И когато го последва, като той скочи от влака. Само така, и днес бих скочила! Дива и разкошна беше, когато му пишеше по едно дебело писмо всеки ден... пращаше ги дори когато разбра, че не пристигат... всеки ден... обичаше като машина, като титан. Смахната идиотка с минижуп и с два номера по-малки кубинки, която не пускам да си ходи. Защото, макар и малка, ти знаеш как да обичаш. Аз от теб съм се учила, а не от възрастните, и не те пускам, малко момиче! Ти си шарената броня, която ме пази от скучно живеене и планирано обичане. Наговорих ти мъдрости, трупани с болките, а единствената мъдрост, която ще ме спаси от обезсмисляне, е обещанието, че винаги ще бъда първо теб. Първо теб, а после възрастна.



P.S. Той ще дойде на бала ти, стига си плакала! Обича те нечовешки.. И когато дойде, ще забравиш и роклята, и гостите, и края на училището. А животът ще започне отначало. Както е до днес. Всеки ден.


photo@uosandiego

Коментари

Популярни публикации