Шшшшт! Тихите радости се върнаха


Ноемврийско утро. На града са му измръзнали ушите и бърза да стигне там, накъдето се е запътил, по-скоро. Фучи тихо, движи се безразборно и обръща посоките, без да се огледа. Бързаме и всички ние. Разминаваме се без погледи, чупим пръсти в джобовете и си свиркаме наум безгрижни мелодии, за да не мислим за студа. Има едно място, през което минавам всяка сутрин – светофара между голяма, забързана улица и голям, кротък парк. Гранично място. Не е за вярване, но стъпя ли в парка, друго слънце изгрява. Слънце, което се пързулва в тялото ми като глътка топъл чай насред люта зима в планината. Срещата с това слънце магически инжектира спокойствие и заглажда шума от града зад мен. Няколко крачки по-натам се навеждам и откопчавам каишката на Дóбър – моя лабрадор, за да потича свободен. Уж отвързвам него, а при първия му радостен скок на свобода самата аз трепвам, оживена и по-лека. Ето този момент обичам повече и от слънчевата глътка. Втурването на животното в онова изконно и за него, и за човека усещане, че може да поеме накъдето си желае, следвайки единствено своя собствен порив. Дóбър започва да подскача като детенце и чат-пат се обръща, за да ми каже с поглед колко е доволен. И пак хуква, обезумял от наслада. Прелита като гигантска 30-килограмова пеперуда над ниските храсти, а козината му настръхва от възторг. Възторгът от свободата. Безумието на лекотата. Отприщват се с едно движение, което го разделя с повода. А у мен резонират като фойерверк от тиха радост. И така започва всеки ден.

Напоследък ми е пълно на тихи радости. Явяват се като добри духчета, обитаващи стар шкаф. „Пикачу-у-у“, подвиква тихата радост от някое чекмедже със скърцащи панти и ме хваща за ръката да си потанцуваме. Тихите радости са обикновени. Съвсем обикновени. Понякога дори невидими. Ако си притеснен и умислен, може дори да не ги забележиш. Те не се явяват при буря. Нито при продължителен хленч. Трябва да си спокоен и да си дал път на търпението. Тогава тихите радости започват да изскачат от всички чекмеджета по пътя ти.

Преди година нямах сърце за тихите радости. Една тъжна история беше опаковала сърцето ми, цялото, и го беше пуснала да се търкаля надолу по едни опасно стръмни склонове. Вятърът го подритваше от баир на баир, дъждовете го давеха, мъглите го объркваха към тъмното. И не стига природните стихии срещу глупавото ми сърце, но и някакви създания все гледаха да го захапят. Хора с нецели сърца, които търсеха да наваксат липсите, като се нахранят с нечие чуждо. Сред всички тайфуни нямаше как да видя тихите радости.

Търкулна се годината, някак издрапах. Успях да простя. Успях да се примиря. Успях да пусна някои дяволи. Завих раните в компрес от самозаблуди и набъбващо желание за живот. И ето ме днес тук, в някаква гранична зона между тъмното и светлината, отново съм започнала да забелязвам тихите радости. Те са като колибри. Никога не съм виждала колибри, но то сигурно е същото – красиво и нежно, беззвучно разбърква въздуха с крилете си. Уж е дребно и крехко, но е една от малкото птици, която може да направи с крилете си вихър. Вирее единствено в близост до някакво трайно спокойствие. Тихите радости приличат и на прозрачните рибки в реката – когато се укротиш и замлъкнеш, те се осмеляват да те доближат. Колкото по-тихо става край теб, толкова повече рибки идват до брега ти. Много е важно да спреш да хвърляш въдици, за да се избистри водата, и да можеш да ги видиш.

Ето ме – не хвърлям въдици, не чакам нищо, стоя край реката и я наблюдавам как продължава нанякъде. Може би на моменти оттам минава и щастието, но не ми се говори за него. Все още сме леко скарани. Затова пък тихите радости се явяват все по-често край брега ми. Внимавам да съм също толкова тиха с тях. Понякога имам усещането, че дори да променя положението на клепачите си, липсата на болка ще изчезне. След като си оцелявал в буря, си много внимателен с движенията. Започнал си да стъпваш тихо, за да не те чуе някоя опасност. Не искаш много - само да не боли. Пускаш се във въртележката на всекидневието с леко присвито сърце да не вземе да те срещне по пътя някое лошо. Във въртележката не може без лошо, затова опъваш всички защитни платнища, така жестоко изтърбушени от предната вихрушка. Пазиш се, както знаеш, пък каквото дойде. Отдавна вече не си толкова наивен да вярваш в хората и в чудесата. Брулен си. Сърцето ти е кърпено. Още протича гной от време на време. И тогава – хоп, току се яви някоя тиха радост и повие уплахата. А ти замлъкваш... Да не развалиш момента, да не си иде твърде бързо. Да не си прекалено ентусиазиран, но и да си достатъчно на себе си, за да й се насладиш и да я събереш в чекмеджето със смисъл.

...

След като прибера Дóбър вкъщи, излизам за работа. Градът се е окопитил и се движи по-нахакано и по-ведро. Животът се разпуква като вишнево дърво рано напролет. А по клоните му все по-често виждам колибри. Кафенета, които пускат аромат на току-що смляно кафе, закусвални със запотени витрини от прясно изпечени кроасани, яркожълти трамваи, които маршируват като генерали начело на празничен парад, самолети с широки рамене, които приклякат към града, за да върнат някого отнякъде. Моментът след събуждането на града... толкова отдавна не му се бях радвала истински. И там някъде - на стълбите пред подлеза, един възрастен човек свири на акордеон френски шансони. Всеки ден само шансони. Толкова подхождат на надигащия се от кревата ден, че ако озаптя поетичността си, бих казала дори, че това си е истински кич.

До скоро имах хронична болка на тема Париж. Париж, до който не стигнахме заедно. Париж, до който тя го заведе. Париж, който трябваше да ни раздели, но беше обидно слаб и не успя. Париж, от където той ми донесе готварска книга, без изобщо да разбере колко горчи този Париж...

Париж дълго живя в мен и дълго ме мъчи. Толкова дълго, че изтръпвах при споменаването на всичко френско. Докато един ден не застанах край човека с акордеона и не чух Париж по нов начин. Като нещо, което никога не ми се е случвало и никога не е боляло. Като нещо, което предстои да изживея по най-лудокрасивия начин. Като нещо, което ще напълня с безобразно щастие. Безобразно! Не знам как, не беше обмислено, но ден след ден, песен след песен, там, на стълбите пред подлеза, превърнах Париж от спомен за болка в мечта за щастие. Сега всеки път, когато минавам край човека с акордеона, чувам акордите на една ненаписана, но щастлива мелодия. Това е тиха радост, обикновена – просто смешната мечта на минувач. И така започва всеки ден.




М.И.

Коментари

  1. Пишете страхотно! Най-странното е, че текстовете Ви когато бяхте на върха на щастливите емоции не ме докосваха грам. Тези, когато сте тъжна или в търсене на спокойствието, щастието, любовта, са някак живи, истински, трогващи...сигурна съм, че ще намерите/изградите Вашето щастливо кътче. То Ви чака някъде. Поздрави!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря от все сърце! Имайте своето тихо щастие, но и шумното също! В големи дози! На входа на подлеза, на върха на седмицата, но във Вас!

      Изтриване
  2. Ох, бе, Мила - обичам те! Ама как те обичам! <3

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. 24 ноември 2016 г. е твоят коментар. Аз го прочитам днес. И ми е още по-ценен! Обичам те! <3

      Изтриване

Публикуване на коментар