Утре може всичко да възкръсне


Великден. И тази година не постих, но пък тази година подложих душата си на основно прочистване. Оказа се такова блато там, че няма да ми стигнат нито великденските пости, нито топлите дни да проветря и подредя. Обаче съм започнала и няма връщане назад. Трудоемко е, болезнено, мъчно изхвърлям някои неща, но продължавам. Ще търся истината, нищо че вече не вярвам в нея. Ще търся чистотата, нищо че е крехка и се изплъзва лесно. Ще се отърва от болките, нищо че днес съм им благодарна. Ще ровя в грешките си и ще ги прощавам една след друга, нищо че някой ден ще ги допусна отново.

Прочистването, оказа се, е самотен процес. Като поста, като висенето на кръста, като колениченето пред него. Промяната, осъзнаването, изкачването – винаги сме сами в тях, дори ръката на ближния да е наоколо. Както сме сами в смъртта, както сме сами в раждането. До скоро все търсех да се хвана за нечия ръка в трудното. И бях разголила ненужно душата си. И бях допуснала през нея да минат непознати и такива, които не познаваха мен. Един я подритна, друг й се изсмя, трети я погали и отмина, но никой не успя да светне вътре в нея. Бях се подложила на открита дисекция и някои сръчно поровиха със скалпела. Не виня тези, дето размахваха ножа. Сама им дадох материал за дълбане и това се оказа чуден начин да опознаеш хората. Дай им възможност да ровят в теб и виж кой ще сложи бели ръкавици... А сега трябва да се закърпя сама. Без много мислене, без драма, без остри предмети и без обли надежди.

Живея на улица в центъра на София, която в момента се ремонтира основно. Първо направиха дълбоки дупки, за да подменят тръбите за вода, после запълниха дупките с някакъв временен материал и докараха огромни машини, с които прокопаха нови, още по-дълбоки изкопи на всички страни. Онзи ден разбиха целия тротоар и потънахме в кал и прахоляк. Минава се трудно по улицата и никой не си тръгва от нея с чисти обувки. Всеки ден чувам бесни коментари и ругатни, а повечето хора започнаха да я избягват. Стана мръсна, грозна, разбита и самотна улица. А аз седя в края й и гледам с възторг нейното разрушаване. Разрушаването й е величествено. То е единственият начин тази улица да се съгради наново, да порасне здрава, красива, пълнолюдна и горда.

Несъзнателно минах през същата разруха в себе си и днес седя в началото на своите разкопки без строителен план и без бригада, но с твърдата решимост да построя нещо здраво и добро. Защото не бяха само хората, които издълбаха раните по мен. Бях аз самата, която се подложих на колосално опустошение. Вярвайки на гласа на сърцето си, го последвах в пътешествие, от което нямаше как да си дойда същата. Тръгнах след любов, а се върнах на парчета. Сега цялата ремонтна работа трябва да свърша сама. Ще бъде кално, уморително, неприветливо, ще изглежда така, сякаш тази работа няма край. Но трябва да я свърша. Трябва да подредя всичко и да продължа по здрав и гладък асфалт. Ще оставя място и за кокичета по тротоара...

И макар че тази година не постих, мисля, че направих нещо по-добро за своята вяра. Започнах с прочистването вътре в мен. Започнах, като пуснах всякакви суеверия да си ходят. Не черните котки и счупените огледала – никога не съм вярвала в тях. Точно обратното – пуснах белите знаци и добрата интуиция. Прекалено дълго имах доверие в тях и им позволявах да ме водят. Дати, планети, случайности, сънища, знаци по пътя, звуци в тишината. Да, има ги и може би означават нещо, но аз съм твърде малка, за да знам какво предвещават. Продължавам да вярвам, че успоредно с нашия свят съществува и друг, невидим, но аз повече не искам да разчитам на сигналите му и да си въобразявам, че зная дори малко за него.

Не, не съм станала скептична, нито съм станала внимателна – колкото и да се променя, тези черти са извън строителния ми план. Просто насочих цялата си вяра към това, че животът е непредвидим и дори да иска понякога да ни каже нещо – със знак или случайност, това може да не е последната му дума. Започнах да виждам по-малко знаци, но започнах да срещам по-често Бог. Започнах да го срещам в дребните, в реалните неща: момиченце с небесен глас, писмо от нечия добра душа, очите на кучето ми, когато го оставям за няколко дни. То не знае, че няма да ме има, но очите му някак са разбрали. В очите му е Бог.

Бог е непонятната любов, пречистващата тъга, крехкото щастие. Бог е малък миг, който има силата да съгражда след огромна разруха. Бог е ръка, която обещава повече от всички думи. Бог е искра, стряха, жар. Бог е усещането за издигане, когато крачиш сред останки и пепел. Бог е очакването за зазоряване, когато земята е спряла да се върти по време на бездънна нощ. Бог е песен, която те преняса там, където никой не обещава, че ще стигнеш. Бог е филм, който те пронизва до дълбочина, която не си знаел, че е част от теб. Бог е пътуване. Не спирка, не цел, не превозно средство. Бог е пътуване и ако днес не виждам улица, по която да тръгна, утре може всичко да възкръсне.




М.И.


Коментари

  1. Бог е въображаем най-вече...

    ОтговорИзтриване
  2. Леле, това все едно е писано за мен и от мен! Аз съм тази, която...Благодаря, благодаря, благодаря!!!!

    ОтговорИзтриване
  3. Мила,страхотно пишеш...за всичко

    ОтговорИзтриване
  4. Не само носим едно и също име, но се чустваме по един и същи начин!
    Ще успеем и двете, в прочистването!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар