Тук съм посяла любов и тук ще я жъна

Фотография: Красимир Андонов за Eat Travel Loove  

Покрай честванията на 3 март отново изтече доволно количество патос. Докато пусках покрай ушите си речите на политиците, се замислих какво изпитва едно дете към България. Възпитава ли се патриотизмът, или се придобива. Или първо се възпитава, а след това се придобива в някаква по-осъзната форма. Нашето поколение беше възпитавано в патриотизъм, основан главно на миналото ни, на подвига на историческите ни личности и на абстрактната представа, че сме потомци на велик народ, разпростирал се някога на три морета. Бяхме учени, че родината е наша майка, Майка България. Всяко българче наизустяваше родолюбието през думите на Вазов, Славейков, Джагаров, Далчев. Всяко българче беше учено да произнася гордо: „син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.“ Сега този инструмент за възпитание ми изглежда архаичен. Историята и изкуствата формират идентичност, но не мисля, че са достатъчни, за да посеят отговорност и мотивация. А пък и от нашето детство до детството на нашите деца изтече много история, България се промени коренно, ние и децата – също. Видяхме как много българчета, учени да редят на висок глас думите на Вазов, след това порастваха и протягаха синовни ръце към своята Майка, за да потърсят нейната закрила, а ръцете майчини оставаха затворени и безразлични. Бедност, безработица, мутри, хаос, корупция, липса на перспектива, загуба на ценности – такъв дом предлагаше дълго Майката на своите деца. Затова те избягаха от тази майка и потърсиха мащехи. Дали са щастливи в ръцете на своите мащехи, не зная. Аз останах тук, но не заради тази майка, а въпреки нея. И щом останах, си обещах: „Няма да мрънкам!” Когато човек прави съзнателен избор, той поема отговорността за него. Ако не ми харесва нещо тук, мога или да го променя, или да се адаптирам. Но не и да се оплаквам.

Всъщност родината е абстрактно понятие. Какво е родината? Държавата? Историята? Корените? Територията? Езикът? Идентичността? Някои хора величаят миналото, но се срамуват от настоящето. Или пък обичат природата, но ненавиждат управниците. Зададох си този въпрос по начина, по който бих го задала на детето си: какво е това, заради което аз обичам България днес? Тя не е моя майка и няма да уча детето си, че е негова. България е мястото, на което сме родени и където живеем. Искам синът ми да познава историята й – и хубавото, и лошото от нея. Искам да познава големите й умове, смелите й сърца, достойните й хора и сам да избере на кого от тях да подражава. Искам да умее да вижда хубавото тук и да не се оплаква от лошото, а да има съвестта да го поправя или мъдростта да се адаптира към него. Искам, когато детето ми тръгне по света, да не изпитва срам от света, от който е тръгнало.

И не, не искам да втълпявам на сина си псевдопатриотизъм. Не харесвам кухите фрази, които през годините меняха партийната си принадлежност, но не и двуличието си. Всеки ден уча детето си, че думите не значат нищо, ако действията не ги потвърждават. Нека той познава поетите ни и техните чувства, но не искам да ги наизустява. Нека има свои чувства. Не заучени, не въображаеми. Любовта е вярност, грижа, жертва, безкористност, но всички те се задвижват по някакви реални причини. Искам синът ми да има своите реални причини да обича корените си и мястото, на което е роден. Не тези на Ботев и Вазов, не моите.

Моите причини да обичам живота тук може да не са вашите, може да не са и тези на детето ми, но те са реални причини, а не въздушно патриотарство. Те не са в дебелите книги по история, не са в музеите и в народното ни творчество. Моите причини да обичам да живея тук не са националните ни герои, Панагюрското съкровище, бистришките баби, Свещарската гробница. Още по-малко родолюбието ми минава през Стоичков, Гришо Димитров или слабостта на Сталоун към родината ми. Благодарна съм, че националната ми гордост може да бъде подплатена с основания, но любовта ми към тази страна е нещо различно. Тя не е музеен експонат, артефакт или нечие чуждо постижение. Любовта ми към България е много лична. Тя е равна на живота ми в България. На ежедневието ми, на надеждите ми, на възможностите, които мога да открия и да догоня тук.

Любовта ми към България е любов към моите хора, а те са топли, умни и весели, виждат най-първо светлата страна на живота и никога не казват „хубава работа, ама българска“. Моите хора пътуват, учат и имат мечти. Те не мрънкат и не чакат нищо наготово. Те работят здраво, те гласуват, те участват в обществения живот, те грижливо угасват огъня, когато сме в планината, и възпитават децата си в отговорно отношение към околния свят. С тях сме заедно и в доброто, и в лошото. Като едно голямо семейство. Да, тук е моето голямо семейство, затова обичам и аз да бъда тук.

Любовта ми към България е в лекотата, с която стигам от една величествена планина до друга. Тя е в топлината на нашето море и в коприната на пясъците ни, тя е в малките градчета с калдъръмени улички, сгушени във всички краища на страната, в уюта на черквите, в хладината на кладенците. Тя е във вкуса на домашното ни кисело мляко, на лютата нашенска ракия, на сладките ни домати, на сочните ни праскови. Тя е в смокиновата алея на Созопол, в обичните ръце на родопските баби, в квасения хляб и широките сърца на моите приятели в Еленския балкан. Тя е в езика, с който работя, с който създавам и с който обичам. Тя е в начина, по който се променя градът ми всеки ден. Току се пръкне някое кокетно магазинче за подправки или галерия с чудно хубави предмети, излезли изпод нечии талантливи български ръце. Любовта ми към България е в шанса да срещам толкова талантливи хора тук, толкова страст, толкова шареност. В шанса ми да работя това, което обичам, без да съм роб на някаква бездушна корпоративна машина. В шанса, дори да работя много, да имам време за всичките си шантави занимания, пътувания, промени. В шанса да бъда сред свои. Да, тук съм сред свои и това ми харесва.

Тук са спомените, които обичам. Тук са родителите, без които не мога. Тук са пътищата, по които съм летяла. Тук са и грешките, от които съм се учила. Тук съм създала дома си. Но преди всичко тук виждам бъдещето си. И да ви кажа, вярвам, че то ще е по-хубаво дори от миналото. Това не е кух оптимизъм, нито напомпан патриотизъм. Просто тук сърцето ми е пуснало корени и расте щастливо. Тук съм пораснала по всички възможни начини, тук съм градила, тук съм посяла любов. И тук ще я жъна.

Текстът е публикуван в сп. "Всичко за жената"




Коментари

  1. Ехааа, Мила, не си сама в тези си усещания, да знаеш ... А така хубаво си казала всичко, което мисля и усещам. Обичам толкова много нашата прекрасна страна. Не бих могла да живея другаде. Обожавам пътищата й, дните й, нощите й, хората, приятелите, родителите, родният ми град, любимите ми градове и селцата. Обичам спомените си на различни места. Благодаря ти отново. Благодаря и за тази изповед. Всяка седмица вече чакам "монолозите" на сърцето :)

    ОтговорИзтриване
  2. Пожелавам си тази свидна България да нося винаги в себе си. И аз не мога без нея, без топлинката от думите, без близките хора... Благодаря ти, Миленце, чувствам, че не съм сама в това. :)

    ОтговорИзтриване
  3. И аз се присъединявам към тези усещания.Много подходящо за празника!

    ОтговорИзтриване
  4. Както и при готвенето (рядко го правя без вино),така и тук - не се гордея с гробници, баби, Стоичков или розата, а с това, че се чувствам най-комфортно с езика, хората, средата, природата...макар и да живях много години в чужбина и на онова място също да ми е приятно и спокойно (защото познавам хората, средата, културата, езика...), ала не е същото. От детските спомени през всичките истории на бабите ми - тук ми е и се чувствам добре. И винаги ми е сложно да го кажа така просто, когато ме питат 'Защо се върна?'

    ОтговорИзтриване
  5. ...забравих май да кажа най-важното - и аз го усещам така. Не много го правят.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации