Няма алиби за безсилието



Имам си една тайна представа от малка - идеалистична идея за смъртта. Перфектният начин, по който бих искала да напусна. Аз съм мила 92-годишна баба, на която й е време да поеме към небесния безкрай. Заобиколена съм в дома си от внуци и правнуци – красиви и големи хора. До мен е 97-годишният ми дядо, който държи ръката ми и не позволява да се страхувам. И не позволява да умирам. Още малко, още само малко заедно. Не ме е страх. Той може да отложи смъртта. Той може всичко. Любовта му може повече дори. Със своята любов той е силата, която не се побира в тесния балтон на земното кълбо. Те са извън габаритите на очевидното и обяснимото. И правят дори смъртта да изглежда като скачане с бънджи, като спускане с ролеркостер.

Винаги търся в мъжете тази сила, защото вярвам в нея. Не я намирам за утопия и неведнъж съм имала усещането, че нечия грижа е способна да ме защити от всичко. Че се движа из алеите на живота си, увита в пашкул от любов, недосегаема за лошото.

През последните години обаче животът реши да ме предизвика интересно. Даде ми мъж, чиято любов, вярвам, има нечовешките сили да ме пази, но не ми даде позволение да бъда с него. И аз обикалям в несвяст из алеите наоколо, увита в пашкул от любов, а лошото ме унищожава отвътре.

Наскоро спрях по средата на една непрогледна тъмнилка и простенах, че повече не мога. Затропах с краче, че не е честно, че нямам сили за още. И тихичко заплаках. Тихото плачене е неутешимо. То не се пипа, не се залюлява, не се успокоява. С него плаче сърцето. А стигнат ли сълзите до сърцето, дълъг път са извървели. Как да ги спреш вече!

Макар да плачех тихичко, положих свирепи усилия да спра болката. Но болката е заседнала в мен. Като рибена кост в хранопровода. Като пеперуда във възел от лиани. Толкова дълго болката е вече в мен, че ние се срастнахме. Аз и болката. Болката и аз. В някои дни воюваме, загиваме в неравни битки и пак се раждаме. Напук една на друга. И няма кой да ни разтърве.

В други дни болката прави от мен свито и плахо момиче, недоверчиво към всяка малка радост. Задава се радост, а аз й се дръпвам: „Идваш, за да си тръгнеш бързо, нали? Даваш ми, за да има какво да ми отнемеш? Нехаеш, че след себе си оставяш пустото по-пусто...“

А има дни, в които болката ме гали приспивно, пее ми, че няма незаслужено щастие, а аз й отвръщам, че ако тя е пълната цена на мечтата ми, аз не искам преоценена мечта.

С болката имаме най-различни дни. В онзи ден имах чувството, че не мога да продължа повече с нея. Кого да повикам да ме отнеме от болката? Ей така, за една вечер, за една нощ. Да изпитам радост от следващото утро. Да поема следващите слънчеви лъчи, без да ги чупя в айсберг от тъга...

Каквото и да се случи с мен, протягам мисълта си първо към него. Няма ни хубаво, ни лошо, което да не искам да му споделя веднага. Така живея с чувството, че животът ни е един и че ние сме едно, колкото и невярно да е това. В онзи ден опипах светлината край себе си, за да се хвана за него. Да избягам на болката, скрита в необятната сила на човека, когото обичам. И там се докоснах до нещо неочаквано. Себе си.

...

Преди време гледах филм, в който героиня загуби внезапно съпруга си. Животът й заприлича на същия този ден с тъга за мен. Светът й не просто беше опустял, той беше заприличал на място, което няма нужда повече от нея. Тогава друг герой й каза: „Може още другия месец да срещнеш нова любов и да бъдеш щастлива. А може и да не срещнеш любовта никога повече и да отгледаш детето си сама. Не мога нищо да ти обещая. Но всичко е възможно, щом те има, щом още имаш утре. С теб не е свършено. С теб не е свършено, докато не свърши.“

Понякога забравяме, че не е свършено. Затъвайки в блатото на тъгата, чувстваме, че връщане назад няма, освен ако някой не ни спусне спасителна лодка. Ставаме удавници, които искат още живот, но са забравили накъде е брегът. И започваме да го търсим в нечии думи, които с мъдрост ще успокоят тътена от тъжното блато. В нечии съвети, които като указателни табели ще ни изведат от лабиринта на трудното. Търсим, но търсим вън от себе си – там, където ни се струва, че е светло и че витае силата. А когато не търсим силата в себе си, ние получаваме слабостта.

А слабостта, тя има способността да се възпроизвежда. Тя ражда нови поколения слабост и прави династии. Слабостта е наркотик за онези, които са свикнали да получават помощ отвън. Тя е алибито, което ги оставя в блатото и ги тика към дъното на живота без надежда. Как да живееш без надежда и да си силен, ще попита някой. Не знам. Но щом си жив, нямаш алиби за безсилието си.

Аз имам много мъжки баща. И понеже съм единствено дете, още от малка той гледаше на мен като на момче. Даваше ми да нося тежко, учеше ме да поемам отговорност. Научи ме на мъжеството да знам, че с всичко мога да се справя и сама. Преди няколко месеца катастрофирах, защото не си бях сменила гумите със зимни. Татко ми се поскара, беше ме предупреждавал за гумите многократно. А аз му казах, че имам такива проблеми, че тази катастрофа е нищо пред тях. Мислех, че ще се сепне, че ще спре да се сърди за гумите. Вместо това той ме сряза: „Хайде, без драми!“

Очаквах да ме разбере, очаквах и да ме утеши. Да ми даде съвет. По-късно обаче си дадох сметка, че получих нещо повече – получих напомняне за силата ми. Силата да знам, че ще се справя и с тези проблеми. Силата да вярвам, че нищо не е толкова страшно, докато ни има. Силата да променям сценария на драмите. Получих доверие като от мъж към мъж.

...

И въпреки че зная много за силата си, и въпреки че самата аз се имам за мъжко момиче, в онзи ден се дадох на болката. Тя ме затисна толкова здраво, че успя да убие цели пасажи от светлина в мен. Малко преди да загасне цялата светлина, се протегнах за помощ към него – към мъжа, когото обичам. И не че той не изпитва болка, той просто не се страхува от нея. До този ден не знаех обаче, че има болка, която може да го убие. И това е моята болка.

Протехнах ръка да му я покажа. „Ето, виж болката ми. Тя ме разкъсва и омаломощава любовта ми. Тя ме отдалечава от теб и погазва всичкото ни. Помогни ми, дръпни ме от нея. Само за малко, за една нощ. После пак...“ Аз, той и болката. Какво съм си мислила? Че той ще хване болката и ще я смачка като лист хартия в тъмното? Че мога да падна, без той да получи рана? Че мога да плача, без да удавя в сълзи сърцето му? Защо си мислех, че той ще ме спаси от болката, когато моята болка отеква в него като ято от болки? Видях това и дръпнах ръката си, а раните покрих с безмълвие. Не, не мога да се удавя, без да завлека и него в блатото. Не мога да плача, без да извикам неговите най-тежки сълзи. Не мога да бъда спасена, ако сама не спася красивото помежду ни.

Така открих нещо светло. Ами ако 92-годишната баба е тази, която може да задържи цялата си умираща вселена, за да може нейният 97-годишен дядо да подържи топлите й ръце още малко? Ако неговата любов е способна на чудеса, на какво ли е способна нейната? Нали тези двамата са едно? Нали живяха един живот? Как може единият да е жив, ако другият умира? А обратното? Мисля, че силните момчета заслужават силни момичета. И не трябва никой да спасява никого. Всеки ще спаси себе си, дори да е свършено с него, за да диша другият. Защото докато любовта е жива, няма алиби за безсилието.




М.И.

photo@pinterest

Коментари

  1. Уф...пак ме накара да пиша и трия. Няколко пъти. За болката не знам, индивидуално е , но знам причината поради която хората си търсим и намираме другарчета. Не е задължително да се спасяваме един друг, а просто да сме заедно. А това е достатъчна причина :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хубаво казано, Кайти! Благодаря ти, че отново намина :)

      Изтриване
  2. Много хубаво и истинско .И на мен ми се случи да преживея съвсем скоро болката - онази най-жестоката.И още си я преживявам - бавно и разтърсващо.Болката си е самотно занимание , трябва да преминеш през нейната клада сам.И сам да опиташ да градиш изгорената си душа отново по твоя си начин.И винаги да си напомняш ,че ще има някой заради когото си струва да го направиш.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар