Няма алиби за безсилието


Имам си една тайна и глуповата представа от малка. Когато си дете, храниш почти романтична представа за смъртта. У мен тази представа остана да живее в едно кьоше на съзнанието до ден днешен. Понякога се виждам като 92-годишна баба, заобиколена от внуци и правнуци, на която обаче й е време да поеме към небесния безкрай. До мен е 97-годишният ми дядо, който държи ръката ми и не позволява да се страхувам. И не позволява да умирам. Още малко, още много малко заедно... Той може да отложи смъртта. Той е толкова силен, а любовта му – толкова вълшебна, че дори смъртта ми е в неговите ръце. Не, не обожествявам човешко същество, обожествявам любовта. Дала съм й размери, които не се побират в тесния балтон на земното кълбо и мощ, която надхвърля всичко видимо и обяснимо. Така че когато дойде време за раздяла с тленното, тя да е силата, която може да отложи края.

Ясно виждах дядото и бабата, докато бях малка. Не мислех, че мечтая. Мислех, че вярвам. Животът ми на възрастен не е променил драстично представата. Мъжът, когото обичам, е силен като в детската ми картина. Той може всичко, стига силно да го пожелае. И въпреки това се питам трябва ли да се осланям на неговата сила, когато съм слаба. Трябва ли да очаквам помощ, когато се разклати земята под краката ми, или само аз зная къде да стъпя, за да не падна.

Наскоро спрях по средата на една непрогледна тъмнилка и простенах, че повече не мога. Затропах с краче, че не е честно, че нямам сили за още. И тихичко заплаках. Тихото плачене е неутешимо. То не се пипа, не се залюлява, не се успокоява. С него плаче сърцето. А стигнат ли сълзите до сърцето, значи дълъг път са извървели. Как да ги спреш?! Тихичко заплаках и никой не чу. И ми стана още по-мъчно. Кого да повикам да чуе болката? Положих нечовешки усилия да я спра, но тя е заседнала в мен. Като рибена кост в хранопровода. Като пеперуда във възел от лиани. Толкова дълго престоя в мен, че се срастнахме. Аз и болката. Болката и аз. В някои дни воюваме, умираме в неравни битки и пак се раждаме. Напук една на друга.
В други дни болката прави от мен свито и плахо момиче, недоверчиво към всяка малка радост. Задава се радост, а аз й се дръпвам: „Идваш, за да си тръгнеш бързо, нали? Даваш ми, за да има какво да ми отнемеш? Нехаеш, че след себе си оставяш пустото по-пусто...“
А има дни, в които болката ме гали приспивно, пее ми, че няма незаслужено щастие. А аз й отвръщам, че ако тя е пълната цена на мечтата ми, аз не искам преоценена мечта.

С болката имаме най-различни дни. В онзи ден имах чувството, че не мога да продължа повече с нея. Кого да повикам да ме отнеме от болката? Ей така, за една вечер, за една нощ. Да изпитам радост от следващото утро. Да поема следващите слънчеви лъчи, без да ги чупя в айсберг от болка...

Каквото и да се случи с мен, протягам мисълта си първо към него. Няма ни хубаво, ни лошо, което да не искам да му споделя веднага. Така живея с чувството, че животът ни е един, че ние сме едно, а аз такъв най го харесвам живота. Себе си – също. В онзи ден опипах светлината край себе си, за да се хвана за него. Да избягам на болката, скрита в необятната сила на човека, когото обичам.

Когато се чувстваме обичани, се чувстваме и пазени. Придаваме на любовта образа за властник, който твори необясними за земните закони чудеса. Виждаме в човека си герой, титан, свръхестествена сила, в обятията на която можем само да летим, но не и да падаме. Не, не казвам, че любовта е сляпа. Напротив – моят човек е това, което описвам. Казвам обаче, че ничия сила не може да ни изтегли от тъмното, ако самите ние не проявим волята да излезем оттам. Когато дойде ден-тъмница, най-лесно е да се предам. Да се предам на ритането с крак, на чувството, че съм несправедливо наказана, на удобното блато на тъгата. И ще плувам в него давеща се и разгромена, докато не пропадна в още по-гъста безизходица. Слабостта е наркотик за лишените от воля. Тя е алибито, което ги оставя в блатото и ги тика към дъното на живота без надежда. Как да живееш без надежда и да си силен, ще попита някой. Не знам. Но щом си жив, нямаш право на алиби за безсилието си.

Преди време гледах един сериал, в който героиня загуби внезапно съпруга си. Животът й заприлича силно на тъжния ми ден, който описах по-горе. Светът й не просто беше опустял, той беше заприличал на място, което няма нужда повече от нея. Тогава неин приятел й каза: „Може още другия месец да срещнеш нова любов и да бъдеш щастлива. А може и да не срещнеш любовта никога повече и да отгледаш детето си сама. Не мога нищо да ти обещая. Но всичко е възможно, щом те има, щом още имаш утре. С теб не е свършено. С теб не е свършено, докато не свърши.“

Понякога забравяме, че не е свършено. Затъвайки в блатото на тъгата, чувстваме, че връщане назад няма, освен ако някой не ни спусне спасителна сламка. Ставаме удавници, които искат още живот, но са забравили накъде е брегът. Винаги търсим брега далече от себе си. В нечии думи, които с мъдрост ще успокоят тътена от тъжното блато. В нечии съвети, които като указателни табели ще ни изведат от лабиринта на трудното. Търсим, но търсим навън – я при приятел, я при любим. Там, където ни се струва, че е светло и че витае Силата.

Слабостта има способността да се възпроизвежда. Тя ражда нови поколения слабост и ги събира в едно, за да ни затрупа и удави. Тя ни омотава в толкова жилави въжета, че бързо придобива пълния контрол над чувствата ни. Слабостта ни заразява с амнезия за собствената ни сила. А всъщност слабостта е най-доброто упражнение за силата. И дори някой да насочи сламчица към удавника, спасението е възможно, ако удавникът има волята да се хване за нея. А волята е вътре в нас, само и единствено там.

Аз имам много мъжки баща. И понеже съм единствено дете, мисля, че още като малка той понякога гледаше на мен като на момче. Даваше ми да нося тежко, учеше ме да поемам отговорност. Научи ме на мъжеството да знам, че с всичко мога да се справя и сама. Преди няколко месеца катастрофирах, защото не си бях сменила гумите със зимни. Татко ми се поскара, беше ме предупреждавал за гумите многократно. А аз му казах, че имам такива проблеми, че тази катастрофа е нищо пред тях. Мислех, че ще се сепне, че ще спре да се сърди за гумите, че ще каже нещо успокоително. Вместо това той ме сряза: „Хайде, без драми!“

Може би очаквах разбиране от него. Съвет. Или някаква друга сламка. По-късно обаче си дадох сметка, че получих нещо повече – получих сила. Силата да знам, че съм достатъчно силна за тези проблеми. Силата да вярвам, че нищо не е толкова страшно, докато ни има. Силата да променям сценария на драмите. Получих доверие като от мъж към мъж.

И въпреки че зная много за силата си, и въпреки че самата аз се имам за мъжко момиче, в онзи ден се дадох на болката. А тя силно приличаше на смърт. Натисна ме толкова здраво, че успя да убие цели пасажи от светлина в мен. Малко преди да загасне цялата светлина, аз се протегнах за помощ към него – към мъжа, когото обичам. Той е толкова силен не защото не изпитва болка. Той е толкова силен, защото не се страхува от нея. Знам го, усещам го. Не знаех обаче, че има болка, която може да го убие. И това е моята болка.

Протехнах ръка да му я покажа. „Ето, виж болката ми. Тя ме разкъсва и омаломощава любовта ми. Тя ме отдалечава от теб и погазва всичкото ни. Помогни ми, спаси ме от болката. Само за малко, за една нощ. После пак...“ Аз, той и болката. Какво съм си мислила?! Че той ще хване болката и ще я смачка като лист хартия в тъмното? Че мога да падна, без той да получи рана? Че мога да плача, без да удавя в сълзи сърцето му? Защо си мислех, че той ще ме спаси от болката, когато моята болка отеква в него като ято от болки? Видях това и дръпнах ръката си. Покрих раните си с безмълвие и полях неговите с няколко чисто нови сълзи. Не, не мога да се удавя, без да завлека и него в блатото. Не мога да плача, без да извикам неговите най-тежки сълзи. Не мога да бъда спасена, ако сама не издялам сламката и не му я подам със силата на любовта ни. Не за да ме издърпа на брега, а за да не позволим на болката да скъса красивото нещо помежду ни.

Знаете ли, в онзи тъжен ден открих нещо светло. Ами ако 92-годишната баба е тази, която може да задържи цялата си умираща вселена, за да може нейният 97-годишен дядо да подържи топлите й ръце още малко? Ако неговата любов е способна на чудеса, на какво ли е способна нейната? Нали тези двамата са едно? Нали живяха един живот? Как може единият да е жив, ако другият умира? А обратното? Мисля, че силните момчета заслужават силни момичета. И не трябва никой да спасява никого. Всеки ще спаси себе си, дори да е свършено с него, за да диша другият. Защото докато любовта е жива, няма алиби за безсилието.

Текстът е публикуван в бр. 362 на сп. "Всичко за жената"
photo@pinterest

Коментари

  1. Уф...пак ме накара да пиша и трия. Няколко пъти. За болката не знам, индивидуално е , но знам причината поради която хората си търсим и намираме другарчета. Не е задължително да се спасяваме един друг, а просто да сме заедно. А това е достатъчна причина :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хубаво казано, Кайти! Благодаря ти, че отново намина :)

      Изтриване
  2. Много хубаво и истинско .И на мен ми се случи да преживея съвсем скоро болката - онази най-жестоката.И още си я преживявам - бавно и разтърсващо.Болката си е самотно занимание , трябва да преминеш през нейната клада сам.И сам да опиташ да градиш изгорената си душа отново по твоя си начин.И винаги да си напомняш ,че ще има някой заради когото си струва да го направиш.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. А понякога този някой трябва да си ти самият :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации