Познавате ли летящите хора


"...единствените хора за мен са лудите. Онези, които са луди да живеят, да говорят, да бъдат спасени, онези, които копнеят за всичко. Онези, които никога не се прозяват и никога не казват нещо само колкото да запълнят мълчанието с баналност. Онези, които горят, горят, горят като приказно красиви жълти свещи, взривяващи се паяци на фона на нощното небе..."

Така пише Джак Керуак в „По пътя“... Ах, как харесвам тези думи! Как ме вдъхновяват да търся взривяващи се паяци по нощното небе! Да партнирам на танцуващи светулки по течението на прииждащите пролетни реки! Да пришивам елегантни букви по сянката на писателската си лудост...

Преди няколко вечери в София беше навалял сняг и градът изглеждаше като някаква гигантска въртележка в лунапарк – просветващи движения по тъмния асфалт, бясна гоненица с полите на вятъра, тук-там дяволита игра на светлосенки. Минавах по „Раковски“, за съжаление с кола. На едно кръстовище спрях да изчакам върволицата автомобили, за да се включа след тях. Но какво интересно може да има в ред уморени и изнервени автомобили - нищо. Затова отклоних поглед и го зареях в тъмното на малката улица встрани. Там я видях. Тя е от онези клошари, които срещам често в квартала. Обикновено седи в някое прашно кьоше, а до нея диша тежко старото й куче. Бездомници. Деца на студа. Пеперуди около кофите за боклук. Всичко, което за нас е ненужен остатък, за тях е подарък от съдбата. Нейните бели коси и неговата оръфана козина сякаш са сплъстени от един и същ зъл майстор на карикатурата. Макар да беше много тъмно и малко от минувачите да поглеждаха към тях, инстинктивно всеки ги заобикаляше възможно най-далеч по тротоара, завит в топлото си меко палто. Виждала съм я, но не помня някога да е просила. Обикновено говори нещо на себе си. Този път беше различно. Седеше на бордюра на един магазин, имаше слушалки на ушите си, беше затворила очи и старото й, просмукано с бездомност тяло танцуваше. Главата й беше опъната силно нагоре и устните се движеха изразително с думите на песента, която слушаше. С такава наслада движеше раменете и гърдите си, сякаш беше 17-годишно момиче със слушалки на плажа, което се галеше в слънчевите лъчи, в сладостта от младостта и свободата си, от целия предстоящ живот. Кучето до нея отново спеше, зъзнещо. Не можех да откъсна очи от пеещата клошарка. За съжаление трябваше да потегля, защото шофьорите зад мен ме замериха с истеричните си клаксони. Но взех картината на пеещата нощна пеперуда с мен като подарък от лунапарка. Ако някой изобщо я е погледнал, сигурно се е изплашил от слушалките и движенията на раменете, от извитата към небето глава и песента й в тъмното. Така наречените луди ни плашат, защото не са като нас. Защото са непредвидими. Защото изглежда, че не се съобразяват с друго освен с тъмни енергии, за които не знаем нищо.

В онази ледена нощ продължих да мисля за пеещата клошарка. Усетих, че малко й завиждам за свободата. Защото не 17-годишното момиче на плажа има такава свобода, а точно тя, лудата. 17-годишната се ограничава в моделите бански, които прикриват несъвършенствата й. Тя се ограничава в музиката, която е модерна сред връстниците й, както и в цялата глупава мода. Тя се ограничава в това да не излиза без грим и без прическа, без дезодорант и без телефон. Тя се ограничава в това никога да не показва друго, освен колко й е леко, колко е „позитивна“. Дори да пее под слънцето на глас, то е вероятно, за да впечатли някого. Някой точно толкова малко свободен, колкото нея. И колкото мен.

Но понякога и аз полудявам. При това имам цял набор от лудости. Имам лоши и добри. Лошата лудост идва, когато умът ми стане обиталище на дяволи. Лошата лудост изпробва вярата ми и поставя на изпитание любовта ми. Лошата лудост връзва крилете ми и ме прави човек, далечен на същността ми. Затова пък добрата лудост ме учи да бъда по-добра, по-силна, по-благодарна. Тя ми показва пътя до невъзможното. И колко е лесно да бъдеш блажен. Но както е в живота, понякога лошите и добрите лудости идват в едно. Мога да търпя нечии странности с години, да седя на ръба усмихната, па макар и изтръпнала от неудобното място, дори бунтуваща се срещу него, но мълчалива и търпелива, а в някой непредвещаващ с нищо промяната ден да си дръпна усмивката, да ритна стола и да скоча от ръба до смърт уморена. Както мога и да седя упоена от болка, едва жива от рани, изядена от липса на надежда, и да стана внезапно, да се отрека от огорчението, но и от стремежите, да изтупам счупените си допреди малко криле и да литна нова, смела, здрава към някое твърде обикновено дело като това да бъда щастлива. Лудостта ми обикновено се явява с внезапна промяна, която ме отскубва изпод безмълвната примиреност и ме отпраща в новосъздадени галактики, като чертае пътища там, където никой никога не е минавал. На лудостта ми й се живее и обикновеното, безимпулсно, едноцветно живеене никак не й е по вкуса. Не, на лудостта ми всъщност й се лети. Не зная много за другите, но все ми се струва, че нищо великанско и значимо не е възникнало от тромаво и безстрастно вървене. Летящите хора, те са най-красивите луди за мен. Те единствени могат да се издигат над света, защото само те нямат амбиция да го разбират. Тях няма да ги чуете да казват: „бутам я някак.“ Тях няма да ги видите да треперят ни над колата си, ни над харесването на околните. Тях няма да ги докоснете, защото никога не се задържат на едно място. Тях няма и да ги разберете, ако доволното съществуване е едничкото ви желание. Ако милеете само за своите хора, за своите домове и истории. Те ще ви изплашат до смърт, ако поне веднъж не сте изгаряли от страст. Ако не сте копнели за нещо толкова невъзможно като прераждането на камъка в морска вълна. Ако не сте обичали някого повече от живота. Да, от живота. Ако не сте били толкова големи, че да можете да прегърнете света, и толкова малки, че да умирате от нечия една дума само.

Ах, прекрасни луди летящи хора! Когато заживея твърде далече от вас, когато позабравя пляскането на невидимите ви криле, вървенето ми по земята заприличва на тромаво мъждене. А сърцето ми спира да излиза от вселенските забрани и прегради и престава да ме води накъдето пулсът му се ускорява. Спътници мои, луди, летящи, мечтаещи, диви пеперуди, не давайте на своята сестра да спира. Да роптае. Да не вярва. Да се обуздава. Да се примирява. Да се отегчава. Да не гори и да не се взривява. Нощното небе е твърде тясно за нашата лудост. Невидимите, достижими през луда страст хоризонти са нашата посока. Нищо по-близко. И нищо по-лесно. 


Текстът е публикуван в бр. 359 на сп. "Всичко за жената"
Илюстрация: Марк Шагал, „Над града“

Коментари

Публикуване на коментар

Популярни публикации