Познавате ли летящите хора


"...единствените хора за мен са лудите. Онези, които са луди да живеят, да говорят, да бъдат спасени, онези, които копнеят за всичко. Онези, които никога не се прозяват и никога не казват нещо само колкото да запълнят мълчанието с баналност. Онези, които горят, горят, горят като приказно красиви жълти свещи, взривяващи се паяци на фона на нощното небе..."

Така пише Джак Керуак в „По пътя“. Ах, как харесвам тези думи! Как ме вдъхновяват да търся взривяващи се паяци по нощното небе! Да партнирам на танцуващи светулки по течението на прииждащите пролетни реки! Да пришивам елегантни букви по сянката на писателската си лудост...

Преди няколко вечери в София беше навалял сняг и градът изглеждаше като гигантска въртележка в лунапарк – по мокрия асфалт просветваха забързани движения, отминаваха сенки, дяволито играеха в полите на вятъра, а хората се движеха като анимационни герои, съсредоточени сякаш в една обща спасителна цел – да изчезнат. Минавах по „Раковски“ с кола. На едно кръстовище спрях да изчакам върволицата автомобили, за да се включа след тях. Но какво интересно може да има в ред уморени и изнервени автомобили? Отклоних поглед към тъмното на малката улица встрани. Там я видях. Тя е от онези клошари, които срещам често в квартала. Обикновено седи в някое прашно кьоше, а до нея диша тежко старото й куче. Бездомници. Деца на студа. Пеперуди около кофите за боклук. Всичко, което за нас е ненужен остатък, за тях е подарък от съдбата. Нейните бели коси и неговата оръфана козина сякаш са сплъстени от един и същ зъл майстор на карикатурата. Макар да беше много тъмно и малко от минувачите да поглеждаха към тях, инстинктивно всеки ги заобикаляше възможно най-далеч по тротоара, завит в топлото си, меко палто. Виждала съм я, но не помня някога да е просила. Обикновено говори нещо на себе си. Този път седеше на бордюра на един магазин, имаше слушалки на ушите си, беше затворила очи и старото й, просмукано с бездомност тяло танцуваше. Главата й беше опъната силно нагоре и устните се движеха изразително с думите на песента, която слушаше. С такава наслада движеше раменете и гърдите си, сякаш беше 17-годишно момиче със слушалки на плажа, което се галеше в слънчевите лъчи, в сладостта от младостта и свободата си, от целия предстоящ живот. Кучето до нея отново спеше, зъзнещо. Не можех да откъсна очи от пеещата клошарка. За съжаление трябваше да потегля, защото шофьорите зад мен ме замериха с истеричните си клаксони. Но взех картината на пеещата нощна пеперуда с мен като подарък от лунапарка. Ако някой изобщо я е погледнал, сигурно се е изплашил от смахнатите движения на раменете й, от неестествено огънатата към небето глава, от песента й в тъмното. Така наречените луди ни плашат, защото не са като нас. Защото са непредвидими. Защото изглежда, че не се съобразяват с друго освен с някакви собствени енергии, за които ние не знаем нищо.

В онази ледена нощ продължих да мисля за пеещата клошарка. За това, че малко й завиждам за свободата. Защото дори 17-годишното момиче на плажа няма нейната свобода. То не може да запее на улицата, не може да затанцува насред задръстването със сплетени коси и поглед в необозримото. То дори на плажа се ограничава само в моделите бански, които прикриват несъвършенствата му. В музиката, която е модерна сред връстниците му, както и в цялата глупава мода. То е затворено в необходимостта да не показва друго, освен колко му е леко, дори когато се почувства само и бездомно. И хубавото младо момиче, и всяко друго момиче, всички ние сме затворници на тревогата какво мислят другите. И ако някой каже, че преувеличавам, нека мине по „Раковска“ със слушалки на ушите, да си пусне парчето, което го кара да пее под душа или да избухва в диви танци в кухнята, и да запее сред тълпата. Едва ли...

Макар аз също да не пея със затворени очи в центъра на града, понякога имам своите странности. Понякога са тихи и добри лудости, друг път – шумни и лоши. Лошата лудост идва, когато умът ми стане обиталище на дяволи. Тя изпробва вярата ми и поставя на изпитание любовта ми. Тя ме кара да говоря неща, които не искам, да ранявам хора, които обичам, и да отварям рани там, където съм засяла кокичета. Лошата лудост връзва крилете ми и ме прави човек, далечен на същността ми. А пък добрата лудост ме развеселява. Тя връща младостта ми, цялата. Тя ме спасява от протяжната проза. Вади ме от рамките, в които съм пропаднала. От ограничителните линии, с които другите са разграфили света ни заради своя опит, своите възможности и потенциала си да се осмеляват. Добрата лудост ми отваря чисто нови небета. И ме пуска да летя в тях, дръзка и новородена. Добрата лудост ме среща с други летящи хора.

Добрата лудост, вярвам, ме прави по-добър човек. Тя ми отива. В нея се чувствам вкъщи, там съм защитена. На лудостта ми й се живее и обикновеното, безимпулсно, едноцветно тътрене по земната повърхност никак не й е по вкуса. Може би защото нищо великанско не е възникнало от тромаво и безстрастно вървене. Не очаквам да свърша великански дела, но и не искам да приспивам сърцето си, когато може да пее. Лудостта ми дава усещането, че няма нищо лошо в това да запея сред непознати. Да обичам когото сърцето ми е избрало. Да бъда наивна, да бъда невнимателна, да бъда океан от любов. Лудостта ми дава усещането, че летя. Че съм част от ято бездомници, които кротко заобикалят еснафските критерии за нормалност и се отправят към хоризонти, където единственият критерий е будното сърце. Летящите хора, те са най-красивите луди за мен. Те може да ви изплашат до смърт, ако поне веднъж не сте изгаряли от страст. Ако не сте копнели за нещо толкова невъзможно като прераждането на камъка в морска вълна. Ако не сте обичали някого повече от живота. Да, от живота. Ако не сте били толкова големи, че да можете да прегърнете света, и толкова малки, че да умирате от нечия една дума само.

Ах, прекрасни луди летящи хора! Когато заживея твърде далече от вас, когато позабравя пляскането на невидимите ви криле, вървенето ми по земята заприличва на тромаво мъждене. А сърцето ми престава да ме води накъдето пулсът му се ускорява и се свива по калъпа на убийствената обикновеност. Спътници мои, луди, летящи, мечтаещи, диви пеперуди, не давайте на своята сестра да спира. Да роптае. Да не вярва. Да се обуздава. Да се примирява. Да се отегчава. Да не гори и да не се взривява. Нощното небе е твърде тясно за нашата лудост. Невидимите, достижими през неразумни търсения хоризонти са нашата посока. Нищо по-близко. И нищо по-лесно.




М.И.




Илюстрация: Марк Шагал, „Над града“

Коментари

Публикуване на коментар