Една снимка край елхата



Децата обичат да живеят по график. Да стават, да лягат, да играят и да се хранят по едно и също време всеки ден. Да настъпи промяна в този режим означава да настъпи хаос и безверие. За децата е важна сигурността, че утре ще е точно същото като днес. И ако има нещо, което да ми липсва от детството, това е именно чувството за сигурност. Нямам идея защо тогава съм искала да бъда голяма – какво съм очаквала да ми се случи, което да е по-хубаво от един обикновен ден на дете? Е, случиха ми се красиви неща в живота на голяма и въпреки това бих искала да можех да съм дете още малко.

Защо да растем, щом всичко, което ни отдалечава от детството, ни доближава до отговорности, досада, бръчки, раздели с мечти и с години? Децата ги обичат всички, а възрастните трябва да минават пред адове, за да ги обича един? Децата никога не остават самички, а когато пораснат, така често остават сами със самотата. Защо да растем, щом, докато сме малки, за ненаученото получаваме слаба оценка, а когато пораснем, всяко ненаучено бие право в сърцето? Защо да растем, щом, докато сме малки, 1 плюс 1 е 2, а когато пораснем, това никога не е сигурно? Защо да растем, щом, когато сме малки, се страхуваме от несъществуващи чудовища в тъмното, а когато пораснем, е много по-страшно, че в тъмното няма никой? Защо да растем, щом при падане в детството се вдигаме с малко сълзи, а когато пораснем, спираме да плачем, защото това отдавна не ни вдига на крака. Защо да растем, щом за децата всичко е гарантирано: топлата вечеря, силната прегръдка, първо училище, после университет, а когато минем университета, започваме да се чудим какво ще има в утрешния ден. И той е толкова страшен, защото за първи път зависи само от нас. От нас зависи и топлата вечеря, и това да има кого да прегърнем, за кого да се грижим, кого да чакаме пред училище, колко още да пораснем, дали да плачем при падане или да се изтупваме бързо и да вярваме, че зад следващия ъгъл е по-равно. Всичко зависи от нас, а мандатът на цялата тази отговорност е един и само привидно е дълъг. 


Често изпитвам носталгия по детството и обичам, когато отида в дома на родителите ми, да се почувствам малка отново. Това дава сигурност, каквато липсва в целия останал свят. Чашите във витрината са със същата подредба, която помня от години. Прахът за пране се е сменял много пъти, но гардеробите имат същия аромат на чистота, детска, непроменена чистота. Покривките, приборите, начинът, по който ухаят библиотеката, мушкатата и пълнените чушки - всичко там носи спокойствие. Поемам спокойствието от тази непроменливост в бащиния дом като глътка въздух, като миг-завръщане към безвремието. Само миг... Утре отново ще съм в живота, в който тази сигурност ще е непосилен лукс, а всяко следващо утре ще е твърде далечно, за да се предвиди. Промените уморяват. Уморява да се страхуваш от тях и да знаеш, че стабилността е само полъх от полата на мама. Страх от промените – това донесе зрелостта. Страх, който носи белезите на всички болки, които са гравирали душата ти, докато ти и тя сте растяли.

Днес фейсбук ми върна снимка-спомен от преди 8 години – аз и синът ми пред една гигантска коледна елха. Загледах се в снимката с умиление – малкото ми момченце облегнато на мен, хванало ме за ръка и двамата изглеждаме толкова, ама толкова щастливи. Днес той е тийнейджър и рядко дори неговото щастие изглежда безбрежно. Отдавна не съм виждала по лицето му изписан по детски сърдечен възторг. Около коледната елха очичките му светват, само когато открият там някой „як подарък“.
Но повече от него съм се променила аз. Същата коса, същия грим, същите килограми, същите дрехи дори, но моето аз от пред 8 години днес е трудноразпознаваемо за мен...

Скоро след като тази снимка беше направена, животът ми се промени. В него влезе човек – стъпи само като шепот, а после вмъкна и няколко чувала сълзи под завивките ми. Още не се познавахме, когато един ден той плахо погали устните ми и се извини, че трябва да си тръгне. Трябваше и той наистина си тръгна. Но някъде над нас посоките на всички ветрове се бяха обърнали и вече нищо не зависеше от двама ни. Ние бяхме просто две пера от птици, отлетели надалеч, които се мятаха бездомни насред придошлите бури. В някои дни изгряваше оранжево слънце, капчиците от борба по нас изсъхваха и ние летяхме, безгрижни, откриващи като за първи път зеленото на цялата планета. Но в други дни всичко свършваше. И свършваше. И цялото сиво на тази и другите галактики се събираше в едно и ни разделяше. И ни давеше във вина и безпомощност.
Случиха се много неща за тези осем години. Някои от тях пъхнах в своите текстове, други той рамкира в своите филми. Но много малко от това, което бяхме в началото, успяхме да задържим след края.

Тази история беше моето същинско порастване. Тя ме заведе високо в усещането за себе си, за хората, за причините, за чувствата. Тя разрови през рани и въпроси пластове от мен, добре прикривани от невинността на моята неопитност. Тя ме срещна с осъзнатост, която не идва нито с книгите, нито с годините, а при много хора не идва никога. Формулира ми критерий за любов и за това на какво съм способна, когато наистина обичам. Даде ми ресто от грешките ми – направени до една от любов, изстрадани до обезумяване. Тази история създаде жената от снимката, която ще направя днес. Тя няма толкова светло в усмивката си, тя не може да скрие трептящата си несигурност, тя се съмнява, пречупена е от разочарования, смълчана е, пази се от всекиго... но тя е истинска. Тя е вече родена. Защото жената от снимката преди 8 години беше хубава, спокойна и щастлива, но още нищо не знаеше за себе си, за другите и за света ни. Още нищо не знаеше за болката. Тя не беше дете, дори не беше бебе. Тя беше неродена жена.

Онази любов ми даде моменти, по-хубави дори от обикновените дни в детството. Много по-хубави, много по-волни. Но тя също ме раздели окончателно с него. И с усещането за сигурност, че утре ще е същото като днес. Нещо повече, вече знам, че утре ще имам повече отговорности, повече бръчки, повече падания и повече сълзи. За осем години обаче научих кое от тези неща наистина има значение. Това са шепа снимки с най-милите ти, няколко минути взиране в промяната и тихото, по детски чисто: „Благодаря за всичко!“.



М.И.



Коментари

  1. 1+1=1
    2-1=0

    "Няма прародителски портрети,
    ни фамилна книга в моя род..."

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Тези изчисления са единствените сигурни май :)
      Благодаря, че ми припомни Багряна!

      Изтриване
  2. Мила, къде изгубих по пътя си твоето местенце... Или може би отново го преоткривам? Благодаря ти, че те има!
    Честичко ми разказваш за мен самата, честичко се откривам в думите ти и честичко извикваш толкова споделени сълзи... Бъди здрава!
    И вече определено няма да те загубя. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз благодаря, скъпа Гергана! За всяка думичка и за всяко споделено и открито заедно! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар