Не забравяй да говориш на щастието



Чували ли сте, че едва 10% от щастието ни се дължат на обстоятелствата в нашия живот? Открих статистиката в търсене на щастието тази седмица. Гените ни осигурявали 50%. Познайте кой трябва да се потруди, за да светнат онези най-трудни 40%...
Казано е какво ли не за щастието. Миналата година самата аз написах, че трябва да умеем да се справяме и без него. Оттогава то ме наобикаля, отдава ми се 100%, а после бързо си взима цифрите и процентите и ме оставя с нулите да се уча да създавам зависимите само от мен 40% щастие. Някъде между сложните изчисления на щастието открих, че няма защо да го чакам. Трябва да се науча да го създавам.

Докато мислех върху това как се прави щастие, Радост -  чудна моя приятелка с неслучайно име, ми написа така: „Не бива да пускаш да си отива твоето голямо Синьо! И не бива да му даваш ключа за другоцветието на зениците ти! Зная, че Голямото синьо е вселена. С твоето име. И дом на всички сезони... Толкова ми се иска щастието да върви до теб! Не забравяй да му говориш понякога, да го обгрижваш - то обича това и се натъжава много, ако не го забелязваме - затова понякога изглежда, като да се е скрило.“

Да му говоря, да го обгрижвам... Напоследък се учех главно как да не забелязвам липсата му. Ако Радост е права и то се скрило, а аз съм твърде потънала в другоцветието на тъгите си, може би бих могла да го повикам?

...

Хей, Щастие, здрасти!

Ти нали не се обиди, когато написах, че хората трябва да сме добре и без теб? Написах го и ти се фръцна. Сигурно съм го заслужила. Или просто е дошло време да порасна и да започна да те откривам на места, различни от местата, в които се крие щастието за едно малко момиче. Във форми, различни от тези, с които те познавах досега. Колко лесно беше да те открия, когато бях дете! Някой да свирне под балкона ни и да чуя как тупка топка по горещия асфалт беше достатъчно, за да скоча на рамката на колелото ти и да потеглим заедно към един безметежен следобед. Цялото детство беше един безметежен следобед. Е, понякога идваше и утрото, любимото ми време от деня. Всеки път утрото идваше с нетърпение, изпратено от теб. Нетърпение за всички малки и големи моменти, които предстояха в този ден. Защото ти, щастие, беше във всеки от тях. Ти беше полепнало по черницата в двора, по която се катерехме с другите деца. Ти се стичаше от сламката на лимонадата, която баба ми купуваше от пазара. Ти мяташе училищната ми чанта високо във въздуха, когато имахме „свободен“. Понякога си мисля, че е толкова лесно да си щастлив, когато си дете, защото само тогава искаш малко, но очакваш всичко. Защото само тогава всичко предстои.
После ставаш голям и започваш да искаш всичко, но да очакваш малко. И постоянно те е страх какво ли предстои...

Ами да, порастваме и те търсим във все по-сложни форми. И очакваме от теб все по-лесни проявления. Докато самите ние сме все по-малко ентусиазирани да те следваме. И когато ни свирнат под балкона, в повечето случаи дори не се показваме.

Когато пораснах, разбрах, че все още е лесно да скоча на рамката на колелото ти, но вече съм по-предпазлива, защото знам, че колелото може да се изкачва, но после задължително слиза надолу. Изобщо, когато пораснах, започнах по-често да се катеря по дебелите клони на предпазливостта и все по-рядко да се впускам в безметежни маршрути с теб.

Сега съм още-голяма от тогава, когато казвам, че съм била пораснала, и ми липсваш. Липсваш ми във формата на лекотата, с която те откривах във всичко. Липсваш ми във формата на безразсъдството, с което те ловях из купища среднощни истории и летни безумства. Зрението отслабва с годините и ние слагаме очила. Как обаче да си помогнем да виждаме теб, когато зрението ни за щастие също отслабне?

А ти си тук, просто си в различни форми и вече с коренно различни размери. Лесно е да те забележи човек, когато приемеш формата на фойерверк. Когато е шумно, празнично и върху нас летят гигантски късове извънредна надежда. Тогава няма нужда да те търсим, ти си целият свят. Друг път обаче небето е пусто, надеждата – спомен, а ударите на сърцето ми се разбиват в страховита тишина. Тогава забравям за теб. Забравям, че понякога и двамата си почиваме от възторга. Бъркам възторга с теб, а той може да трае само няколко мига и после си тръгва. Не е задължително обаче да си тръгне заедно с теб. Ти можеш да бъдеш и тихо, и едва доловимо, и съвсем банално, и летливо като въздишка, и неразбрано като чудо. Ти оставаш и след възторга. Вината е моя, че не те виждам.

Не те виждам, когато посрещам изгрева сама, а ти си там. Виждам само празнотата и чувам само разговора за тъга между мен и слънцето. А ти си слънцето. Ти си мокрият пясък под краката ми, косата ми, която ухае на сол и смокини. Детето, на което трябва да покажа всичко това и да го науча да му се наслаждава. Не те виждам, когато заспивам с незагърнат копнеж, а ти си там. Виждам само тихата, несподелена тъмнина, а ти си мекотата на звездното небе, светулките на двора, босите крака под хладните завивки. Не те виждам, когато сипвам вино само в една чаша, а ти си там. Виждам единствено самотата на моята чаша, а ти си звукът от отварянето на бутилката, ти си вкусът на сочното грозде, ти си лятото, запечатано върху него.

Щастие, Радост казва, че се натъжаваш, когато не те забелязваме. Нищо чудно, че бягаш понякога. И аз бягам от себе си, когато спра да си вярвам достатъчно. А може да останем тук и да се наглеждаме един друг. Та ти си в мен и аз имам най-малко 40% от контролния пакет акции! Ето, днес ще те поканя на чаша вино у дома. А на самотата ще откажа. Тя достатъчно дълго разливаше горчилка в мерлото ми. Отварям бутилката, вкусвам те на върха на корковата тапа, наливам те в едничка чаша само и те отпивам. Не е лимонада със сламка, но нещо друго е все още същото. Все още у мен е очакването за онова утро, в което ще ми свирнат под прозореца и без значение от годината, сезона или генетиката аз отново ще скоча върху рамката на най-безгрижното колело. Защото в детството ти ме научи, че има ли следващо утро, всичко предстои.




М.И.

Коментари

  1. много често щастието е в споделянето на една усмивка с непознат,с добра дума с човека насреща,в прегръдката на едно коте или куче,в чашата вино изпита със странника ,в топлото присъствие на близките хора,в страхливия подскок на врабчето,в споделеността между нас и между нас и вселената

    ОтговорИзтриване
  2. "A и аз съм твърде обикновена, за да мога да те виждам винаги..." Mила, ако критерият за мнооого добър автор е, прочитайки го, да си кажеш - това са моите мисли, облечени в най-подходящите думи - та, ако това е критерият, ти си мнооого добра :)
    Лора

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Скъпа Лора, не зная нищо за този критерий, но да, силно искам да срещам с думи мислите на хората. Благодаря, че облече думите ми в смисъл :)

      Изтриване
  3. Сълзи запариха по очите ми. Трябва и аз да си поговоря с щастието....
    Благодаря ти!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Щастието ли? Ами или то все още мълчи или аз не мога правилно да го чуя. Прекалената ми емоционалност заглушава всичко! :)

      Изтриване
  4. Статията ти е прекрасна! Ако ти е интересно-надникни и в моя блог-janipetrova.blogspot.com. Там имам един пост за "Щастието, което държим в ръцете си" и може да ти хареса. Иначе, според мен Щастието наистина всички си го държим в ръцете, но не поглеждаме към тях да си го видим. Не го усещаме, някак си, защото все се сравняваме, преследваме единствено материални цели и очакваме да се събудим духовно за него, като прочетем в някоя евтина книга.
    А като прочетох, че приятелката ти се казва Радост и се сетих за един случай от преди сто години. Едната ми баба, Бог да я прости, имаше съквартирантки вкъщи. Едната се казваше Радост и една вечер си беше забравила ключовете от входната врата. Баба ми искаше да и ги хвърли от балкона, но нея виждаше долу в тъмното и започна да вика " Радост, Радост..". Някой явно беше отворил на момичето и баба ми извика още два-три пъти " Радост. После дълго се смяхме, защото баба ми обясняваше, че сигурно някой я е помислил за луда, ако я е чул да вика в тъмното " Радост";););)....За мен щастието е семейството,здравето и такива моменти, за които се сещаш след време с усмивка:) Всичкото щастие се генерира преди всичко от любовта! Първо към себе си, а оттам и към близките си.Винаги съм го знаела! А някои хора печелят много от това да продават щастието на другите....

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар