Когато външната врата се отвори



Още една година завива зад ъгъла и повече няма да се видим освен по някоя и друга снимка и някоя и друга бръчка. Пясъкът в долната част на часовника се трупа... Ден след ден минават, струва ти се, че нищо не се случва, нищо не се променя. А когато се обърнеш назад, всъщност нищо не е същото. Казвам го с надежда, не с носталгия. Гледам снимката си от една вечеря през януари. Говорехме с приятели за това, че може би е дошло време да напиша книга. Не помня, но като че някой дори вдигна наздравица за бъдещите творчески планове. Бях забравила за тази вечер. Сега, в края на годината, мечтата да имам книга още я има, но пред нея по-голяма е мечтата ми друг да има книга – някой, когото през тази година обикнах повече от миналогодишните си желания. Не зная колко стъпки съм извървяла, за да порасне мечтата ми толкова, как сме се озовали и двете така променени в края на годината, но това е мъничък хепиенд за нас. Промяната именно. По-високата цел, зачената в любов, копнежът за още по-далечно пътешествие. В нея вярвам, а не в някакъв хепиенд. И изобщо не разбирам защо се взираме в „енд“-а!
Краят на едно и началото на друго не ги дели и секунда. След последната секунда веднага е първата и трябва да започнеш наново. Колко щастие може да побереш между тях? Краят е фойерверк, който може да бъде много впечатляващ, но след миг огънят, разграфил небето, е само димна следа. Трябва да продължиш в тъмното или да намериш нова светлина, която да сочи пътя напред.

Когато бях малка и в края на филма момичето и момчето се събираха, а на екрана се изписваше Happy end, се чувствах излъгана. Сякаш са ми дали сладолед, ама са ми го дръпнали, преди да стигна до фунийката, която така или иначе обичам повече от самия сладолед. Често питах баба: „Защо никога не дават как живеят героите след това? Защо показват само проблемите им, а когато се стигне до хубавата част, филмът свършва?” На баба й беше омръзнало да ми дава прилични отговори и веднъж каза: „Защото след хепиенда започват други проблеми, а тях ще гледаме в следващия филм.”

Толкова за щастието, мисля. Ако го чакаш, недей. Ако го искаш, действай! То може да е сега, днес, веднага, а не в края. Ако дебнеш някаква финална сцена, за да го изпиташ, може да си сигурен, че ще трае кратко. Защото финалните надписи изтичат, актьорите взимат оскарите си, но ако утре не се борят за нова роля, няма да има следващ филм, нито следващи награди, а хепиендът ще е само спомен във вид на студена статуетка върху камината.

Няколко пъти съм чувала самодоволни калкулации на тема щастлив край и житейски триумф. Когато родих сина си, в болницата до мен лежеше майката на друго новородено момченце. Тя каза така: „Имам дъщеря, сега имам и син, с мъжа ми се разбираме и той има работа. Мисля, че изпълних мисията си в този живот.” Не само че беше страшно това, което тя каза, ами и тъжно някак. Като че бяха думи на някой в края на живота му, а не в началото. Да станеш родител не е ли началото на най-великата задача, която ти се праща да изпълниш? Това е начало и идва с въпроси, защото никъде не дават дипломи за завършено родителско образование. Дори да си станал родител след множество препятствия, хепиендът ти трае точно миг – онзи миг, в който се къса пъпната връв между здравото ти бебе и теб. А новото, което настъпва, е гигантско и пълно с начала. Мисията ти тепърва предстои.

Да бъдеш нечия жена и да финишираш при върховната цел „ние се разбираме”... каква тъга! А каква трябва да е върховната цел, ще ме хапнат циниците. Аз знам своята, вашата не знам. Преди години в един форум жени обсъждаха колко дълго след началото на брака си са били влюбени в своите съпрузи. Там прочетох думите на една от тях, която не познавам, но никога няма да забравя: „С мъжа ми сме женени от 25 години, имаме две вече пораснали деца, понякога се караме, понякога не се докосваме с дни. Но няма ден, в който да чуя, че той отключва външната врата, и сърцето ми да не се преобърне като в началото.” Толкова за любовта. Толкова за хепиенда й – просто няма такъв. Краят не се вписва, ако искаш щастлива история. Всеки ден е начало в любовта. Ново преобръщане на сърцето, нова битка за другото сърце. За да не замлъкне сърцебиенето, за да не угасне в глухо разбирателство и разлагащ комфорт. Всеки ден е нов шанс да тренираш сърцето си да не се унася в мнимото удобство на навика, да не пропада в изкушаващия ритъм на безразличието. Искаш ли щастлива любов, никога, ама никога тези думи не може да са твоите: „Край, готово! Постигнах го!“ Единственият щастлив край в любовта е липсата на край, неспирното търсене на нови пътища, по които двама да се променят заедно, да растат в даването, в разбирането, във взаимността. Щасливият край е на върха на всеки лупинг, който сърцето прави, когато външната врата се отвори.




М.И.

Коментари

  1. ЧНГ мила Мила ! Пожелания няма да ти пиша, ще звучат плоско, пък и вече съм ти пожелала моето единствено към теб. И чакам да ти се сбъдне :)
    Стана ми интересно - аз това усещане и този въпрос с края на филма ги имах едно към едно като твоите :)) deja vu отвсякъде.
    Колкото до щастието - за мен то е непрекъснатото търсене. На какво точно ще си го запазя, аз съм по-срамежлива :)) но докато търся съм щастлива и не спирам с търсенето :)

    ОтговорИзтриване
  2. Честита да е твоята Нова година!
    От сърце си пожелавам да чета някоя твоя книга скоро!
    А на теб желая здраве и много вдъхновения! Много нови срещи, стари, верни приятелства, бурни страсти, разтърсващи емоции, много усмивки и обич!

    ОтговорИзтриване
  3. "Един-единствен – не завинаги, много по-дълго! " - ето това са думите, с които искам да ти благодаря, това изпитвам към човека до мен, моето Всичко. :)
    Честита Нова година, Мила! Нека е изпълнена със здраве, със смисъл, с обич и заивнаги - завинаги във всичко! :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар