Пожелай си чудо, ако можеш


Седя и мисля дълго за текста, който трябва да напиша. Коледен брой, чудеса и звънчета. Добре, обичам такива неща. Думите се пързалят сами. Момиченцето в мен само ги записва, докато в мислите си е увито в родопско одеяло и гледа „Милион и едно желания” през 1988 година. Леле, колко архаична цифра! Уж е далече, а от кухнята като че в момента се носят аромати на питка, ошав и сармички. Малки вечности от детството – който не ги е имал, не знам какво има, когато порасне.  

Помня Коледа с топлината, която излъчва целият добър свят. Помня детската Коледа. Едва помня дядо си, но помня как ме води за ръчичка по булевард „Витоша”. Минават трамваи, а най-голямата радост е да откривам лицата на хората през дупките, които дъхът им е направил в запотеното на прозорците. Пада голям смях, особено ако не се вижда цялото лице. „Я гледай, дядо, там се возят само една буза и един нос!” А дядо ме повдига, за да видя трамвайчето от високо. После си избираме елхичка, а нетърпеливата внучка си сваля шапката и ръкавичките и започва да украсява едно борче, докато дядо се рови за друго. Помня, че всичко по това време на годината беше извънредна радост. Онзи ден по същия този булевард, обаче прясно ремонтиран, без клатушкащ се трамвай, но с лъскави магазини, гигантски книжарници, новички пейки и десетки лампички майка водеше за ръка детенце и сумтеше: „Егати селските гирлянди! И тези тъпи пейки кой малоумник ги избра? Всичкото ни е такова, ама като ни е селска държавата, кво искаш. Хората по света кви елхи имат...” Детенцето май още не разбираше за какво му говорят, но не вярвам да запомни детската си Коледа, каквато аз съм я запомнила. Не виня майката, годината е 2013, държавата е лумнала от противоречия, на хората се налага да се променят не защото остаряват, а защото остарява бързо всичко около тях. Остарява и омръзва. Нямам болна носталгия по онези години освен по детството. Когато това детенце порасне, светът може да е още по-странен за обитаване и то да си спомня с умиление, че въобще е имало държава в неговото детство. Макар че сигурно майка му би поспорила с мен.

А коледните хубости не са само за децата. Не са и само за хората по света. Не мога да меря радостта от празника с възрастта си, с височината на елхата или количеството гирлянди по улиците. Помня моята Коледа с клончета от дрян и суровачки с пуканки и вълна, тройни фишове за тотото, дълго трошене на орехи, баклава на ромбове, наливно вино от бай Генчо, говоряща кукла, програмата на Канал 1. Понякога още е такава. Понякога е потопена във величествени снегове, а друг път се протяга суха като слънце по градски павета. Била е с опашки за банани, сега е с опашки за молове. Чакала е дядо Мраз, сега чака дядо Коледа. Била е в ръката на татко, който дърпа моята шейна, днес е в моята ръка, която дърпа шейната на сина ми. Срещала ме е с влюбено сърце и ме е срещала със свободно да обича пак. Бедността или промените никога не са били пречка да дойде отново и отново празникът. Да се роди отново Христос. Да бъде нова зима и да бъде някоя нова надежда. И да си пожелаем отново, всеки път.

Чудя се дали пожелаването не е по-хубаво от самото му сбъдване? Помня запотени прозорци на трамваи и кака Лара млада в „Милион и едно желания”, но не помня какво ми се е сбъдвало след Коледа. А всяка Коледа идва с желание. Не пропускам моментите, които имат дарбата да сбъдват чудеса. Но и не съм от тези, които желаят милион и едно неща. Обикновено е едно. Но е толкова важно и силно, че не пуска милион други пред него.

Познавате ли Водния дух? Сигурно не го познавате, ако не работите в Полиграфическия комбинат в София или нямате късмета да сте го срещали из водните царства. Аз го срещнах наскоро. Той ме спря: „Здравейте!.... Вие имате ли кола?” Здравейте! Да, имам... „Приятно ми е, аз съм Емо, викат ми Водния дух. Дайте някой път да я измия. Тук много колеги ми оставят колите си...” Един ден му я оставих и се заговорихме. Имал апартаментче в Люлин, но с майка му не можели да плащат парното и го продали. Купили си къща на 35 км от София. Много са доволни, Емо пътува всеки ден с малкото си опелче. И знаете ли, има щастие във Водния дух. В начина, по който поздравява рано-рано всяка сутрин, по който подхваща да забърше колата, по който казва „малко опелче”. Няма тъги по лицето, няма недоволство в думите, дори когато говори за парното. Дадох му списания за неговата майка и 10 лева, но малко се притеснявах, не знаех дали това е добре. Водния дух се задърпа: „Недей – вика. – С годините аз открих какво ме прави щастлив. Не да взимам, а да давам, да бъда полезен на някой човек.”
Воден дух, ще ти дам да прочетеш това, понеже не мога да ти го кажа – защото колата пак ще забършеш, но няма що да виждаш как аз бърша очите си. Стигнала съм до средата на твоите години, Воден дух, но и аз открих същото като теб. Миналата Коледа си пожелах неизбежната голяма любов. Да я имам, да бъде дадена. Познай. Беше дадена и я взех. Но не ми се даде аз да давам. Да давам така, както аз мога и както ми се дава. Както се дава на такава красива неизбежност. Не всичко, а повече! Нека не ти обяснявам, не е важна историята. Важно е, че каквото и да получиш за Коледа, ако ти не можеш да дадеш, няма празник. Няма коледно чудо, няма звънчета. Ти си намерил път към даването и си щастлив човек. Когато си тръгнеш на Бъдни вечер от София, ще си натоварил малкото опелче с най-сладките подаръци. Един от тях сигурно ще са и моите благодарни очи. Благодаря ти за чистичката кола, благодаря ти, че беше щастлив да си ми полезен, но повече ти благодаря, че всяка сутрин ме срещаш с единственото от милион възможни желания.

Скъпи Воден дух,

Това писмо е за теб, защото съм голяма да пиша на Дядо Коледа. Голяма съм, за да слушам. Вече трябва повече да виждам, за двама да виждам трябва. И трябва да пазя малкия човек до мен, да го повдигам и той да вижда онова, до което очичките му не стигат още сами. Тази година не бях много добра в това, но догодина всеки ден ще се старая повече. Тази година бях изправена самата пред нещо толкова високо и невероятно, че имах нужда от време да се науча да се повдигам сама, за да го видя, да се науча да живея в него малка, но смела. Учих се да летя, макар и с вързани криле. Учих се да обичам, без да мога да давам. Учих се да съм щастлива без единственото желание, което винаги е било по-силно от милион други. Би било невероятно, ако се науча. Би било чудо, ако мога да дам това.
Колкото и да съм голяма обаче, пожелаването ми е на дете. Не мога да се откажа от коледното чудо, дори да не мога да го назова. Нито от радостта да стигна отвъд себе си и да дам не всичко, а повече от него. Не мога да се примиря с обикновена Коледа и с обикновени подаръци, със свити желания.
Затова пускам желанието да се рее и да си намери чудо. Нека да е чудо за добро. Не само за мен, не само за теб, нека е за всеки, който има смелостта да пожелава нависоко.

Щастлива Коледа! 


Текстът е публикуван в коледния брой 330 на сп. "Всичко за жената"
(5 - 18 декември 2013) 


 


Коментари

  1. Дано желанието се сбъдне, дано. Пак оставам без дъх, прочитайки те. Весела Коледа на теб и малечко.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Нина! Желая ти много пъти да ти спира дъхът от щастие през идната година, през идния живот! Благодаря!

      Изтриване
  2. Мила, пълниш ми душата. Благодаря!
    Щастлива Коледа!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Прекрасна Зорница, аз ти благодаря!
      Да са светли празниците и споделени в топлина делниците! Щастлива Коледа!

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации