Максим Ешкенази: В любовта трябва да оставя фрака на вратата




Понятието rock star може да излезе и от зала България, знаехте ли? И как не, когато диригентът е на 37, сменя с лекота фрак с кожено яке, има неговата харизма и умее да флиртува с житейските нюанси и от волана на москвич, и от този на порше, и от високо във въздуха, и от дъното на океана. Погледите, насочени към него по време на аплодисментите, ми напомнят на енергията от екзалтираните първи редове на най-мащабните рокконцерти по света...

Максим Ешкенази е труден за визитка, защото трудно се описва как музикалният директор и диригент на Pacific Symphony Youth Orchestra, главен диригент на Colburn Chamber Orchestra и Orchestra De Camera в Музикална консерватория Colburn съвместява дейностите си с тези на основател на българския „Фортисимо фест”, при това когато не се гмурка, не управлява хеликоптер и не концертира някъде по света.

В нашата част от света се срещам с Максим след последния концерт на „Фортисимо в клас”. Той ме повежда из коридорите на зала „България” и избира да разговаряме на тихо и тъмно, наистина тъмно място. Като един Питър Пан, който търси кратка отбивка от Небивалата си земя, където всичко се случва толкова бързо, толкова шумно и толкова приключенско, че не му се дава шанс да порасне... и да спре да мечтае.

Какъв е поводът за сегашното ти посещение в България?
Току-що приключих доста тежка двуседмична програма, свързана с кулминацията на „Фортисимо в клас”. Това е образователна програма за ученици в IV клас, която правим заедно с фондация „Америка за България”. След като професионални музиканти бяха обиколили 40 училища в цялата страна и им бяха показали музикалните инструменти от оркестъра, кулминацията беше с концерти в Разград, Стара Загора, София и Плевен. В тези концерти взеха участие и Виктор Николаев, Ани Цолова, Любо Нейков, Веско Пантелеев Ешкенази и Печенката. От септември до март децата не само бяха чули тези музикални инструменти, но и се бяха докоснали до тях, бяха се опитали да засвирят на тях. А в тези заключителни концерти те вече можеха да дойдат в залата и да чуят оркестъра в един по-специфичен, по-разчупен формат, покрай който те се докоснаха до Моцар, Бетовен и филмова музика.

Какви са впечатленията ти от реакциите на децата?
Трябва да се види на място, за да може да се повярва. Но те са такъв позитивен енергиен поток, който ни залива на сцената! Можеш да попиташ Виктор, Ани или Любо. Невероятно изживяване е! Колкото и да си уморен, тяхната енергия влиза в теб и разбираш, че всичкият този път, който си изпътувал, всички сценарии и ужасяващо сложни подготовки, за да има симбиоза между театър и музика, всичкият този труд изведнъж се осмисля.

Пътуваш из целия свят – различна ли е публиката и можеш ли по реакциите й да съдиш за някакви общи черти на обществото? Могат ли националностите да имат своята витрина в твоята публика?
Децата в България, в Америка и където и да било другаде са едни и същи, те реагират еднакво. Генетично ние сме различни 0.01 процент. Редно е децата, които още не са се докоснали и оквадратили от обществото, да реагират по един и същи начин. По-възрастната публика реагира различно. Когато се връщам вкъщи, в България, най-хубаво ми е от топлотата, с която ме посреща публиката. Те са вълни, които идват от там и аз ги чувствам. И се опитвам да съм в най-добра форма и да давам всичко от себе си, за да се отплатя за тази хубава емоция.

Дали публиката тук ти има повече доверие, защото си световноизвестен? Дали би реагирала по същия начин, ако беше останал тук и беше постигнал успех, но само в рамките на нашата страна? Българинът обича „ей, как го правят на Запад!”.
Честно да си кажа, не знам. И американците обичат да казват: „ей, гледай как го правят в Европа!”, и азиатците казват: „ей, гледай как го правят американците и европейците!”. Винаги тревата на съседа е малко по-зелена.

Ти обаче хем не си на съседа, хем тревата ти е по-зелена!
Не е лошо, нали?!

Как навремето диригентстовото надделя над цигулката?
Аз се опитвам да вярвам, че цигулката още е огромен елемент от мен и винаги ще остане. Дали имам възможност да концертирам – това става все по-малко възможно, но се опитвам да се поддържам. В ролята си на диригент имам възможност от време на време да си слагам аз да свиря солото с по-малки ансамбли, за да мога да се поддържам. Цигулката винаги ще е за мен първата любов, но диригентството...
 
...е бракът?
Може би да.

Свириш ли за себе си?
Да, свиря. Напоследък се опитвах и на китара да свиря. Като уча партитури, с цигулката присвирвам нещата, за да видя дали ще им е удобно на оркестрантите.

Има една поговорка, че музикант къща на храни. Какво би казал на младите, които обаче искат да се занимават с музика в България?
Музиката, изкуствата, както и всичко в живота, трябва да се прави, защото това е единственото нещо, което ти се прави. Ако го правиш по каквато и да е друга причина, си бъркаш професията – ако го правиш за пари, ако го правиш за слава или за да впечатлиш някого, на грешен път си.

Но ти правиш много неща – имаш и москвич, и порше. И дирижираш, и свириш и на цигулка, и си в България, и си в Щатите, и си по цял свят. Любопитен ли си или си ненаситен?
Определено съм любопитен и определено имам нужда от тези неща, за да ги правя. Те ме удовлетворяват – дали духовната част от мене или материалната част от мене, но те са неразделими. Това са неща, които желая! 

Това ли олицетворява твоята снимка с палката през лицето ти – двете различни половини на едно и също лице?
При всеки човек е така – всички сме еднакви - еднакво добри и еднакво лоши, еднакво щастливи и еднакво нещастни, просто сме в различен момент по пътя, който вървим. И всеки трябва да проявява колкото се може повече любопитство да открива кой е той. Сун Дзъ е казал, че най-трудната битка е със себе си.

Ти докъде си в тази битка?
Продължавам да се опознавам, да откривам кое ме кара да вървя напред или назад или да съм тъжен, или да съм щастлив, или да съм задълбочен в нещо. Непрестанен е процесът. Не мога да кажа, че съм се открил изцяло. Но последните три години наистина започнах да виждам и откривам какъв точно съм аз. Преди това като че ли малко автоматично съм живял.

Период на съзряване е настъпил, така ли?
Ами май ми е време вече – на 37 съм. На 34-35 започнах да съзрявам – да, време ми беше. Питър Пан-синдромът ме държа прекалено дълго. Спомням си в същото време, че се чувствах като стар човек на 12. Вече знаех, че съм мъдър по някакъв начин. Но страшно глупав се чувствах тогава. Същото е и в момента. Балансът е много важен.

Кажи ми за адреналина, защо имаш толкова нужда от него?
Ако говориш за летенето и за екстремните спортове, аз не го правя заради адреналина. Друго търся.

Транспорт?
Може би даже нещо по-тъмно. Като летя, аз не съм напрегнат адреналинно. Точно обратното – като летя, се успокоявам, защото никой не може да ми се обади, спира връзката ми със света и аз летя.

Управляваш хеликоптер, дирижираш оркестри. Такъв ли си в живота, в любовта – диригент, управляващ?
Ако имаш дълготрайна връзка, не можеш да управляваш и ръководиш. В една връзка няма единствена управляваща сила, ако наистина връзката е хармонична, а не проблематична. Тоест трябва да си оставям фрака на вратата. Но в известен смисъл това ми помага, защото и с оркестъра имам своеобразна връзка. Ти пак казваш какво трябва да се прави, но всъщност музикантите го изпълняват. Тоест аз се чувствам повече като вдъхновител и организатор, отколкото като командир.

Какво е чувството да се връщаш в България? Като да се връщаш у дома ли е?
Вече съм загубил къде е домът, но ми е много комфортно да се връщам тук. Но като ям гювеч вкъщи, определено се чувствам вкъщи. Значи мама, както готви гювеча, никой не го прави така. Има механични неща, които изведнъж ме връщат в психологията на дома. Естествено чувствам и някаква отговорност към обществото и в България, и в Америка. Защото, като се замисля какво съм, а колко пъти при цялата си глупост, която съм имал, и при всички грешки, които съм правил, ми е бил даван шанс, аз усещам, че трябва да върна тези жестове.

Отдаваш успеха си на късмет?
Да, може би имам и късмет, и карма, и някаква пътека, която трябва да извървя. Понякога е много весело по тази пътека, понякога – много тъжно, но си е моята пътека и си я вървя.

Обичаш ли да планираш или обичаш да се изненадваш по пътеката?
Аз теоритично обичам да си фантазирам. Но всички знаем, че представите нямат нищо общо с реалността.

Мечтател си значи?
Определено съм мечтател! Понякога като дървен философ си мисля какво ще е бъдещето в една или друга насока.

А как виждаш България днес?
Много позитивно! Всеки път, като се върна в София, наистина градът е по-хубав, повече пътища има, повече магистрали, хората са по-спокойни. Знам, че има бедност, която е неописуема, но обществото започва да свиква с идеята, че можем да се справим. Не е безнадеждно. Естествено харесвам природата извън градовете и отношението на хората – колко лесно се комуникира с хората в България! Ние все се натискаме по главата, че сме най-зле, че сме най-бедните, че са ни най-ужасяващи пътищата – някаква масова негативна психоза. Има защо, но има и толкова хубави неща! Съвсем скоро по американското национално радио, което се слуша от цяла Америка, слушах един американски икономист, който каза: „Ето, вземете България за пример! От една от най-високите инфлации в историята сега нямат външен дълг.” Той даде пример с нашата икономика за пред американската икономика. И на мен ми стана хубаво.

Би ли си представил да се върнеш един ден тук?
Аз съм гражданин на света. Днес живея тук, утре – там. Аз наистина си мечтая да няма граници, да не се разделяме на нации и раси и всички хора да сме заедно. 


Цялото интервю бе публикувано в бр. 315 на сп. "Всичко за жената"
(9 - 22 май 2013)

Коментари

  1. Много космополитно, приятно и оптимистично :))
    И човекът, и изказванията му и интервюто.
    Поздрави Мила !

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, скъпа Кайти! Срещата беше тотално зареждаща за мен! Хубави летни заряди и на теб!

      Изтриване
  2. Много ми хареса описанието за Ешкенази, че е труден за визитка. Аз бих го описала като сграда с много входни врати и от където и да влезеш се озоваваш в различна обстановка. Много зареждаща личност и точно за това е добър лидер и мотиватор! Успява да прелее енергия и да те зареди.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Eто това е една визитка, която пък много ми хареса на мен! Благодаря :)

      Изтриване
  3. Снощи - 29 ноември 2015 - не бъркам годината, бях на концерт, дирижиран от този кипящ от енергия и добронамереност човек. Невероятно удоволствие - Моцарт, Рахманинов и Ешкенази. Потърсих в мрежата и попаднах на това интервю. Прочетох го с удоволствие. Поздравления за автора, както и за всички, които обичат хубавата стойностна музика и ценят доброто у човека.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации