Захари Карабашлиев: Ако ме питат за България, ще покажа снимка на очите на дете


Признавам, като малка подхождах с известно недоверие към българи, които не живеят в България. По ирония на съдбата най-скъпи за мен хора днес са далеч от тук. И макар самата аз да пробвах емигрантство, продължавам да съм нащрек при среща с живеещи „навън”. Чудя се дали на друг език употребяват „навън” в този контекст. Все едно ние, които сме „вътре”, сме затворени в кошара. Е, някои може и в кошара да са – всеки има правото и глупостта да вдигне окобо себе си кошара или зандан. Този някой и „навън” да излезе, стените на кошарата си едва ли някога ще прескочи.

С годините обаче започнах да изпитвам симпатии към начина, по който живеещите другаде усещат България. Не заради носталгията им, която е сладка като филия с мед от детството. По-скоро заради другите – тези, които останахме, но не спряхме да мрънкаме и да виждаме само сивия цвят. Когато говориш с българин, който идва „отвън”, има голяма вероятност да научиш от него какво ново и красиво има в твоя град, как са се променили хората и улиците, има вероятност този българин да те прости с илюзията, че някъде по света всичко е наред и всички хора са щастливи и нямат нужда от своите протести. Като говорим за щастливи хора, Захари тъкмо издаде своя роман „18 % сиво” и в Щатите. Там, където чуждоезична литература се издава колкото в България издаваме киргистански приспивни песнички. В Щатите харесаха сивото, разбраха го. Сивото няма националност и адрес. То е точно там, където човекът издига своя зандан. Захари го каза така: „Бил съм безкрайно щастлив и много нещастен в България и съм бил ужасно нещастен и много щастлив в Америка. Истината е, че няма никакво значение къде си.”

Но сега той е тук и отново ме кара да се смущавам от глупавия си предразсъдък по отношение на българите, неживеещи в България. Захари Карабашлиев е топъл човек, чието ръкостискане е силно и честно. Като прибавим любовта към писането и фотографията, мисля, че с него сме от една кошара. И със сигурност от една България.


Защо си в София?
Поводът е „18 % сиво” и проекта, по който работим заедно с братя Чучкови. Ние сме част от програма, която започва в Полша, минава през „Берлинале” и завършва в Кан. Имаше конкурс, в който между много сценарии бяха избрани около десет. По избраните сценарии сега работят професионалисти от киното на САЩ и Европа. Те дават идеи на авторите, а авторите сами решават дали да ги използват или не. Нашият проект беше избран от Майкъл Шифър, който е сценаристът на The Peacemaker с Джордж Клуни и Никол Кидман, Lean on Me с Морган Фрийман, Crimson Tide с Дензъл Уошингтън и Джийн Хекман – въобще хищна холивудска хиена. Много му хареса „18 % сиво”. Изумен съм, че той познава в детайли всяка страница от този сценарий. Нещата, които дава като идеи, са породени от това как сценарият да стане по-добър, а не как някой от нас да блесне. Брилянтен професионалист е и е удоволствие да работиш с такъв човек. Все едно пиеш вода от извора.

Лирическият герой на „18 % сиво” е импулсивен, сетивен, екстремен, влюбен и верен мъж. Ти кое от това си?
Ние нямаме правилна представа за себе си, колкото и да ни се иска да си мислим, че не е така. Все по-често се уверявам в това. Моят герой е една възможна моя версия. Аз - една възможна негова. 

Планираш да поставиш пиеса в Ню Йорк тази година. Нещо повече да ми разкажеш?
Пиесата е “Лисабон” и е планирана за премиера през април 2014. Програмите на театрите там се изготвят с години напред. Мисля, че ще съм щастливец моя пиеса да се появи в афиша на Меката на Театъра - Ню Йорк. Екипът е чудесен. За сега съвсем по български суеверно ще отмина подробностите, да не мине котка път. :)

На „18 % сиво” никаква котка не му мина път и тъкмо излезе в Щатите. Какво очакваш от американската публика?
До ден днешен още се пощипвам дали това наистина се случи. В англоезичния пазар нещата са много сложни. Едва 3 % от литературата в Америка е преводна. 97 % е англоезична. В тези 3 % влизат Китай, Индия, Русия, Франция, Германия, въобще целият свят. В тези 3 % са и моите „18 %”. Това е ужасен късмет.

Как се промъкнаха там?
Книгата участва в конкурс, организиран от Елизабет Костова, в който оценяваха американски редактори. Спечели този конкурс и си пое пътя. Имаше много хубав репортаж в Union Tribune по-скоро за автора й и страхотно интервю във Fiction Writers Review. Вчера даже ми се обадиха от там да ми кажат, че ще влезе като книга на седмицата.

Идентифицират ли те ясно като български писател в Америка?
Да. Аз се идентифицирам, те не ми противоречат. :) Това е естествено. Както Орхан Памук е турски, Роберто Боланьо - чилийски, аз съм български. Но никой не се превъзбужда от факта, че съм българин и че ще кажа нещо екзотично и различно.

Какво мислиш за ширналата се напоследък дискусия за това как възприемат българите по света?
Те след Първата световна война не са искали и Германия да е част от Европа. Какво правим сега?! Всички искаме да сме част от Германия, защото те работят здраво. Така че въобще не ме интересува кой какво е казал в Европарламента. Ако ние си вършим работата, все едно къде сме - нещата се получават естествено – започваме да пробиваме и навън. Ако направиш една фабрика за салам и тя върви много добре в България, предполагам, че ще можеш да го изнасяш и в Испания. Каква е драмата?! Просто даваш най-доброто, очакваш най-доброто и се бориш за него. Но никой няма да ни го даде, ние трябва да си го вземем. Ако не разберем този принцип, сме наникъде.

Мислиш ли някой ден да се върнеш да живееш в България?
Да, всеки ден. Но още не е дошло времето. Въпрос на условия, които не са узрели. От 4 години насам си плащам данъците и в България, и в Америка. Аз в крайна сметка само спя в Америка. Постоянно съм тук и съм част от това общество.

Ретро ли е патриотизмът?
Как ще е ретро, глупости! Стахотно нещо е! Патриотарството – той е отвратителна девиация на патриотизма, грозна негова версия.

А коя е твоята България?
Моята България я нося навсякъде със себе си. И това е най-добрата България.

Ако трябва да я покажеш на някого с една снимка?
Това ще е снимка на очите на дете.

18 % сиво е термин във фотографията. Твоят живот в момента в кой процент на сивото е?
Над 18 % сме в светлата част, под 18 % - в тъмната. Аз винаги съм нагоре-надолу. А моята цел е да бъда само горе, независимо от трудностите. Бил съм безкрайно щастлив и много нещастен в България и съм бил ужасно нещастен и много щастлив в Америка. Истината е, че няма никакво значение къде си. Много хора няма да ми повярват, но това ще са хора, които не са живели навън толкова, колкото съм живял аз. Ти си където си. И си част от тази среда, но си главното действащо лице. Трябва да се бориш.

Как се чувства фотоапаратът ти? 
Чувства се изоставен. Съжалявам Ник(он), но така се случи. Скоро ще продължим пак. На лента. :)


Цялото интервю беше публикувано в броя на сп. "Всичко за жената",
посветен на България (28.02 – 13.03.2013)


Коментари

  1. Изчетох го на един дъх. Много интересно интервю и много пленителен гост.
    След размишленията в материала пак се замислих за амбицията ми - "навън". Ох, сложна история...
    Сърдечни поздрави, Мила!

    ОтговорИзтриване
  2. Вътре обикновено е по-уютно, Гери! :) Ако си го почистим и подредим добре, ако си поканим приятелите, ако направим топло и сигурно за семействата си, ако си украсим и пуснем аромати на домашна баница и греяна ракия, по-хубаво от "вътре" няма да има. Поне за мен е така.
    Пролетни усмивки от мен! :)

    ОтговорИзтриване
  3. "18% сиво" - Това е НАЙ! сред най-любимите ми книги. А Захари направо си го обожавам!! Имам почти всичко, което е издал и по-завладяващ бг автор за сега не съм открила.
    Поздрави!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Радвам се, че тогава сте попаднала тук! Сърдечни поздрави и от мен! :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации