По-желания



Мисля, че с годините по-често си пожелаваме какво да не ни се случи отколкото какво да ни се случи. Предпочитаме нещата да не се променят, статуквото да не шава. Залагаме на сигурното. Харесва ни нещата да „си вървят”, нищо че можеше да летят. Страх ни е от пропадане. Затова се придържаме към онези 18 % сиво, които ни убиваха от смях и скука, когато бяхме по-млади. Намираме шареното за детинско, задължаващо или просташко. Треперим от суеверия на всяка крачка. Спираме да мечтаем, защото имаме по няколко травми от мечти и те наболяват около празници, в които се очаква да си пожелаваме нови неща. За по-безопасно си пожелаваме старите неща – да сме живи и здрави, да има работа, да не се клати повече земята, да можем пак да идем на море и да задържим тези килограми, защото да се разделим с излишните е вече твърде смело пожелание. И любимото ми – кога сме най-зле, така да сме! Нито грам ракия по-малко.

Коледният ни дух страда от агорафобия – широките хоризонти го паникьосват.
Сакън да не помислим, че съдбата може да се вдъхнови да ни прати в някоя овехтяла, но все още пробождаща вляво мечта. Какви ти мечти?! Хората не връзват двата края, а за мечти се иска да си развържеш съзнанието. А когато на съзнанието му е студено и гладно, то като всеки друг се свива и страда, НЕ МУ Е ДО МЕЧТИ.

Сигурно понеже пораствам, все по-често се обръщам назад. Виждам Коледата тогава и захарният сироп от спомена се разплисква в мозъка ми. Най-ясно си спомням Коледа на 1994-а. Което е като реплика от някакъв военен епос или фамилна сага. А си беше най-обикновена Коледа на една ученичка в малка столица на Балканите. Сняг до колене, проблеми с трафика, истерия по магазините, червени носове, надути цени, опасан от китайски лампички градът, а единственото място, от което не дрънчи Jingle Bells, са паветата пред Народното събрание. Но аз съм влюбена и всичко това е перфектен фон на моя свят. Обичам китайците, защото правят улиците ми пъстри и приказни, обичам червения си нос, в който се топят смешно снежинките, обичам липсата на трамвай, защото ще се разходя пеша и зад всеки ъгъл ще изпитам отново надеждата, че ще го срещна. Докато стигна до вкъщи, вече не срещам никого по улиците. Подскачам като кокер през преспите - два тънки крака в пустинята от хора, и една карирана пола на чисто бял фон. От всички прозорци в квартала излиза като струйка пушек усещане за топлота. За топло сгънати зелеви сарми, за топло прибрани подаръци под елхата, за греяни напитки с дъх на грозде, сливи и канела, за ангорски пуловери, за родопски одеала, за котки в скута, за кандила под иконите, за плетени терлици, за продължителни прегръдки. Топлината, която трещи от къщите на хората, пали единствената логична мисъл в главата ми: „Аз и той сме създадени един за друг. Неизбежно е!”
Това е пожеланието ми през 94-а.

От други пожелания нямам нужда. Да сме живи, да сме здрави – то е ясно! Кой 18-годишен говори така? Да имаме пари и работа – не би ми хрумнало да го желая, но все пак по това време още не съм плащала сметки сама. А и живея с твърдата убеденост, че един ден ще имам театрална трупа, сносни доходи и мансарда в Париж. Така де, освен мечти 18-годишните имат и някои твърди убедености. Да идем пак на море? Не! Пожеланието е да идем пак с него на море. Ако ще, нека е планина. Нека е войнишка землянка, но с него. Единственото ми пожелание и единствената сигурност, от която се нуждая през 1994 година, е, че нищо няма да ми отнеме неизбежността да съм щастлива.

Сега е 2012-а и понякога от високомерието на годините се изпускам да мисля, че най-после знам как да пожелавам зряло и разумно. А всъщност знам главно как да пожелавам страхливо. Иначе на тази Коледа зелевите сарми ще са същите, ракията в джезвето пак ще ухае на късно лято и прозорците в стария квартал ще изглеждат като комини на целокупната коледна топлота. Отново най-важно ще е да сме живи и здрави и ще го кажа поне 120 пъти. Така правя през последните години и спирам с пожеланията там. Не. Тази Коледа ще си пожелая още нещо. Още нещо неизбежно.



Текстът е публикуван в бр. 304 на сп. "Всичко за жената" (6 - 19 декември 2012)
на тема "Перфектната Коледа"

Коментари

  1. Мила, пожелавам ти да ти се сбъдне!
    Хубави празнични дни от мен!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мила ми Зорница, благодаря от все сърце! Да ти е хубаво и празнично и на теб, да бъде светла и сбъдната мечтата на всеки добър човек! Да е празникът голям за теб и любимите ти!

      Изтриване
  2. Пожелавам ти го, Мила! Весели празници!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря, Мария, да ти се връща! Весели празници и на твоето семейство и озарена нова година!

      Изтриване
  3. Ето, аз съм почти на 16 години вече и потвърждавам написаното.
    И една песен, която смятам, че е свързана с темата:
    http://www.youtube.com/watch?v=jltrWETAOm0
    Ако знаете немски, можете да разберете за какво става дума. Ще се опитам да преведа 4 стиха, макар че ще е твърде буквално:
    "Всичките къщи са заснежени
    и в прозорците има светлина на свещи.
    Там лежат по двама.
    А аз?
    Аз чакам само теб..."
    Честита нова година! Нека се сбъднат всичките ви желания!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Това беше един прекрасен поздрав, Антон! В периода, за който пиша, бях на около 16 и учех в немската гимназия - уцелихте ме :) Още по-гот е, че явно още ми се удава да мисля като тогава :) Благодаря и да е честита новата година, заредена вече с желания и взаимност!

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации