Размисли за победи и загуби


Аз не съм спортна натура. Не разбирам и нищо от компютри. И макар привидно двете неща да нямат нищо общо, винаги съм имала усещането, че да разбираш от компютри е въпрос на спортна злоба, купища тренировки и подходящ треньор. Явно не притежавам такива нито на игрището, нито пред пустите машини. Иначе спорт практикувам като всички други ежедневно. Отдавна ми стана ясно, че който не го прави, отпада. Едно харесвам на спорта – правилата и тяхната простота. Основно правило: играеш – печелиш или пък не, но си играл; не играеш – не печелиш и няма „или”.

Неведнъж съм чувствала недостатъците на това да не обичам спорта, особено в ученическите години, когато децата се събираха за народна топка и тенис на маса. Аз участвах по задължение, а и не исках да съм редом до кьопавите и болните. Веднъж с топката счупиха предните зъби на близка моя приятелка и тогава още повече намразих тези игри. Постъпих в театрална школа. Далеч от спортни площадки и чупещи топки. Там не ми трябваха бързи крака и спортен хъс. Така поне си мислех. Докато не се наложи да се явя на изпит, за да премина в „големия театър”, демек при по-добрите. Тогава разбрах, че може да издъхвам на лицевите, но ставам страстен състезател, когато сама съм си създала спорта. Освен това който приказва, че е важно участието, а не победата, е или глупак, или манипулатор. Какво по-сладко от победата, извинете?! Кой би могъл да се закълне, че загубата пълни главата му с хормони на щастието?! И откъде се взимат силите за борба, която не обещава друго освен бойни рани и мазоли?!

Някой ще каже, че животът сам по себе си е състезание и който както и да участва, на финала свършва с плакет на опечалените. Аз мисля друго. Да, животът е състезание – предимно с него, самия живот – да го запазим, да го запълним, да го осмислим, да го създадем и отново да го запазим, осмислим, украсим. Безкрайни дисциплини, една игра. В края всички ще пристъпваме жално на една и съща стълбица, но някои ще го правят заедно с купите, които са спечелили по пътя си, а другите ще лъжат себе си, че в малките победи не е имало никакъв смисъл.

Ето, никак не ми е интересен този текст. Ако така върви до края, няма да усетя капка победа от написването му. С кого се състезавам ли? Със себе си и своите очаквания за него, тоест за себе си, с жегата, която боря с вентилатор и пренебрежение, с вдъхновението – уф, с вдъхновението редовно си играем на криеница, с комплексите си, с желанието си да угодя на хората, които ще ме оценяват, с принципите си – а те тръгват от „майната им на хората, важно е да съм безпределно откровена!”. И така нататък – то си е цяла война. А аз – един воин срещу цяла войска.

Откакто подхванах темата, мисълта ми ходи към двама мои приятели, които се бореха за живота си. Единият не успя. Дали бе важна в този случай победата, а?
В битка е и друг важен за мен човек – намира се в началото на брака си, очаква първото си дете, в значим момент е и в своята кариера. Има ежедневното чувство, че губи, но не спира. Докъде ли ще стигне, ако усети, че победа не й е писана? Каква съпруга ще бъде, каква майка? Започнала е чисто нова игра и от време на време вдъхновението я напуска, краката й се подуват и състезанието на родител я ужасява, но за да стигне дотук, е спечелила няколко грандиозни битки, и заслужава да вярва в следващата победа.

Една близка приятелка се смаза от страхове последните години. Първо имаше тежка форма на агорафобия – страх от открити пространства. За да отиде на работа, я водеше баща й, после приятелят й. Един ден я заведоха на Четвърти километър, там я натъпкаха с лекарства и я пуснаха да ходи сама по улиците. Крива победа, но все пак победа. След години тя роди и фобията се завърна, обаче придружена от други не по-малко симпатични страхове – от всичко възможно, което е страх на една майка, плюс страх от задавяне, от шофиране, от нападения, от обедняване, страх от страха, страх от тъмно дори. Земетресението тази година съвсем я олюля. Изтърпя си слабостите месец-два и реши да ги бори до победа. Без хапчета, без викове и само в името на победата. На някого да му звучи пошло?

Не знам защо победата носи и негативен смисъл за някои хора. Да, болната амбиция също ражда победи, аз също не харесвам болната амбиция, но за мен победата е чисто, свято и плодотворно понятие. Който я намира за грозна, е лицемерен или мързелив. „Важно е участието, не победата” – звучи поетично (може би), но с нищо не ме пали, съжалявам. Обичам чувството, че съм си свършила работата по най-добрия възможен начин. А човешките възможности са безкрайни и никой не бива да се задоволява с по-малко.

През последната година загубих две състезания. Победата на първото нямаше да доведе до загуба на второто. При второто ми счупиха първите зъби и ме обесиха на нови страхове. На всичко отгоре не намирам за справедлива загубата си, защото беше отборна игра, а някои играчи седяха отстрани и викаха, че тая игра не е тяхната. Моят отбор загуби така или иначе. От участието на онези, които не се биха за победа, нямаше никакъв смисъл. Дано от нашата загуба има. Поне играхме. Изпотихме се. И накрая плакахме.

Текстът е публикуван в бр. 295 на сп. "Всичко за жената" (2-15 август 2012).


Коментари

Популярни публикации