Приказка за семейството


Имало едно време едно семейство. Мама, татко и то. Мама и татко първо били Ваня и Гого. Оженили се след завършване на висшето. Били толкова влюбени, че високопарните повели на служителката в гражданското били като разредена вода на фона на обещанията, които сърцата им в този ден си разменили през погледи и докосвания в ресторант „Копитото”. След сватбата щипнали с нова-новеничка лада към морето. В потната квартира в Китен, върху ковьорчето на хазяйката и под звуците на „Радка Пиратка” от близкото капанче си направили Мартинчо. Когато се появил Мартинчо, Ваня и Гого вече се чувствали големи и зрели, предоволни настойници на плода на своята епична любов. Живейкали спокойно, че нещата им са се наредили „пу-пу” със страшен късмет. Току някой около тях се развеждал, изневерявал, изпадал в депресия, деменция или фригидност. Подобен род събития приемали с премерено съжаление, неизменното „Тц, тц, тц” и тайничката мисъл – тайна, за да не ги застигне някое уроки: „Добре, че ние си нямаме такива проблеми!”

Мама, татко и то се носели по течението с приемлив пакет от проблеми – как да спестят за плазма, Турция ли да е или Гърция, „ох, всичко ми се лепна тази зима!”, „мама му, как ме боли кръстът, а и чорбарите пак ни биха”. Онази любов от студентството им напомняла за себе си само от една снимка, закрепена на хладилника, но мама Ваня в някакъв миг я махнала, щото снимката нетактично й намеквала, че не е невъзможно да влезе в 36-и номер дрехи. Със същата лекота Ваня заличавала ден след ден спомените за Китен, за неизговорените, но пулсиращи във вените обещания, за желанието, което я карало да върви по мъжа си като разгонена сърна. Успяла дори да убеди себе си, че това е бил твърде детински порив и така или иначе не подхожда на 38-годишна жена да се поддава на инстинкти, хормони, романтичности, абе блудкажи. Още помнела някои чувства, но вече смътно можела да си представи за какъв дявол е копнеела да бъде изпита, изсмукана, и въобще изконсумирана под каквато и да е форма от друго човешко същество. Дори потръпвала от погнуса при неочакваните проблясъци в паметта за чалгата и ковьорчето, станали неволни участници в създаването на иначе перфектния й син. Като се сетела, че Гого я е водил на нещо толкова долнопробно като онова стайче в Китен, и като си спомняла, че там не са били дори „ол инклузив”, порозовявала от гняв. Все по-често  мислела, че е била наивница в началото на брака си и че е направила твърде много компромиси. „Вместо да ми е благодарен за жертвите, ей го на, пак се е изпружил на дивана. Как няма да дебелея?! То е от нерви! Едно цвете не ми е подарил! Но на майка му носихме цял аспарагус за рождения ден! Другите жени какви мъже имат само! Не дават перце върху тях да падне, камо ли да носят торби като мене!”

Оттук нататък приказката има няколко варианта.

Вариант 1: Гого, заслужено изпружен на дивана след дълъг ден в компанията на вражески настроени колеги и цинично плащащи шефове: „Пак ми е разместила програмите. Пак е гледала турските глупости. И е станала 100 кила. Ако не е заради тия сериали, турско да стане. Онея с резаните карабини ги предпочитат по-месни и нашта съвсем се е запуснала. Ще й забраня да ги гледа! Отдавна да съм й забранил, ама не ми се слушат крясъци.”  
И така живели в безмълвие и развалени програми има-няма още три години.

Вариант 2: Гого, уморен, но жаден за ласки: „Трябва да вземем мерки, Ванчето много е напълняла. И така е сладка, но тея кила я изнервят. Ванче, ела да ме поразтриеш, бе, пак съм се схнала целият! Я метни и една биричка, като идваш насам. Айде, пиленце, размърдай си сладкия задник!” Ванчето, къткаща още бледо огънче любов, пристъпила тежко към Гого, наляла му биричка, разтъркала му шиповете и се насилила да му бъде любовница за има-няма шест минути. И така я карали още 20 кила отгоре и шест години напред.

Вариант 3: Гого, уморен, жаден за нещо, незнайно какво, но най-вече умислен и тежък отвътре: „Така не може повече! Телевизора оправихме, детето на градина записахме, за мама вече не се караме и пак не върви. Пак се е намусила, пак е напълняла. Гледа ме, като че ей сега ще ми резне гръкляна. А ми е болно, жена ми е. Ванче, какво ти е? Щото на мен ми е тежко.”
И така карали. Ту тежко, ту жадно. Най-често уморено, а отвътре все по-изпразнено (от хубави спомени). Но карали. Докато един ден не стигнали. Не, не в Китен. Ковьорчето си останало лукс на младостта. Както и дрехите номер 36. Стигнали един до друг. Били различни – каквито всъщност са. Без намесата на хормони „и други блудкажи” Ванчето и Гого лъснали един пред друг със сума ти излишни килограми и неприятни недостатъци, недоволни, непримирими, тежки от липси и червиви от обвинения. И всичко започнало отначало. Вече не като приказка.

Текстът е публикуван в бр. 294 на сп. "Всичко за жената" (19 юли - 1 август 2012)

Коментари

  1. Мога ли да си поръчам друг завършек?

    ОтговорИзтриване
  2. Да речем... Ваня след преживян вътрешен катарзис осъзнава, че щастието се крие първо в нея, а не в Гого. Става по-дейна, започва да се цени и обича, което съответно рефлектира от вътрешния и свят към външния. Става по-весела, започва да развива забравените си хобита и да цъфти, изпълнена с енергия. И оттук 2 варианта...
    1. На Гого, на когото промяната не му убягва, му идва мерака да бъде на едно ниво със супугата си и съответно се променя и той (към по-добро), което спасява атрофиралата им връзка.
    2. Гого си остава все същия дръвник и Ваня продължава пътя си без него.
    По-добре 2-я вариант, отколкото атрофирал брак...
    Така мисля аз :)
    Какво ще кажеш?

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Аз мисля, че това е приказка за промяната, а промяната е приказна, тоест почти митологична работа след определени години. Разбира се, че предпочитам аз да се разпиша под твоя финал или този на Lulu долу... а има и други прекрасни приказки, при това толкова реални, че не приличат на истина. Желая ги всекиму! Всички имаме нужда от тях! :)

      Изтриване
  3. И аз имам.
    Спират за миг и се зеслушват. И почват да чуват. Да чуват другия, да чуват спомените и най- вече да чуват себе си. Стават чудеса когато чуеш себе си. Не шефа, който мърмори, не колегите, не турските сериали, просто себе си. Има неща, които може да ти харесат и да те накарат да се усмихнеш. А когато ти се усмихнеш се усмихвет и дургите около теб. И може изведнъж да се окаже, че Ванчето и Гого е имало защо да се изпиват от страст и има защо да продължават да са заедно. И някога може би една двойка старци хванати за ръка, ще минат по алеята в парка, а след тях танцувайки ще ги следват сенките на отминалата младост и годините прекарани заедно. Не винаги лесно, но все пак заедно.
    Има и втори вариант, разбира се, в който Ванчето и Гото се разделят и все пак откриват себе си. И макар и разделени, продължават да се подкрепят от разстояние.
    Просто вярвам в щастливия край:) Синдромът на филмитие, нали знаеш:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Понякога наоколо е толкова шумно, че не можеш да чуеш себе си. Друг пък си оглушал от тишина и отново не чуваш нищо. Но при всички случаи с отворени очи и уши си желая от твоята приказка! :)

      Изтриване
    2. Шумът винаги е проблем. А и в живота знаеш, че няма идеално черно и едално бяло. Има бозаво сиво и от нас зависи да вкараме цвят и контраст. Поне това можем да направим за себе си. А дали краят е щастлив или не е просто въпрос на лично тълкувание:) Понякога отстрани 40 години брак и старци хваната за ръка могат да изглеждат като хепи енд, но главните участници да не го тълкуват по този начин.

      Изтриване
    3. Важно е на нас как ни изглежда финалът на историята, да! Никога не съм разбирала схемата с розовите очила, а с тъмните - още по-малко. Черно-бялото пък изглежда елегантно, но философски погледнато, си е пълна скука :)

      Изтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации