Френско ми е


Преди няколко месеца, около Коледа, чух колеги да казват, че няма да пускат нищо коледно в коледния брой на своето списание, защото, видиш ли, Коледата била такова клише. Казах „хм” и не си купих тяхното списание, защото имах нужда от коледното си клише – захаросани снимки, червено до заслепяване, 7 идеи за подарък на свекървата и обобщения за отиващата си година, подозрително напомнящи тези от миналата.
Когато с екипа ми решихме да правим френски брой, някой пак предрече, че се набутваме в клишета. Това е добре, помислих си. Ако френски брой е клише, значи много жени ще го харесат. Като Коледата. Като целувката над Сена. Като дългата коса, описваща вятъра под Сакре кьор. Като сладката лудост на художника.

Да формулирам в две страници защо правим френски брой и защо „всичко френско е хубаво”, както обича да казва нашият редактор Бела Чолакова, е несериозно. А аз обичам да се взимам несериозно.


Ето, събуждам се от виковете на някакъв луд, който призовава към революция. Рано е, но полубудната мисъл, че ако се надигна сега, ще имам време да стоя на терасата си половин час повече над кроасани и прясно напечатани вестници, ме изкарва от спалнята. Избутвам три купчини с цветни възглавнички и отварям широко френския прозорец. Влиза новият ден. Днес ми е френско. Отдавам се с еретична наслада на ароматите в закуската и пропускам камбаните от близката църква. Закъснявам. Прав раиран панталон, бяла тениска, никакви бижута, само един голям часовник. Разбира се, парфюм. И, разбира се, нещо неудобно – обувки на висок ток. Под бюрото ми има мокасини, спокойно! Изчезвам. На улицата някакъв кретен прелита през пешеходната пътека, без да спре. За малко да ме отнесе, загледана в гастронома под нас. От плетените кошници на тезгяха дяволски ме дебнат някакви натруфени тарталети. Не ви виждам, да ви разтопи слънцето дано!

Сядам във френската си кола, подреждам гримове на седалката до мен, потеглям. На първия светофар вече съм готова с фон дьо тена, другото е излишно, защото съм в настроение за парижки червено червило. Хоп, готово. Ама наистина ми е френско! На следващия светофар вече слушам ZAZ, чудя се дали да я сменя с Nouvelle Vague, но не мога да спра да потропвам весело с френски маникюр по волана, затова отлагам втория диск и посягам към Фредерик Бегбеде. Тази зима открих предимствата на задръстванията – веднъж превърнати във време за четене и при сполучлив избор на автори, софийските неуредици с трафика гарантират безбрежни интелектуални удоволствия. Френско ми е.

По средата на Les Passants до мен застава стара френска кола, но запазена и достолепна, а отвътре проблясват скъпи черни очила. Под тях – тъмно син костюм (въпреки 33-градусовата жега!). Между едното и другото се е опънала усмивка – подредена, здрава, за мен е. Отклонявам поглед. Не, трябва да отвърна. Не мога, изчервих се. Забавно е. Мигачът му свети, иска да мине в моята лента. Ще му направя път, щом не мога да му се усмихна. Това всъщност ме усмихва. Соча му да мине пред мен. Той се усмихва по-широко. И протяга ръка, за да ми покаже, че ще кара, но само след мен. Френско ми е.
Оставям Бегбеде, пускам Madeleine Peyroux и червеното на светофара мигом заприличва на чаша пино ноар, в която се оглежда здравата усмивка на синия костюм. Мисля, че ми се привиждат и бели чаршафи, но съм дама все пак, няма да говоря за такива неща. Някой да се изчерви, отива на костюма му.

Обед е. Още ми е френско. Колегите сгъват обичайните банички, дюнери и бургери по бюрата си. Днес не. Отивам до бистрото на съседната улица. Ако пушех, щях да запаля на малка масичка отпред. Стига ми и чашата с вино. Или пък беше малка бутилка? Салатата е само аксесоар. Обирайки крутоните върху нея, знам какво й липсва. Компания. Приказки за незначителни неща. Опиране на колене под каменната маса. Кратък спор за сметката. И три целувки за довиждане. Френско ми е.

В главата ми още се върти ZAZ. Или всъщност главата ми се върти, как да разбера?! С канкан стъпка прииждат мисли за Френската Ривиера. И за Гийом Кане. Да, не отивам на Ривиерата без Гийом! Май виното беше повече от малко. Предстои ми креативен следобед. Френско ми е. Ще правим френски брой.

А какво ще правя вечерта, знаем само аз и огромните ми черни очила.

P.P. Между другото колата ми е японска, но какво е един мит без мъничко заблуда?!


Текстът е публикуван в бр. 293 на сп. "Всичко за жената" (5-18 юли 2012).

Коментари

Популярни публикации