Зима


Зина излезе от курса по фотография и побърза да надигне шала си в едната част, така че да образува хем яка, хем шапка. Сигурно беше минус 15 градуса. Не беше много късно, малко след  9 вечерта, но улиците на София бяха празни от хора. Навсякъде имаше следи от тълпите, щъкали тук до преди малко. Дебелите пръски киша по купчините сняг край кръстовищата показваха, че до преди час-два там са нервничали вечерни автомобили. Все още пресни мазни петна върху твърда амбалажна хартия сновяха по волята на вятъра и прехвърчаха ту от едната страна на тротоара, ту от другата. Продупчени билети падаха и отново политаха нанякъде от препълнените край спирките кошчета за боклук. Последните продавачи на заскрежени цветя, на кестени и на ръкавици сгъваха енергично ледените си маси и столове и се скриваха в нощта. Да, градските улици току-що бяха изпратили дневните си обитатели. Оставаха само онези, които никоя зима не може да прибере на топло. Само полицията можеше. Смъртта – също. Те бяха наоколо, макар да не се виждаха. Сенки на нощта.

Отново беше завалял сняг. През последните дни снегът беше спирал за кратко, колкото да си поеме дъх, но после избухваше възбудено и весело, като че горе се пръскаше по един чувал с бели конфети.

Зина погледна към небето, но веднага сведе очи надолу, понеже някой сякаш хвърли кофа със снежинки върху клепачите й. Стана й весело, макар спиралата на миглите да й залютя на очите. Зина изтупа снежинките с няколко премигвания и стисна голямата дамска чанта плътно до тялото си. Изглеждаше така, сякаш двете се прегръщат в мразовития понеделник като приятелки, които искат да се стоплят една о друга. Ръцете й потънаха в две големи ръкавици с по един пръст и с по една голяма снежинка върху всяка, после ръкавиците потънаха в два големи джоба на дебелото кафяво палто, а после Зина ги отнесе всички и пое по „Граф Игнатиев”.  Приличаше на момиче, което бърза да се спаси от студа и нощта. Че кой не бързаше в такава вечер?! Времето заплашваше да опровергае всеки смелчага, който си мислеше, че нощта ще е като всяка друга. Пелената, която се спускаше от небето и която изписваше нова кройка на София, беше възхитителна, но и тревожна. Човек с по-развинтено въображение би могъл да си представи защо след тази нощ градът няма да бъде същият.

Истината беше, че Зина не бързаше.  Изпитваше наслада от хрупането на ботушите по снега, от гледките, от миризмата на зимата, дори от смущаващата самота на улиците. Тя усещаше това, което обикновено усещаше само далеч от града – страхопочитание към природата – към нейното великолепие и към нейната жестокост. Сред планините й, водите й или нейните стихии Зина винаги се чувстваше смешно малка. Напълно уязвима и подчинена. Беззащитна, безсмислена дори. Това не я натъжаваше, нито я плашеше чак толкоз. То беше неизменна част от живота – като задръстванията или комарите през лятото. Зина се замисли за онази друга част от съществуването си, която пълнеше зимата с аромат на къпини и смекчаваше чувството й за малоценност. И като се замисли, внезапно зимната буря спря да съска в русите й кичури коса и започна да свири джазова мелодия някъде над църквата „Свети Седмочисленици”.

С две думи Зина се замисли за него. Не за Дядо Боже, не. Макар често да й се струваше, че когато мисли за него, мисълта й минава през мисълта за Господ. Но тъй като не беше сигурна дали това ще се хареса на Бог, избягваше да го прави. (Дълбоко в себе си все пак беше сигурна, че Господ няма нищо против смесването на мисълта за Него и тази за човека, когото обичаше. Та нали Господ я беше дарил с тази любов? Нали Той ги беше срещнал? А и Господ не може да се сърди на едно обичащо момиче. Не и заради това, че обича. За другото – да. Но тя сега не искаше да се сеща за друго.)

Зина обичаше да си мисли какво прави той сега. Сигурно пиеше коняк с някой стар приятел от казармата или пък беше с кучето на разходка. Може и да беше слязал до съседката – самотна стара жена, която чат-пат го молеше да й поправи нещо или да й напазарува. Да, в този сняг съседката със сигурност не беше излизала поне от няколко дена. Тази вечер той й беше купил кисело мляко и хляб и сега седеше в студената й кухня, за да поприказва малко с нея. Да разбере дали няма нужда от нещо повече. Но най-вече да я изслуша. Това отдавна вече нямаше кой да направи. Вълна от необятна любов премина през Зина с мисълта, че той никога няма да остави старицата без хляб и без разговор. Зина обичаше да фантазира така за него. Виждаше го как седи на старото трикрако столче на госпожа Бежанска, подпрял е лакът на коляното си и гледа надолу със сериозно изражение. Гледа към земята и я слуша. Кадифено напрежение се спуска по тънката корава паяжина зад високото му чело, проправя си път и аха да избухне в очите му. За да сдържи сълзите, той трябва да се съсредоточи в някоя особено незначителна шарка на балатума и да опита да не мисли. Да не мисли за живота, за живота на тази жена и за пътя, който е извървяла, за да стигне тя днес до най-късата отсечка. Точно през своята зима е останала съвършено сама. Сама със спомени. Той я слуша, правейки усилия да не мисли. Нейните спомени не са красиви, или поне тя не ги описва така. Старата госпожа не се радва на спомените си и винаги му разказва за някакви загубени неща. Май е загубила всичко освен способността да си спомня. А си спомня всичко, което е загубила.

Зина обичаше да си представя мислите му. Опитваше се да си представя и чувствата му. Кога е безсилен, кога носталгичен, кога се свива от безнадеждност, когато припламва от радост. Изпитваше същите чувства като него, докато мислеше за това. Въобще постоянно се стремеше да чувства същото като него.  Като онова, което мислеше, че той чувства. Харесваше й дори идеята за неговата болка. Тя също я пронизваше с тръпчивата като силен алкохол фантазия, че той се нуждае от нея. Срамуваше се искрено от тази мисъл.  

Зина продължи по трамвайната линия на „Граф Игнатиев”. Когато стигна „Раковски”, която щеше да я отведе вкъщи, забърза крачка. За да не свие по нея, ами да удължи пътя си и да го направи без колебание. Беше студено и беше късно. Беше безлюдно, а в голямата чанта Зина носеше скъпия си фотоапарат. Гледаше да не дава воля на страха, че могат да я нападнат заради него. Подмина „Раковски” и пое в посока, която щеше да удължи маршрута й. Нямаше с какво да се залъже тази вечер и да оправдае детинското си решение. Друг път можеше да си подхвърли невинната заблуда, че би било приятно да се разходи. Тази вечер беше ясно, че удължава пътя си само защото се надява да го срещне някъде. Да го срещне беше равно на абсурд в този режещ нощен студ, но на Зина й харесваше да си мисли, че когато мечтаеш интензивно, на твоя страна са и абсурдите. Тя мина през площада, на който се бяха запознали. Единствената жива душа там беше пияница, който крещеше на двамата Славейкови. Беше пиянска реч, разбира се, и като всяка пиянска реч съдържаше толкова бодливи пиянски истини, че Зина спря да го чуе. „Само паметник може да седи мирно и да гледа как по този площад вече не минават хора, а само вълци в човешки кожуси – крещеше пияният мъж  и сочеше обвинително двете каменни фигури, изпръхнали кротко под снежните талази върху ледените си костюми. – Какво ме гледаш?! На твое място отдавна да съм си размърдал задника и да съм почнал да стрелям по непросветлените идиоти, които идват да се снимат с мен, за да окачат снимката в шибания фейсбук, за да научи цялото задръстено село, че кретенът е бил в София. На шопинг! В некой празен мол! – Пияният залитна, по чудо не падна връз снежна купчина. - Празен, чуваш ли?! Празен като камбана! Защото тези места са толкова празни, колкото студеното ти каменно сърце дори не е! Това, че си мъртъв, не ти дава право да не правиш нищо! Не-ти-да-ва-не-ти...” 

Зина потръпна при последните думи и сви по „Солунска”. Пияният мъж можеше да е нейният мъж. Носеше спретнато яке, доколкото можеше да види в тъмното, беше се бръснал преди не повече от три дена и беше висок, всъщност висок колкото него.  Това можеше да е той. Точно тук го беше срещнала за пръв път. Не беше пиян, но беше замислен и задълбочен в някаква много специална тъга. Ако това беше той, какво щеше тя да направи? Да го прегърне, да му каже, че на площада има и едно непразно сърце, да го помоли да изтрие нейните топли сълзи? Я, сълзи! Откъде се взеха? Зина знаеше, че ако пияният беше той, нямаше да може да направи нищо по-полезно от това да свие по „Солунска” и да изтрие сълзите си сама.

Излезе на „Витоша”. Къщата на ъгъла беше осветена с някакви нови светлини и като дете, което се радва на шарени лампички, Зина се усмихна и дори потропна на място с тока на ботуша си по неотъпкания сняг. Сигурно е вдигнал глава, когато е минал оттук. Тези горди нови светлини са паднали отстрани на перчема му и са се заиграли с клепачите, а той се е почувствал лек и щастлив и е продължил към Съдебната палата, загледан в другите прекрасни сгради. Така си помисли Зина, че той е направил, когато е минал последно оттук. Нейна позната го беше виждала в едно кафене в края на улицата. Не може да не е идвал по „Витоша” скоро. Може би дори в момента минава? При тази мисъл Зина се обърна толкова рязко, че шалът около главата й се осука объркано. Тя раздразнително го дръпна назад и понеже платът заяде и остана да стърчи зад ушите й и да скрива улицата, Зина нетърпеливо го измъкна през главата си. Във врата й нахлу студ и веднага няколко снежинки се скриха в ямката на шията. Затоплената нежна кожа на Зина реагира с потръпване чак до стомаха й. Тя само констатира неприятното усещане. Като махна шала, за да види дали той не върви след нея, й се разкри цялата гледка на нощния булевард „Витоша”. Беше по-тъмен от „Графа” и стряскащо пуст. Грамадните машини, които денем дълбаеха тунел за метрото, стърчаха неподвижни като стожери на нощната самота. Него го нямаше, но – Зина поспря и се обърна да погледа разкопаните релси и вирнатите от земята машинарии – беше толкова красива нощна гледка. Той можеше да мине оттук по всяко време. Когато си поиска. Когато тя поиска. Зина мушна шала в чантата си и подскочи лека в снега, като този път потропна с двата ботуша.

След няколко метра щеше да подмине кафенето, в което го беше засякла преди време нейната позната. Зина пресметна, че след това по пътя до вкъщи няма да има място, на което надеждата да го срещне да е по-силна от тук. Спря, извади ръцете от ръкавиците и разроши косата си. Сети се за един стар трик, който беше гледала в тъжно старите черно-бели филми. Там момичетата се щипеха по бузите и прехапваха устни, за да ги направят по-ярки и червени. Зина захапа леко долната си устна, но бързо се отказа от щипането. Лицето й беше замръзнало и дори не усещаше допира на едната устна в другата. Скришом, сякаш кой знае кой ще я види в този пуст мрак, се огледа в близката витрина. За свое учудване не изглеждаше зле. Ледената кожа беше опъната и бледа като платно на лодка, но косата седеше подредена, от очите струяха малки добри светлини, а дебелото палто някак успяваше да открои високите й рамене. Зина се хареса и си помисли, че няма разлика между нея и ъгловата къща с лампите. И двете можеха да бъдат видени от него и това ги правеше живи в спиращия пулса на всичко студ. Искаше да мисли още за това, но мисълта й беше почнала да тече на пресекулки. И тя беше замръзнала.

Зина потегли. Кафенето беше на десетина крачки разстояние. Изпъчи се, започна да стъпва по-уверено, като да е сигурна, че земята още е под краката й, и ето, че стигна до мястото. Мина пред него, без да поглежда вътре. Макар изведнъж да се бе разтреперила, това никак не й личеше. Тя повдигна максимално главата си и впери поглед някъде напред. Някъде в светофара, или може би в църквата „Света Неделя”. Зина не знаеше какво прави, знаеше само, че иска да изглежда горда и спокойна, независима от студа, пустошта и хората, които се крият в кафенето. Така й се искаше да изглежда, в случай че той беше вътре и я видеше да минава. Искаше да изглежда разсеяна и хубава. И абсолютно незаинтересована от присъствието му в това кафене и в този свят. Зина изглеждаше точно така. Седем крачки и отмина кафенето. С всяка крачка беше все по-напрегната. Не успя да се пребори с надеждата, че ще чуе отварянето на врата зад себе си и неговият глас ще строши тишината на улицата със „Зина!” След още седем крачки тази надежда се стопи като снежинките по врата й. Успя да не се натъжи. Не я извика, но това не означаваше, че не е бил там и не я е видял. Мъжете днес са толкова стеснителни! Зина така се бе съсредоточила в ролята си на случаен горд минувач с дълга разрошена коса, че дори не бе забелязала, че кафенето е тъмно. Бяха го затворили. Някой се беше отказал от него, нищо че той беше идвал някога тук. Зина не разбра това, а и да беше разбрала, никога нямаше да повярва.

Тя сви по „Алабин”. Беше й приятно да мисли, че той я е видял току-що. Можеше вече да се прибира. Сега изглеждаше още по-хубава. Но и това не разбра.

Когато се озова пред вратата на своя дом, погледна часовника. Беше 10 часът. Почуди се как е минал този един час при положение че през цялото време се движеше почти тичешком. Стана й виновно. Докато превърташе ключа, се сети, че трябваше да мине през магазина и да купи храна за кучето, веро и крушка за лампата в коридора. Затваряха магазина в 10, нямаше смисъл да се връща, а и изведнъж я побиха тръпки при мисълта за тъмницата и студа. Зина влезе в тъмния коридор, остави чантата да се свлече в краката й. Не можеше дори да се пресегне и да я остави на закачалката, толкова й беше натежала. Облегна се на стената, не й се сваляше палтото, беше й ужасно студено. Опипа джобовете си отвътре. Извади едната ръкавица, но другата я нямаше. Явно беше паднала, когато ги свали на улицата. Ами сега какво да прави с тази сама ръкавица? Сама й е ненужна. Натъжи се, защото обичаше тези ръкавици, но беше толкова уморена, че тъгата й заспа, зарината от други неясни тревоги.

-          Зина!

Мъжки глас се провикна от кухнята.

-          Няма ли да влезеш най-после?! Трябваш ми.

Зина въздъхна. Седем крачки до кухнята и щеше да разбере какво иска той.


Коментари

  1. "когато мечтаеш интензивно, на твоя страна са и абсурдите" :]

    "Когато силно желаеш и се бориш за нещо, цялата вселена ти помага да го постигнеш"

    снежна приказка, тъга, красота...

    благодаря ти

    ОтговорИзтриване
  2. Така пък ми става едно топло, нетъжно... :) Благодаря ти и аз!

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации