Ас съм мъш!

Вчера  седемгодишният ми син написа „Ас съм мъш”. А аз реагирах по най-тъпия начин. Разсмях се и му показах грешките. Той ги поправи засрамен. И написаното внезапно стана по-малко ценно.

Другия път едва ли ще ми покаже изобщо. Така ми се пада.

Замислих се колко пъти съм го правила и се изплаших. Колко пъти съм неглижирала нечий порив да покаже, че е мъж. Не защото ме притеснява идеята за превъзходство на „силния пол”. Напротив – харесвам я. Не обичам еманципацията, по-често ме е срам от нея. Въпреки това съм поливала неведнъж грубите й, студени корени. Несъзнателно. От глупост. И защото имам твърде лъскава представа за мъжествеността. Сякаш можеш да се присмееш на грешките й и да очакваш, че тя няма да изпита срам?! Именно защото е мъжественост. Точно обратното.

Тя вероятно е не по-малко чуплива от нашата женственост. Когато се счупим взаимно, какво следва? Нито единият, нито другият може да събере всичките си парчета. Те се търкалят омешани на пода – унизени и омърляни. В обидата и срама трескаво заграбваме разпилените части и се връщаме към някаква мнима цялост, съдържаща вече и чужди парчета. Жените започваме да цепим дърва, мъжете ни тръгват да бродират пейзажи. И започваме да се харесваме още по-малко. Ние си мислим, че е безобразие да ни оставят да се вихрим с брадвата. Те вероятно са бесни, че не се нуждаем от тях. Разбира се, това изобщо не е вярно.

Знам, че със следващите думи ще си навлека възмущението и омразата на купища силни и  можещи жени. Такива, които повече от всичко се гордеят с титлата си „успешна” (няма такава дума май, но пък е модерна). Убийте ме, но казвам моята истина. Искам да бъда слаба, крехка, нежна. Да откривам с възторг мъжките сила и замах. Да ги възхвалявам с думи, с тиха гордост и със влюбеност. Да, мога да си сменя гумата и да управлявам лодка, но предпочитам да правя торта и да пея приспивни песни. Искам да бъда от слабия пол. Та аз съм от него, извинете! Искам мъжът да ме пази от целия ужас наоколо и от онзи в мен. Знам, че ще ме линчувате, но парите нямат нищо общо с мъжеството. Достойнството има, великодушието – също.  

Момичета, не ме убивайте с камъни, но искам да бъда притежавана. Не ми трябва волност, ако няма с кого да споделя радостта от нея. Не мога да бъда робиня, но мога да принадлежа. Не мога да приема плачливост, но мога да обожавам нечии сълзи.

Не хвърляйте нагорещените си маши по мен, но аз искам да бъда превъзхождана. Не мога да се влюбя в по-малко умен мъж. Трудно ми е да страдам за по-слаб от мен. Невъзможно е да остана будна за мъж, по-малко интересен от сънищата ми. Искам да изпитвам възхищение. Ако ще, да дойде с тревога. Не мога да се примиря с комфорта на безразличието. Не е за мен инерцията на относителното щастие. Ако някъде по този свят броди с твърди крачки Любов -  мощна и разкошна, егоцентрична, помитаща и наркотична, аз няма да се скрия в мазето на някоя удобна емоция, ами ще Я търся. И ще търся онзи мъж, който също не може да живее без Нея. Ако ще, нека е "мъш"! 

А пък Любовта греши, това е нейно право, неин чар и задължение. Ако тя може, защо ние да не трябва?

Не искам да вменявам на сина си безпогрешност. Вчера вечерта се прибрахме, аз трескаво се впуснах да шетам. Той седна с електронната си игра и се отнесе. Чувах как се избиват неговите рисувани нинджи, а тялото му много смешно се извиваше по посока на битката. Сбърчил вежди, концентрирано нападаше електронните си врагове и мърмореше нещо под носа си. Момчешка му работа! Изведнъж се откъсна от това, обърна се към мен и каза: „Мамо, много се трудиш! Седни да си починеш малко. После пак.” И продължи да трепе нинджи.