Тази година

И отново идва Нова година. И неизбежният, силно клиширан, но толкова терапевтичен отчет. Понеже мисля по-добре, пишейки, тази година отчетът ще ми е по протокола. Ще прошноровам и ще окача на видно място. 

Тази година започна с раздяла. Полях я с бутилка червено и чаша сълзи и се натъпках със сентенции, за да анестезирам по-бързо болката. Не, болката не беше от раздялата с човека. Беше от поредната раздяла с наивната ми детска убеденост, че любовта не е цикъл. Е, цикъл е. И аз не съм Мег Райън, макар да сме еднакво тъпи на тема „вечна любов” и „сродни души”.  Мег Райън може да има своето оправдание, щото някой постоянно й пише тези сценарии и я набутва в клишета с надпис „Happy end”. Ама аз що още вярвам, като сценарият, който собственоръчно подписвам, пак ме прати  в мойто си клише да преговарям бая овехтели сентенции за любовта. 

Струваше ми се, че още на следващия ден съм избутала драмата и мога да го карам по-спокойно. Без особено големи надежди. Без някакви светли и вдъхновителни мисли. Да продължа без тези неща си беше чист ексцентризъм за мен, но се чувствах достатъчно голяма да опитам.

Какво ти спокойствие? Същия ден детето ми вдигна температура 40 градуса, която не успях да сваля 24 часа. Първите дни на годината, сняг и пълнеща се като търбуха на животно София – нямаше как да взема колата, защото болницата е в центъра на града и се страхувах, че няма да има къде да паркирам. Потеглихме с такси, в което се разплаках, държейки топлата ръчичка на малкото ми момче. В болницата ме насметоха, че не съм за тази болница, че чета твърде много в интернет, че докторът няма време, че няма мотивация и всъщност май нямаше и идея какво да ми каже. Затова марш към другата болница! Другата болница беше съвсем близо и нямаше как да ме вземе такси дотам. Нали милите шофьори на такси са принципни хора тук. А малкият човек тежи, особено когато му е зле и му се спи, защото температурата стопява силичките му. Майката обаче може да извади някакви свръхчовешки хипер сили във важен момент. Вдигнах малкия герой и поех през неразрития сняг и заледения асфалт под него към следващата болница. Усещах, че с всяка крачка се прощавам с безценен наръч сили в резерв. Сякаш с всяко издишване изплювах мускулна маса и се молех да пристигна в болницата, преди да съм останала само скелет с воля и болно дете на ръце. Е, стигнах. Там пак ме насметоха. Това била инфекциозна болница, луда ли съм да водя детето тук, щом няма разстройство?! Марш към съседната болница, ей я къде е. Е, поне пътят до следващата беше поразчистен. Силите ми – към края си, температурата – непроменена. Влязохме в поредната болница. На вратата се сблъскахме с крещящи хора. Обиди. Клетви. Някакви цигани довели детето си, ама нещо не се харесали на докторката. Насмела ги, отпратила ги. Как да им обясня, че и българите ни насмитат от болница в болница. Не можех да обясня, дъх не ми беше останал. Свих се с детето в един ъгъл, разяждана от страха, че сега докторката ще е бясна и ако въобще ни приеме, ще ни се скара за нещо, ще претупа прегледа, току-виж ни изгони, а друга болница наблизо няма. Хубаво, че не се оказах права. Беше мила, разбираща, загрижена лекарка. Тръгнахме си – аз поуспокоена, детето – все още страшно изтощено, спящо в свивката на ръката ми на задната седалка на някакво такси с чалга. И отново поплаках. Повече от умора, по-малко от страх.

И се заниза годината. Лесно изпитвах щастие. Като каже някой „дребните неща”. Че какво му е дребното на това да седиш със сина си на брега на замръзнало езеро, бузките му да са червени от студа, усмивката – крива заради опадалите зъбки, и да си приказвате разни нещица. Такива, които го правят да се вълнува. Имаше куп такива моменти – най-големият ми успех за тази година. В един от тях превъзбудата ми трябва да е била толкова силна, че склоних (при това без особени молби) да вземем от една софийска витрина нещо топчесто, непрактично и с отделителна система... особено осезаема в първите месеци от съжителството ни. Като се замисля, сама предложих да си тръгнем с песа от онзи зоомагазин. Детето само много отривисто се съгласи. Топката косми ни направи точно толкова весели, на колкото се надявах. И това добре!

После, или там някъде през годината, заминах за Париж при Кети. Кети е най-големият приятел, който човек може да желае. Пихме и се смяхме няколко нощи в нейната мансарда с гледка към парижките покриви. Минах през Париж и си го прибрах. С все парфюмите му, ароматите на вино, цигари Житан, с историите, великанщината му и мостовете, с червеното на Монмартр и златното на Шанз-Елизе. В архива си подредих грижливо сергиите на букинистите, белите зъби на негрите, които продават 10 Айфелови кули за 5 евро, гарафите с пелин, палачинките с миризливи сирена, малките лачени обувчици, които се пъчат на витрината си, не за да ги купиш, а за да ти се присмеят. Защото те са обувчици за принцеса и само принцеса, родом от Париж, има толкова малко краче, толкова изящен вкус и толкова много пари, за да ги притежава. Отлетях от Париж с Париж. А като се върнах у дома, на моя Тигър му беше паднало още едно зъбче. Донесох му рокерско яке и раница с пирати за първия учебен ден. Но есента изглеждаше толкова далеч.

Е, дойде. С първия учебен ден на сина ми.  Гладих ризка и подострях моливи с нежността на... ей тук търся свестна метафора, но нищо по-красноречиво не ми идва от „нежността на майка, която подготвя сина си за първия учебен ден”. Междувременно тази година, значи, съм се превърнала в метафора за самата себе си. Хм.

През тази година си направих блог. Кръстих го на улицата, по която притича детството ми. Не пишех така често като преди. Дълго се чувствах празна. През останалото време се чувствах тъпа. Въпреки това продължих с мъчителните опити да си довърша книгата, започната година и нещо преди това. Количествено постигнах успехи, качествено – пълна скръб! Усещах го през цялото време, докато пиша. Не обиквах тази книга, не исках да я взема с мен, когато заспивам, когато не мога да заспя. Преди няколко месеца разбрах защо. Срещнах писателя, който ме отърва от мъките с първата страница на романа си. Разкарах книгата без жал и започнах да пиша без страх. Без страх дали ще се хареса написаното, дали ще е интересно, дали е важно. Просто си срещнах вдъхновението. 

И тази година не остана време за много от нещата, които исках да направя. Например за това да стана богиня в кухнята – една от онези свръхнадарени готвачки, около които всеки би искал да прекара живота си.
Но пък тази година се научих да гледам творенията им в техните топли и бели блогове и да не тровя възхищението си с мръщене по собствената ми посредственост.
Догодина, живот и здраве, ще тренирам повече. Ще започна с домашната вита баница на Лулу. С Тигъра ще поизцапаме кухнята.

Тази година напук на криза и прогноза си сбъднах една мечта. Купих си сериозен фотоапарат. Предстои ми голяма любовна история с него, сигурна съм.

Тази година успях да събера семейството на детето ми за Коледа. Винаги сме били у някоя баба на празника и единствената ми грижа е била да опаковам красиво подаръците. Тази година направих всичко сама и изживяхме истински прекрасна Коледа. Е, татко си мисли, че готвя снобски изгъзици и сигурно догодина ще настоява да идем у тях, за да е сигурно, че на Коледа ще си хапне, както подобава, свинско със зеле.

Тази година разбрах какво е да си говориш с автоджамбази, разбрах къде са накладките, къде пише колко цола са ми гумите и също как да поправя казанчето на тоалетната.

Тази година се влюбих в точките. И във вълнените чанти с вълнени цветя.

Разбрах, че дънките държат студено, а полите с чорапогащник – топло.

Разбрах дори къде се слага дискът на Play station.

Най-после спрях с разтворимото кафе и си купих малка червена кафеварка.

Виното ми сменяше цвета си, но нрава – не. Мисля, че трябва да го намаля. Но знам, че няма.

В средата на годината ме упрекнаха, че съм твърде мила. В края на годината ме похвалиха за това.

Тази година научих Тигъра на някои столици. Той пък взе, че научи немската азбука.

Тази година успях да формулирам любовта. За кой ли път. Нищо.

Тази година успях да не изпитам нито веднъж омраза.

Беше добра година.

Благодаря Ти, Господи!



Коментари

  1. Истинско и по много странен начин позитивно! Такъв е животът дето се вика. И все пак кривата усмивка с падналите зъбчета е най- важната!
    А на таткото със зелето просто гледай от високо. Другото е само загуба на нерви. От личен опит го знам.
    Благодаря ти, че там някъде съм аз. В крайна сметка от добрата храна зависят толкова много неща:)

    ОтговорИзтриване
  2. Руми, аз ти благодаря, че и ти си някъде там. Ти си много често тук :)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации