Не обичам потайните

Има всякакви отровни хора. Такива, които замърсяват чисти места и чисти същества. Такива, които не създават, но разрушават двойно. Такива, които не просто завиждат. Такива, които от завист ще те смажат. Или ще те смажат от любов към смазването. Такива, които убиват. Унищожават приятелства, самочувствия, доверия, цели хора. Какви ли не вредители живеят. Има хора, които са безвредни и въпреки това не ги обичам. Това са потайните хора. Те крият от света еднакво ревностно и срама, и гордостта. Те крият не само емоцията, но и причината за нея. Те крият не само фактите, но и идеите. Те не допускат никого до спомените, реалността и мечтите си. Те са изключително внимателни, когато разговарят, защото не бива да изпускат нищо истинско да излезе от тъмния им личен свят. Те разговарят като политици, като артисти. И пропускат в разговора само онези сюжети, които са безопасни за здравето на тяхната безличност. След като прекараш време с такъв човек, си тръгваш празен. Той не ти е дал никаква емоция, никакво знание и никаква надежда. Той обаче е взел от теб. Взел е от емоцията ти, печен е в кражбата на частици емоция. Неговата емоционалност е стерилна. Тя не може дори да изиграе възпроизводство, особено пред други хора. Взел е от идеите ти, защото е твърде затворен към света, за да генерира свои. Взел е от светлината ти, защото в него е твърде тъмно, а няма средства да достави своя светлина. Взел е от топлината ти, защото тя му харесва, но се страхува, че ако излъчи своя, отвътре ще изстине цял. Взел е от искреността ти, за да я складира и в подходящия момент да я превърне в измислица. Той не е повярвал на нито една твоя дума. Защото той не ти е казал нито една истинска. В същото време обаче се е намерила свободна завист у него за теб. Той може дори да не се сеща защо ти завижда. А ти завижда дори за това, че можеш да бъдеш открит. Никога няма да си го признае. Той завижда за всичко, което не е, и за всичко, което не притежава. И не умее да прощава, че някой друг е различен. Нищо че вероятно въобще не харесва такива като него. 

Потайните хора като всички други изхождат от себе си. Те не се разкриват, защото очакват разкриването да доведе до злоупотреба, а не до разбиране. Те не се оплакват, защото не очакват топлина и съчувствие, а злорадство и сарказъм. Те не ликуват, защото ги е страх от злоба и завист. Никога не биха повярвали, че радостта им няма да бъде посрещната със завист. Някои от тях са суеверни. Типично за иначе християнското ни общество, което пълни църквите на Великден. Колко от тях съзнават, че суеверието е грях? А уж и то е безобидно.

Има хора, които крият само онази част от живота си, за която никой не би им завидял. Безкрайните самодоволници, които изглеждат вдебилено влюбени в съдбата си. Истината им е цялата в язви, но опаковката на истината е лъсната до блясък. Разваленото се маскира в мнимо безгрижие и излишно важничене. Техните проблеми също остават в глухото, техните недостатъци се демонстрират само под формата на великодушна самоирония. Тяхната суета пирува в орбита на измисления им свят. По-тъпите от тях дори застиват сред вменената си перфектност.

Мога да напиша цяла книга за потайните и техните мисли, но всъщност не ги разбирам. Като малка имах проблеми с това, че не крия нищо. Казвах си всичко, главно не където трябва. Хората се възползваха от това, нищо че бях дете. След поредица от поучителни истории се научих пред кого да казвам истината. Но научих да не преразказвам само чуждата истина. Чуждата я складирах, пазех и закрилях. Понякога ми тежеше, но не я изпусках. За разлика от своята. Никога не намерих мотив да скривам себе си и нея. Никога не разбрах защо не се разказват чувства и не се говори открито за истини. Изглеждаше незряло за околните и нормално за мен. Днес на хората им изглежда детинско, но продължават да се възползват, нищо че съм възрастна.

Странното е, че започнах този текст, защото приятелка беше открита с мен. Тя винаги е била. Но в ситуация като нейната други хора се крият и образуват тайни. Усетих, че нейната откровеност – най-нормална и очаквана между приятели, ме трогва. Явно откритите хора и отношения са станали дефицит. Хората с реални проблеми и кусури. Истинските, туптящи на светлината създания, а не забулените в решетки хралупи. 

Не обичам потайните хора. Както не обичам мрака и тишината. Както не обичам клоуни и политици. Техните перфектни маски и подлъгващи обещания. Страх ме е от тях. Твърде съм открита, за да ме пропуснат.

Коментари

  1. Мила, много обичам да се разхождам из страниците на блога ти, без значение за какво точно пишеш. Харесва ми да чета написаното от теб, защото успявам да чуя собствените си мисли.

    ОтговорИзтриване
  2. Нали знаеш колко обичам да се разхождам пък аз из страниците на твоя? :) И напоследък съм по-често из чуждите блогове, отколкото в моя. Може би ми липсва вдъхновение, или пък си имам оправдание. Но такива поздрави от такива "минувачи" като теб ме карат да посягам към мислите си по-често и обещавам скоро да пусна малко от тях сред тези макове... Благодаря, Лулу!

    ОтговорИзтриване
  3. Потайните мисли на един потаен човек.

    Попаднах на Солунска 16 благодарение на мъшкото изявление на неосъзнатия бунтар. А когато нещо ми хареса - обичам да го попия цялото, да открадна частицата емоция, която да напръска с водни бои стерилността на скритото и да компенсира липсата на вътрешна топлина.
    Изчетох целия блог. Два пъти. Харесаха ми цветета за фон. Не ми хареса стилът на 16-ката в заглавието - много /6 ми стои, а 1/6 * Солунска (една шеста Солунска) не вярвам, че е мястото, където е прекарано цяло едно детство :) Може би (два супермилиона и седем сантиментра)/6 е по-точно.
    Да си потаен не те прави лицемер, измамник, лъжец, садист, злобар, дребнав или егоист. Често всички тези хора са потайни, но обратното не винаги важи.
    Не обичай страхливците, не обичай актьорите-шутове, не обичай егоистите, не обичай тези, които изсмукват алчно, ненаситно и безкомпромисно енергията ти, не обичай лъжците, не обичай безхаберниците, не обичай завистливците, не обичай социопатите, не обичай лустросаните сноби, не обичай измамниците, търгуващи с чувства и емоции, но не заклеймявай всички потайни хора, вкарвайки ги в образа на горепосочените.
    Защото аз съм потаен човек, но няма да изходя от себе си. Няма да защитавам тезата колко трагични са потайните, защото кой знае какво им се е случило и са се затворили и очерупчили и само гледат през прозрачните стени на саможивата си клетка. Аз крия чувствата си, но и ги споделям. Аз пазя себе си, но и се разкривам. Аз, аз, аз, аз... суетна проява на егоцентризъм.
    Също ми липсва детството, което в момента стои заключено с метална врата и загубени ключове на 250 километра. Също сипвам вода с менчето и плача като се запее родопска песен. И съм потаен :) Няма да ти кажа защо. Или поне не веднага. Най-често - защото и аз не съм сигурен поради коя от всички причини, които могат да хрумнат.
    Но ако си тъжна - ще те разсмея без да досаждам. Ако споделиш - няма да те предам и няма да се възползвам от твоето разкритие. Ако имаш нужда от събеседник - ще събеседвам и ще те чувам, освен че ще те слушам, защото, като потаен човек, знам колко много нужда може да се изпита в това някой просто да те изслуша и да се зарадва или да потъжи с теб.

    "...в своите редки и трудни празници
    моите песни, моите песни те да запеят."

    P.S. В абсолютно потаен стил ще си открадна емоционалния заряд на публикацията като подарък за рожден ден, защото съвпада с датата на публикуване и съвсем потайно няма да споделя колко приятно изтръпнало се почувствах когато го осъзнах.

    Поздрави.

    ОтговорИзтриване
  4. Мое убеждение е, че хората в живота ни са огледала, в които се оглеждаме ние самите. Ако срещаш хора, които са „добри, светли, чисти и т.н.”, значи че нещо в теб в този момент трепти в диапазона на светлите чисти и т.н. трептения. Ако срещаш хора, които са да речем „потайни”, нещо в теб вибрира в сферата на „потайността”. Статията започва с думите „Не обичам…”. Това е сигурен белег, че в момента си фиксирана върху нещо, което трепти в теб самата. Ти излъчваш необичане в момента, фиксирана си върху необичане, виждаш нещо, което не обичаш. Казвам всичко това за да посоча важна според мен истина-твоят вътрешен свят създава, гради, произвежда „външния”. Ти, само ти и изцяло ти си отговорна за изживяванията си и срещата си с такива или онакива хора, харесване, обичане, необичане и т.н. Смисълът на споделянето ми е този-посочвем, че според мен нещата се коренят в самата теб, в това, което ти си привлякла с начина по който се чувстваш и изживяваш „външната” реалност. Реалността, в която виждаш неща, които „не обичаш”. Тези неща се преди всичко в теб.

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации