Откровено

Никога няма да бъда напълно откровена. Не мога. Не и на всяка цена. Какво да направя, хубаво ми е другите да ме харесват. Да съм им мила, не немила. Макар че току-що бях по-откровена от други, които уж го умеят повече. Тази откровеност е проста. Тя не наранява никого.
Но за друго всъщност става въпрос. Имам една близка.  Живее сама с дъщеря си. И с гнева си. Всъщност е усмихнат и ведър човек, но понякога, когато й стъмне, й се смъква маската на ангел и душата й се овъглява. Гледа да не се разкрива пред никого, но веднъж я хванах случайно. Беше изпила три чаши с вино и използваше думи, които никога не бях чувала от нея.
Не зная какво се беше случило, но се беше разбесняла по ред.
Беше бясна на бащата на детето си. Бях я чувала да го нарича „благороден” и „добър”, но не бях чувала, че го мисли и за „чудовище, което строи олтари, в които да възпява превъзходството си и... своето благородство”. Беше му бясна, защото той се намираше там някъде, в сигурния свят на свойта превъзходност, кръстосал крака и ръце в блажена нирвана, докато тя търсеше начин да плати детската градина на детето им. Беше му бясна, защото дъщеря им беше останала сама с още две деца в градината – детето на един ватман и това на двама инвалиди, защото другите деца бяха на скиучилище. За разлика от ватмана и инвалидите тя можеше да събере парите за скиучилище, както събираше парите за балета на малката и за ново яке. Но за разлика от ватмана, инвалидите и всички други двойки родители не можеше сама да събере смелостта да изпрати детето им на този зимен лагер. Нощите й преливаха в страхове за малката, дните й я будеха с кошмари. Беше станала истеричка и се потрисаше при всяко вдигане на температура, при всяко закашляне. Като много други майки. Тя обаче се справяше сама със страховете. Усещаше, че страховете понякога я повалят, само защото е сама срещу тях. И че нямаше да са толкова сурови към нея, ако бяха споделени. Ако някой до нея бореше същите страхове, захапката на резците им щеше да е разпределена върху повече плът и натискът щеше да е по-слаб. Затова му беше бясна. Докато тя се пържеше в тиранията на страховете си като родител, другият родител дори нямаше представа от какво може да се уплаши.
Беше бясна и на бившия си. За пет години той изговори бая говорено. Говорú много, говорú бързо, говорú с пълна уста, говорú между 1776 цигари, говорú нощем, говорú пътьом, говорú по скайп, говорú на водка, говорú на вино, говорú на нея, говорú на дъщеря й, говорú на себе си, говорú на други, говорú сериозно, говорú сложно, говорú обичайки я, говорú мразейки я, говорú на балкона, говорú над океана, говорú уверено, говорú през сълзи. Говорú всякак, не спря да говори. Тра-ла-ла-ла-ла-ла-ла-точка. Когато млъкна, всичко свърши.
Беше бясна и на първия си. Години наред й тъпчеше заблуди в главата. Нареди и разруши представите й за бъдещето, както тригодишен може да нареди кула от Lego, а след това с един замах да я разруши. Показа й колко прекрасна може да бъде, обичайки създателя на най-високата й кула по начин, по който могат да обичат само по върховете. И след това я бутна от там. Отне й го. По някакъв злокобен начин й го взе за дълго. Замина в своя далечен свят и на излизане от нейния прегази вярата й, че някога с някого ще бъде същата. Също толкова отдадена, също толкова неочаквана. Обеща й вечност. И й я даде. Но не остана в нея. Обеща й да я закриля цял живот. Остави я да търси пустини в морето и океани в шепата. И й завеща глупавата надежда, че това е възможно. А той замина надалеч да живее обикновния си живот на доволен човек. И май остана необикновен единствено в мислите й. Беше му бясна.
Беше бясна на приятелите си. На някои от тях. Беше им интересна само, когато им беше смешна. А тя им беше смешна само, за да им е интересна. Това не беше тя.
Беше бясна на родителите си. Показаха й безкористната любов, каквато само родител може да изпита и дари. С което най-добронамерено се присмяха на очакването й, че любовта на мъж и в най-безупречния си костюм ще бъде конкурентна на тази.
Беше бясна на музиката, която беше слушала, на филмите, които беше гледала, на книгите, които беше чела, на стиховете, които бе изговаряла, на местата, които я бяха вдъхновявали, на хората, които я бяха възхищавали, въобще на всеки миг мечта.
Беше бясна, че няма мощ да разпери криле. Искаше й се да притежава сила, която обезценява слабостите и връща надеждата в съвършената чистота.
Беше бясна, че забравя. Също и че помни.
Че толкова се страхува.
Че толкова се надява.
Че още може да обича без гняв.
Че е родена през 70-те.
Че тъй отдавна са 90-те.
Че е силна.
Че не е силна достатъчно.
Че е щадяща.
Че е наивна.
Че е жена.
Че не може да бъде само жена.
Заради всеки, който беше идвал и беше оставял повече, отколкото беше вземал от нея.
За това беше безкрайно благодарна!

Коментари

  1. Красиво написано! И приложимо за прекалено много ситуации в живота.

    ОтговорИзтриване
  2. Анонимен19 май 2011 г., 0:39

    Като че ли прочетох себе си...

    ОтговорИзтриване
  3. На прекалено много хора е бясна въпросната дама. Бясна е на хора, бясна е на себе си, на обстоятелства, състояния, неща. Пиша тук, тъй като темата е изключително интересна и важна. Важна е с това, че всеки от нас в една или друга степен е изживявал негодувание, неприемане, гняв, осъждане. Трупаме ли трупаме в живота си различни неприемания и негодувания. Няма човек, който да не е изпитвал елемент на подобно недоволство. Кое е важното според мен, което следва да проумеем; на всичкото отгоре не е сложно. За да изживяваме подобно нещо, значи че нещо в нас иска и търси подобно изживяване. Нищо не може да ни се случи „просто ей така”, без да сме го поканили, без да сме го искали дълбоко в себе си. Във всеки от нас съществува пласт от съзнание, което държи на всяка цена да сме нещастни, да имаме драми, болки, огорчения. Този пласт се нарича его и е изцяло негативна същност, която се храни с негативни емоции. Когато такива няма, то само си ги образува, мразейки, не обичайки, критикувайки-хора, явления, правителство, живота, бившия, сегашния и пр. Същата потребност от драми ни кара да натискаме клаксона на кръстовищата, да сме обидени някому, да сме гневни другиму, да сплетничим, да завиждаме, злорадстваме, да се страхуваме, да се дразним от хора, явления, обстоятелства, от самите себе си и пр. Има изход от тази болка и той не е в намиране на външни добри обстоятелства от типа нов приятел, който да е пич, за разлика от предишния, нова работа с готини колеги, нова държаве с готино правителство. Ако имаме болната нагласа на его съзнание жадно за драми, винаги ще си намираме повод за токива и винаги ще сме бесни някому. Изхода е в намиране на вътрешен покой и баланс, не външен. Става лесно на всичкото отгоре. Стига да знаеш, че има такова нещо и че след като някой го е постигнал, можеш и ти да го постигнеш. Екхарт Толе например е посочил пределно ясно за какво става дума и как да се справим. В моя блог съм написал мисли по въпроса, ако е интересно някому да заповяда да прочете. Линка е http://www.lira-mahatma.com/?page_id=79

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации