Преди да настъпи денят...

Понякога ставам слаба. Толкова слаба, че се чудя била ли съм някой път друга. И тогава да не съм слаба е само спомен, на който не вярвам.  Слабостта е отмъстителна. Чат-пат идва да ме накаже за систематичните ми бягства от нея.  Бягам, но не от слабостта след провала, нито от слабостта на примирението. Не от слабостта, която настъпва, когато си премазан, когато си забравен, когато си неможещ, тъп, горд, малък, суетен, ненужен или безцветен. Не от слабостта, която кърши волята и дави в страх мечтата. Не и от слабостта, с която жените кокетничат, и по която мъжете подострят своята мъжественост. Говоря за слабостта да не можеш да приемеш новия ден и с него загубването на тишината. Нито простата природна цикличност. Ден – нощ – ден – нощ. Детство - младост - зрялост - старост. Тиктакането на часовника. Дори да е свършила батерията му. Говоря за слабостта да не можеш да погледнеш себе си, защото не би могъл да си искрен. Ако трябва да бъда искрена, говоря за слабостта да не можеш да бъдеш сам.

Кой я знае наистина ли й се вика слабост. Или флиртувам със себе си с тези имена на бездни. Примитивен начин да призная самотността. И умората.  Да противореча на ежедневната мантра, че съм окей, че се справям, че нося с лекота каквото има да се носи плюс онова, което сама слагам отгоре.  Викам й „слабост” и смело й предричам краткост, заричам се в нейната инцидентност. Сякаш ме е забърсала по грешка - гарантирам мигновено отстраняване на повредата. Без видими следи от наранявания.

Не съм честна. Имам нужда от тази слабост.

Търся я след дълъг период на героично справяне с нещата. Или тя сама ме хваща през гърдите. Стиска, докато не се появят сълзи в очите и дращещи камъни в гърлото. Търся я като причина да поседна в края на леглото. И да се свия. Да изсумтя тихо на себе си и да смъкна поне този товар с думите „Уморена съм. И боли. Шибана работа, наистина боли.” Не се задържам дълго в края, нито свита. Понякога ме връхлита ярост. Защото някой не се е борил достатъчно и е оставил любовта ми да изгние полуобидена, полуубита. Защото някой ме е замерял със сърцето си и ме е дарявал с вечности, а всичко свършва с гърч в края на леглото. Друг път давам на срама да ме пребори. Защото няма по-виновен на света от мен, че леглото е полупразно. Че животът е полупразен. Срам от автолицемерието, с което настоявам, че съм силна и мога, и поемам още, и още, и бих влязла в състезание с машините, защото присъствието на душа в мен не ме прави по-неумела от тях. Уж съм силна, а клякам в ъгъла за едно нищо.  За един никой.
Ако не е ярост, ако не е и срам, и дай Боже не е самосъжаление, слабостта е терапия. Допинг. Доказателство, че съм машина, обаче с душа. И наистина се справям. С товари, с липси, с болки, с безсилието си, с копнежите, с дяволите в главата ми и тези навън. Зная, че слабостта е миг и след малко ще стана. И пак ще действам – все тъй жилава, упорита, във форма, все тъй жена. Изчаквам мига да отмине и да бъда каквато съм без него. Ясно е, че мигът ще се връща, слабостта ще ме пробва отново. Нека! Нека дойдат миговете слабост, имам нужда от тях. Не вредят. Нека опитат да изчегъртат обвивката ми обаче! Предричам им провал. Обвивката ме опакова, тя не ме дефинира. Мога да добавям към нея когато поискам. Под нея също е чегъртано. Пускала съм един-двама да изследват отвътре. Влизат, рушат и напускат. Или влизат, спят и ги гоня. След тях опаковката се втвърдява, дървото става на желязо, желязото – на диамант. Нека миговете слабост заповядат! Те не могат да изтрият граденото, дори не могат да го омаловажат. Те са само рефрен на песен, в която се пее за нещо коренно различно.  

Ето така извършвам самоанализата. Така трупам внушенията. И помпам твърдостта на характера си. Мога и още. По други начини и с различни инструменти. Мантрите ми не са голи думи, а въоръжени до зъби войни. Блюстители на реда в душата ми. Отговорни за това да сменя спуканата гума без капка на съмнение, че в момента ми се прави точно това. Или да го целуна, но само насън, защото той не съществува. Но това да няма значение.

Знам си номерата, въртя си ги от години. Преди това все чаках животът да се нареди така, че да имам с кого да споделям слабостта. Това беше преди. Сега играя със себе си на щастие, макар да знам, че до седмица пак ще клекна в края, за да се помоля за още малко от онова сладко очакване на някого. Онази дрога, която, докато ме убива, се разтапя като малинов сладолед из ъглите на устните ми. Не ща да се дрогирам със заблуди повече. Не и с такива, които обещават споделяне на слабост или сладолед.
...

Понякога наистина ставам слаба. И тогава първата ми мисъл и най-жестока слабост е за този, когото още чакам. Предполага се, че той е силата. Неизменната. Непоколебимата. Без внушения, без мантри, без ала-бала. Чиста проба сила. Тя не разбира само свойта слабост, защото няма такава. Силата, създадена за нечия друга слабост. За моята. Ин и ян. Той и аз.
Само в чакане да не загубя слабостта! Да не се превърна в онзи, когото чакам цял живот дотук.

Коментари

Популярни публикации