Годни за мечтане

Имам приятелка, която изневиделица си падна по Робърт Патинсън. Изневиделица, щото никога не е била типът „фен”. От години харесва Иван Радоев, но никога не би го пресрещала за автограф, още по-малко би залепила в къщата си негов постер. Освен това е красива млада жена, има красив и грижовен мъж и сладко хлапе, а и както самата тя каза веднъж, когато двете посред нощ минахме покрай някакви шумни тийнейджъри пред Народния театър: „Не сме вече млади като тях, но за разлика от тях можем да си платим сами мохитото.” И пак така самодоволно отпивахме поредното мохито миналата сряда. Първо обсъдихме личните ни „кръвопийци”, после тези на другите ни приятелки и ненадейно стигнахме до Робъртчо. От висотата на нашите десет години над неговите си му викаме така, като на момченце. Нищо че всъщност харесваме 300-годишния вампир в него, а не 24-годишното актьорче.

Харесваме, харесваме, колко да го харесваме? Докато се борех с едно листо мента между зъбите си, моята приятелка мъдро прекрати разговора за Робъртчо с думите: „Кой знае какво лайно е и той! Става само за мечтане!” Тук хиляди негови почитателки ще се възмутят и огорчат, но след 30 дори в най-нежните теми започваш да влагаш доза цинизъм. Ако пък не е така, вероятно животът е бил несправедлив към теб и те е оставил да живееш три десетилетия без вкус, без бой и без сълзи.

Думите й за „лайното, което става само за мечтане” ме подсетиха как мечтаехме едно време. Като бяхме малки, с наивността на прясно роден лабрадор вярвахме, че като пораснем, любовта ще ни тресне с мокър парцал и ще ни държи влага до дълбоки старини. Аз лично си представях един апартамент в стил „Приятели” с месингова табела “Сем. Еди-кои си”, която украсявам за всеки празник с лъчезарни шарении, които моите мили съседи редовно крадат. Зад вратата на този бленуван дом обаче цари само мир, любов и разтапяща хармония. Всяка вечер тихи джазови изпълнения хармонират с уюта на семейството. По средата на хола - огромно тежко канапе, където с моя бъдещ съпруг и нашите три деца разглеждаме снимки от младини и през смях обяснявам на домочадието, че този е бил мое гадже, преди да срещна татко им и преди да надяна онази най-красива на света бяла рокля... както и колко съм била глупава, че директно не съм изчакала баща им, ами съм се занимавала да изследвам мъжката природа на някакви съвсем неподходящи индивиди от ранна моминска възраст. Сцената (нали не забравяте, че става въпрос за кадър от мечтите ми във въпросните ранни момински години) задължително завършва с дълга съпружеска целувка и елегантно преместване на щастливото семейство към трапезарията. Леки обичливи закачки за ордьовър и маса, отрупана с любимите блюда на децата и на мъжа ми, бетонират съвършенството на тази битова картина. Мечтите ми обаче не предвиждаха как тъй холът си стои уютен, а масата – пълна, без аз да съм уморена, вкисната и грозна. Но това са само подробности. Моят съвършен живот се оказа само продукт на мечтане. Което е добре, защото и той можеше да се окаже „лайно”.

Между другото зная, че няма дума „мечтане”. Word не спира да ми я подчертава, а и не съм чак толкова вкисната 30-годишна жена, която е забравила какво се учи в прогимназията. Над онова мохито приятелката ми каза именно „мечтане” и на мен много ми хареса. „Да мечтаеш” е само някъв скучен глагол от речника. „Мечтание” е по-скоро от лексиката на Даниел Стийл. „Мечтаене” е отглаголното съществително, което би следвало да използвам, но съм твърде 30-годишна, твърде стресирана и твърде невярваща, че животът минава по правилата, за които мечтаех, за да употребявам думата, която трябва. Та едно кратко и ползотворно „мечтане” ми идва таман. То е точно толкова сладко, че да не губя връзката с онези наивни момичешки години, и точно толкова ръбато, колкото продължението на мечтите оттогава...

Днес мечтите на тема Робърт са главно за тийнейджърките. Аз си мечтая мъжът ми да закара детето на плуване, а кучето да се научи да се мие самό. Мечтането минава също през изплатения кредит, седемдневния ол инклузив, уикенд без семейни препирни, края на финансовата криза, малко време за козметик, паяк да не ми вдигне колата, Калин Врачански да мине покрай мен – все дреболии. Но правят живота чудесен! А пък холът все някога ще бъде подреден и ремонтиран. И масата ще отрупам, обичам да готвя. Ако не се уморя много, ще изкарам и някоя обичлива закачка за вечеря.

Има още за мечтане де...
Нужно е само едно мохито и една приятелка, с която го правите от години.

Коментари

  1. разкошна си :) вече мечтая да съм ти приятелка...наистина

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации