В полет без помощни колелца

Миналата седмица шестгодишният ми син подкара колелото си без помощни колелца. Понеже съм обичайно напрегната млада мама, метафорите без усилие пълнят очите ми със сълзи. Новото умение на детето ми в комбинация с идеята, че става все по-самостоятелен, бяха необходим повод да сложа разсеяно слънчевите очила в парка и да попия с кърпичка емоцията.

Навремето се чудех на майка ми как може да плаче в съвета, когато някаква досадéна кака рецитира шаблонни фрази на двама души, които нямат търпение да изпълнят по най-шаблонния начин правото си да се направят на маймуни в деня на своята сватба. Беше ми странно и неудобно, че тя плаче на всяка сватба, на всеки 15 септември и на всеки 15 юни, на всеки 8 март и на всеки 1 юни. На Коледа и на Нова година, когато „станах жена“ и когато станах студентка. Мама плачеше, когато четеше есетата ми по литература, тя плачеше и когато четеше оценките ми по руски. Тогава не правех разликата, но по-късно разбрах, че сълзите за руския не бяха от гордост. Мама плаче и в момента, когато чете това, а още дори не знае какво искам да кажа. Винаги съм се чувствала неловко от тази нейна чувствителност. Как да знам, че майката ражда бебе, а бебето ражда майка. И за двете е характерно да реват. Някои майки остават хронични ревли, дори когато пораснат. И преди да ме пратите с моя текст в някое женско списание, да припомня, че всички си имате майки. Ако не искате да четете за слабите им ангели, недейте. И без това един ден ще ви дойде до главата...

Та неловкост ме изпълваше, когато с повод и без повод мама вадеше носната си кърпичка. И понеже животът се шегува най-сладко, когато се присмива, днес аз съм нечия мама и ми е достатъчна само едно негово сгушване, за да се разрева. Ако мама се насълзяваше на сватбени пожелания, аз падам още на пожелание за приятен ден. Ако мама плачеше на рециталите за 8 март, аз хлипам само като се сетя за тях. Та така и с колелото. Гледах как моето малко момченце се крепи на двете търкала, захвърлило смело помощните колелца в мазето, как цепи вятъра и как дръзко вдига дупето си от седалката, за да изглежда „като големите“. Наблюдавах го как врътка пъргаво двете кльощави крачета, за да кара колелото не просто без помощни колелца, а с бързината на анимационен супергерой и без капчица страх. Да покаже на цялата градинка, на целия негов голям малък свят, че той вече е голям за помощни колелца! Гледах и очите ми клокочеха в бульон от обич, гордост и тъга. На неговата възраст морето е до колене, а колелото го прави Супермен. На 34 вече си нагазил достатъчно в житейската мъгла, за да успееш да се удавиш дори до коленете... А колелото е просто Drag и струва 150 лв.

Имам умно хлапе, но досега не бях изпитвала такава гордост както за карането без помощните колелца. Пак казвам, метафората ме размеква като френско сирене в съд за фондю. Знаех, че трябва да спра мисълта, но тя се шмугна ловко през неделната ми отпуснатост. Без помощни колелца... Когато пораснеш, си готов да платиш, за да получиш помощни колелца. Когато пораснеш много, вече си забравил как да се крепиш на пътя без тях. На шест той е горд, че управлява колелото самичък. И уверен, понеже кара на прав път.

Искам да се чувства така и когато порасне. Макар да мога да бъда негово помощно колелце завинаги. Това е единственото, което мога да правя смело и всеотдайно, без никакви помощни колела. Но всичко се израства, казват... Илюзиите най-вече.

До нас на пейката седеше възрастен господин и нещо си записваше в едни листа. Погледите ни се срещнаха и той се усмихна топло. Беше фин, приветлив, учтив. Като разказвач на приказки - знаещ много, казващ само най-важното. И явно беше забелязал дебилния израз на майчина гордост по лицето ми, който го беше върнал много години назад. Започна да ми разправя за себе си и своята майка. Преди много години, когато отивал в първи клас, тя го изпращала в двора на училището. „Беше много красива жена”, мило се усмихна непознатият. Той пък бил нормално весело дете и страхотно се забавлявал с новите си приятели. Бил безмерно щастлив, че е пораснал, че е самостоятелен и вече го наричат „ученик”. Че ще има толкова съученици и че ще расте още по-бързо от този ден нататък. Тогава мернал майка си в тълпата. Тя изглеждала тъжна. „Толкова тъжна, че никога после не го забравих...” Каза, че внезапно първият учебен ден загубил своето очарование. Вече не изглеждал като портата към чудния свят на щастливото бъдеще. „Връзката между дете и родител е много силна и е за цял живот – каза непознатият господин. – Моята майка се спомина миналата година, на достойна възраст. Имахме прекрасни години. И най-хубавите ми спомени са свързани с нея.”

Зная, че фондюто се разтече отдавна, вече чак загаря. Зная, че години наред синът ми няма да разбира защо се насълзявам, когато рецитира стихче, и защо се крия в банята, след като ми е откъснал цвете. Зная, че мама в момента пак бърше сълзи, а аз продължавам да не искам да я виждам така. Зная, че у повечето хора се е настанило такова студенокръвие, че само бизнес новините в „Капитал” могат да ги трогнат. Зная също колко захаросано и слабовато изглежда днешното ми текстче. Ако сложа помощни колелца, ще го скрия из онези папки на харда, където са най-личните ми мисли. И ще фрасна набързо няколко мъдри безсмислици за ученическата стачка или благотворителните шоупрограми. Мога и да калкулирам колко години трае любовта и да впечатля петима Facebook потребители с извънгабаритна циничност.
Вдъхновена съм обаче от момента, в който синът ми подкара своето първо колело без помощни колелца. Понякога и ние, възрастните, се задържаме на крилете на ентусиазма, стоим прави и безстрашни, летим, мечтаем. После инерцията ни монтира всякакви предпазители и ограничители и рязко губим усещането, че са ни поникнали криле.

А за майките няма да пиша повече днес. Достатъчно ги разплакахме. Най-важното е, че те са винаги там – когато вдигаме колелото и правим от него изтребител. Те са там и когато падаме и няма кой друг да ни избърше сополите. И по техен откачен майчин начин двата момента са почти еднакво хубави, и почти еднакво тъжни.

Коментари

  1. "захаросано"-то "и слабовато изглежда"-що "текстче" загори и моето фондю :]
    Благодаря, че не сте го пъхнали из някой затънтен кът на хард диска ви!

    ОтговорИзтриване
  2. Здравей! Къде ти "захаросано"! Велико е! Толкова силно, истинско, разтърсващо!
    Ревах на два пъти. Тайно от децата си, естествено! Да не кажат някой ден "майка ми ревеше, и докато четеше чужди блогове"!
    Страхотен текст! Майчински, човешки! Добър човек си, стискам ти ръка!

    ОтговорИзтриване
  3. Благодаря ви от сърце! Добър човек и никакъв блогър - съвсем случайно откривам, че имам коментари на някои от публикациите - срам! :)) Още ми е ново, признавам.
    До нови срещи!

    ОтговорИзтриване
  4. Така ми се прииска сега да гушна майчицата си...Благодаря Ви, Мила, прелестен текст)

    ОтговорИзтриване

Публикуване на коментар

Популярни публикации